Суперкомандос

— Как откри Гарсия?

— От проучването на Райкър, още докато се опитвахме да го подкупим. — Кавахара раздразнено се размърда в креслото. — Открихме връзката между двамата.

— Да, точно така предполагах.

— Колко си проницателен.

— И тъй, всичко се уреди чудесно. Докато не изникна Резолюция 653 да ви размъти отново водата. А случаят Хинчли все още не е закрит.

Кавахара кимна.

— Съвършено вярно.

— Защо просто не се опита да протакаш? Защо не подкупи някои важни фигури в Съвета на ООН?

— Кого? Това тук не ти е Нови Пекин. Срещал си Фири и Ертекин. За продан ли са според теб?

Кимнах.

— Значи ти си била в носителя на Марко. Мириам Банкрофт знаеше ли?

— Мириам? — изненада се Кавахара. — Не, разбира се. Никой не знаеше, там е цялата работа. Марко редовно играе с Мириам. Идеално прикритие.

— Не чак толкова идеално. Май хич не те бива на тенис.

— Нямах време за виртуални уроци.

— Защо Марко? Защо не отиде в този вид?

Кавахара махна с ръка.

— Досаждам на Банкрофт още откакто насрочиха резолюцията. И на Ертекин също, стига да се докопам до нея. Почнах да ставам подозрителна. Виж, ако Марко кажеше добра дума за мен, никой нямаше да се усъмни.

— Ти прие онова обаждане от Ръдърфорд — казах замислено аз. — В Слънчевия дом, след като го бяхме притиснали. Мислех, че се обажда на Мириам, но тогава и ти беше там. Преструваше се на Марко и следеше големия дебат за католиците.

— Да. — Тя се усмихна леко. — Изглежда, доста си надценил ролята на Мириам Банкрофт в цялата история. А, между другото, кой носи тялото на Райкър в момента? Интересувам се просто от любопитство. Който и да е, страшно добре си играе ролята.

Премълчах, но ъгълчето на устните ми трепна леко. Кавахара забеляза.

— Наистина ли? Двойно зареждане. Явно въртиш лейтенант Ортега на малкия си пръст. Или на нещо друго. Поздравления. Интригата е достойна за истински Мат. — Тя се изсмя кратко и дрезгаво. — Беше комплимент, Такеши-сан.

Не обърнах внимание на закачката.

— Разговаря ли с Банкрофт в Осака на 16 август, четвъртък? Знаеше ли, че идва?

— Да. Той редовно пътува дотам по работа. Уредих срещата да изглежда случайна. Поканих го след завръщането да посети „Глава в облаците“. Това му е навик. Платен секс след делово пътуване. Вероятно си разбрал.

— Да. И какво му каза, когато дойде тук?

— Казах му истината.

— Истината? — изгледах я втренчено. — Каза му за Хинчли и се надяваше да ти помогне?

— Защо не? — Тя ме стрелна с вледеняващо невинен поглед. — С него сме приятели от векове. Общи делови стратегии, които понякога носят плод след един цял нормален човешки живот. Не очаквах той да застане на страната на дребните хора.

— Но той те разочарова. Не искаше да подкрепи Матовското братство.

Кавахара пак въздъхна и този път долових истинска умора, долетяла от прашните дълбини на вековете.

— Лорънс има евтина романтична жилка и аз вечно я подценявам. В много отношения прилича на теб. Но за разлика от теб няма никакво оправдание за това. Та той е на повече от три века. Вярвах — или може би исках да вярвам — че възгледите му отразяват това. Че останалото е само поза, празни приказки за тълпата. — Кавахара тъжно размаха крехката си ръка. — За жалост само така ми се е искало.

— Какво направи той? Хвана се за някакви тъпи морални съображения?

Кавахара се усмихна мрачно.

— Подиграваш ли ми се? Ти, чиито ръце са оплискани с кръвта на десетки хора от клиниката „Вей“. Протекторатски касапин, унищожител на човешки живот по всички планети, където си стъпил. Ако ми разрешиш да изтъкна, Такеши, малко си непоследователен.

Обгърнат в прохладната пелена на бетатанатина, аз не изпитах нищо друго, освен леко раздразнение от упорството на Кавахара. Трябваше да си изясним нещата.

— Онова с клиниката беше лично.

