Първото семейство

Шон се обади по телефона и после каза:

— Минал е през Терминал А.

— Следователно не е използвал лента. И по това време на нощта трафикът по пътя не е бил натоварен. Трябвал му е максимум половин час, за да се прибере.

— Да кажем, че са му били нужни петнайсет минути, за да стигне до колата си, и още половин час път, прави десет и петнайсет. Да го закръглим на десет и половина.

— Ако самолетът е кацнал навреме.

— Ще трябва да проверим. Ако е кацнал навреме, Тък Дътън е имал половин час, за който нямаме обяснение.

— Питам се, какво ли е правил нашият човек?

16

Сам Куори отиде с пикапа до пощенска кутия на Ю Пи Ес и пусна шишенцата с кръв. Изпращаше ги в лаборатория в Чикаго, която беше открил по интернет от компютъра в местната библиотека. Вътре имаше предплатена опаковка за обратна поща.

После измина сто и шейсет километра на изток, като премина границата на щата и отиде в Джорджия. Слезе от магистралата и се отби в крайпътно заведение за камиони. Носеше шест пакета, само един, от които имаше значение. Паркира и прекоси паркинга, за да стигне до пощенската кутия. След като се увери, че няма камери, които да го запишат, пусна пакетите в процепа. Пакетът, който имаше значение, щеше да замине за адрес в Мериленд. Вътре бяха купичката и лъжицата, които беше използвала Уила, и писмото, което беше написал по-рано.

Не знаеше дали властите биха могли да проследят точно откъде идва пратката, но трябваше да допусне, че могат. Така че другите кутии бяха само за заблуда, в случай че някой го види и по-късно полицията попита този някой дали е видял някой друг да пуска една кутия в пощата. Нямаше да си спомнят за него. Той приличаше на шофьор на тежкотоварен камион за далечни превози, който изпраща у дома няколко пакета.

Върна се в Алабама, като спря по пътя, за да хапне. Когато се прибра в „Атли“, единствената светлина идваше от стаята на Гейбриъл.

Куори почука на вратата.

— Гейбриъл?

Момчето отвори.

— Да, мистър Сам?

— Какво правиш толкова късно?

— Чета.

— Какво четеш?

— Ето това.

Гейбриъл вдигна нагоре книгата. Куори погледна заглавието.

— „Абсолютно автентичен дневник на един малък индианец“?

— Много е добра. Кара те да се смееш. Понякога и да плачеш. Има и неща като за възрастни, ако разбираш какво искам да кажа, но ми харесва.

— Ама ти не си индианец.

— Не е само това, мистър Сам. Има по нещо за всекиго. Госпожата в библиотеката ми каза за тази книга. И аз искам някой ден да напиша книга.

— Е, Бог ми е свидетел, че имаш достатъчно думи в главата си, защото понякога излизат по-бързо, отколкото мога да слушам. — Куори му върна книгата. — Майка ти прибра ли се?

— Преди около час. Чудехме се къде си.

— Трябваше да свърша нещо. — Куори се облегна на рамката на вратата, драсна клечка кибрит по дървената повърхност и запали цигара. — Виждал ли си Кърт наоколо?

— Не, мистър Сам.

Той погледна Гейбриъл изпод гъстите си вежди.

— Май е заминал.

Гейбриъл го изгледа изненадано.

— Защо да го прави? Къде може да отиде?

Куори чукна цигарата си във вратата и пепелта падна на пода.

— Всеки има къде да отиде. Някои хора обаче имат нужда от повече време, за да го разберат.

— Сигурно е така.

— Ако някой пита, май трябва да казваме това. Проклет да съм! Беше ми като син! Не може да си тръгне хей така, без дори да поговори с мен, нали?

Гейбриъл се стъписа от самата мисъл.

— Ако аз някога реша да замина, мистър Сам, след майка ми ще кажа първо на теб.

— Ти си добро момче. Продължавай да четеш, Гейбриъл. Трябва да си подготвен. Светът ще ти даде шанс, но само толкова. Останалото зависи от теб. Или пропиляваш шанса, или се възползваш от него.

— Това ми го казваш, откакто се помня.

— Добрият съвет си струва да се повтаря.

Куори продължи към стаята си.