— Онова с клиниката беше бизнес, Такеши. Твоята личност изобщо не ги интересуваше. Повечето от хората, които очисти, просто си вършеха работата.

— Значи е трябвало да си потърсят друга работа.

— Ами хората от Шария? Какво трябваше да направят? Да не се родят точно на тази планета и точно по това време? Или може би да не позволят да ги мобилизират?

— Бях млад и глупав — простичко казах аз. — Използваха ме. Убивах заради хора като теб, защото не бях наясно. След това проумях. Станалото на Иненин ми отвори очите. Сега убивам единствено заради себе си и всеки път, когато отнемам живот, знам стойността му.

— Стойността му. Стойността на човешкия живот. — Кавахара поклати глава като преподавател, който слуша отчайващо глупав ученик. — Ти все още си млад и глупав. Човешкият живот няма стойност. Още ли не си го разбрал, Такеши, след всичко, което видя? Сам по себе си той няма стойност. Изработката на машини струва пари. Извличането на суровини също. Но хората? — Тя изсъска презрително. — Винаги могат да се намерят нови. Те се възпроизвеждат като ракови клетки, независимо дали ги искаш или не. Те са в изобилие, Такеши. Защо да са ценни? Знаеш ли, че да се наеме и използва истинска курва в черния бизнес струва по-малко, отколкото да се програмира виртуалният вариант? Истинската човешка плът е по-евтина от машината. Такава е простата истина на нашите времена.

— Банкрофт не смяташе така.

— Банкрофт? — Кавахара изръмжа с отвращение. — Банкрофт е като паралитик, подпрян върху патериците на архаичните си идеи. Просто се чудя как оцеля толкова дълго.

— И ти го програмира да се самоубие? Лекичко го побутна с подходящ химикал?

— Да го програмирам… — Очите на Кавахара се разшириха и от изящните й устни излетя весел, звънък смях. — Ковач, не може да си толкова глупав. Казах ти, че той се самоуби. Имаше времена, когато вярваше на моята дума, макар че не можеше да ме понасяш. Помисли малко. Защо ми е мъртъв?

— За да изтриеш каквото си казала за Хинчли. Новият му вариант нямаше да помни тази малка подробност.

Кавахара кимна.

— Да, виждам колко удобна ти изглежда подобна версия. Отбранителен ход. В края на краищата ти съществуваш в отбрана още откакто напусна Корпуса. А същество, което живее в отбрана, рано или късно започва да мисли по същия начин. Само едно забравяш, Такеши.

Тя направи драматична пауза и дори през бетатанатина усетих тръпка на тревога. Кавахара преиграваше.

— И кое е то?

— Че аз, Такеши Ковач, не съм като теб. Аз не играя в отбрана.

— Дори и на тенис?

Тя ми отправи добре отмерена усмивка.

— Много остроумно. Не беше необходимо да изтривам спомена на Лорънс Банкрофт за нашия разговор, защото той вече бе убил своя собствена католическа проститутка и имаше какво да загуби от Резолюция 653.

Примигах. Бях разработил цял куп теории около убеждението, че Кавахара е виновна за смъртта на Банкрофт, но нито една не бе чак толкова изобретателна. И докато осъзнавах думите й, по местата си легнаха нови късчета от строшеното огледало, за което бях мислил, че вече съм го сглобил, доколкото да видя отразената истина. Надникнах в новия му ъгъл и съжалих, че едва сега виждам какво мърда там.

Отсреща Кавахара се усмихваше на мълчанието ми. Знаеше, че ме е засегнала, и това й харесваше. Суетност, суетност. Единственият, но непоправим недостатък на Кавахара. Също като всички Матове, тя бе свикнала да се възхищава на себе си. С лекота даде признанието, което довърши мозайката. Тя искаше да го получа, искаше да видя колко ме е изпреварила, колко далече съм изостанал.

Май я бях засегнал с шегата за тениса.

— Поредното напомняне за лицето на жена му — каза тя. — Грижливо подбрано и леко усъвършенствано чрез пластична хирургия. Той удуши момичето. Докато се празнеше за втори път, ако не греша. Семеен живот, а, Ковач? Какъв ли тормоз е за вас, мъжете?

— Имаш ли го на запис?

Въпросът прозвуча глупаво дори в собствените ми уши.

Кавахара пак се усмихна.

— Я стига, Ковач. Питай за нещо, което не знаеш.