Беше на последния етаж, който някога принадлежеше на баща му и майка му. Редът не беше сред силните страни на Куори, макар че Рут Ан и Гейбриъл полагаха всички усилия купищата предмети да са подредени.

Съпругата на Куори Камерон беше починала преди три години. Това беше най-тежката загуба в живота му, а беше преживял няколко подобни. След смъртта й не беше лягал в брачното им легло. Спеше на дълго протрито стогодишно канапе, сложено край стената в спалнята. Беше оставил много от нещата на жена си в банята, а Рут Ан съвестно ги бършеше от прах, въпреки че никога вече нямаше да бъдат използвани.

Куори можеше, а вероятно и трябваше да продаде „Атли“ преди много години. За него обаче подобен вариант не съществуваше. Камерон харесваше имението и да се раздели с него би било все едно да се раздели с нея. Не би могъл да го стори, както и не би могъл да убие собствения си син. Въпреки че едва не го направи и тази мисъл го плашеше. Дължеше се на наследствената лудост по бащина линия. Ден след ден, година след година тя се засилваше, като пипала на тумор, разпростиращи се смъртоносно в мозъка му.

Седна на канапето и протегна ръка към бутилката джин. Преди да отпие обаче, промени решението си — стана, обу обувките си и взе ключовете на пикапа от една разнебитена маса.

След две минути отново беше на пътя под небето, обсипано с толкова много звезди, че бе светло почти като ден. Свали стъклото, затананика някаква мелодия, отпи джин. Горещината на южната нощ го лъхна в лицето. Мразеше климатиците. В „Атли“ нямаше климатици, нямаше и в никоя от колите, които някога беше притежавал. Мъжът трябваше да се поти според него. Да бягаш от потенето беше все едно да бягаш от човешката си природа.

Старият пикап измина трийсет километра — от черен път излезе на път, застлан с чакъл, после с макадам, и най-накрая изскочи на нагрят до размекване от слънцето през деня асфалт. И стигна. Беше идвал хиляди пъти. И всяко посещение беше като предишните, но и някак различно.

Той познаваше всички там. Времето за свиждане беше минало отдавна, но му беше все едно. Той беше Сам Куори. Всички познаваха Сам Куори, защото всички познаваха Типи Куори. Бяха я кръстили така на актрисата, играла във филми на Хичкок. Камерон Куори беше харесала филма с онези побеснели птици. По-малката им дъщеря Сузи, която се беше омъжила за чернокож, сега живееше в Калифорния и се занимаваше с нещо, само че баща й не беше съвсем наясно какво точно. Беше доста сигурен, че ако знаеше, нямаше да го одобри. Даръл беше изтърсакът.

Само че проклетият изтърсак току-що уби майка на три деца.

Никой от тях не беше стигнал до положението на Типи. Миналия юни беше станала на трийсет и шест. Беше прекарала там тринайсет години, осем месеца и седемнайсет дни. Знаеше го, защото отбелязваше дните в някакъв въображаем календар, като че ли отброяваше дните, които му оставаха на земята. Типи никога не беше излизала извън тухлените стени на тази сграда. И никога нямаше да излезе.

Дългите крака на Куори сами го насочиха към стаята на дъщеря му.

Отвори вратата, както го бе правил безброй пъти. Вътре беше тъмно. Отиде до стола, на който беше седял толкова често, че беше изтрил боята. Тръбата за дишане минаваше през шията й, защото така беше по-чисто, отколкото ако минаваше през устата. Имаше апаратура, която поддържаше дробовете й. Мониторът на жизнените й функции писукаше. Имаше и тръба, която довеждаше до ноздрите й кислород от централния източник в стената. Устройство за интравенозно вливане дозираше с помощта на компютър хранителни вещества и медикаменти в кръвоносната система на дъщеря му.

Куори имаше малък ритуал. Погали косата й, която се спускаше покрай лицето върху раменете. Колко пъти беше увивал тази коса около пръста си, когато Типи беше малко момиченце? После докосваше челото й. Челото, което се бърчеше, докато я къпеше, когато беше бебе. После я целуна по бузата. Преди тази буза и скулата бяха меки и приятни за пипане. Сега кожата беше сбръчкана и изсъхнала — много по-рано, отколкото би трябвало.