Първото семейство

— Можеш да опиташ, но преди това трябва да се справиш с предизвикателството изобщо да имаш приятели — озъби се Мишел. Шон я сръга с лакът в ребрата.

Спряха пред една от спалните. Уотърс отвори вратата. Шон и Мишел прекрачиха прага и огледаха вътре.

Беше стаята на Уила. Същата, която бяха заварили празна, когато оглеждаха къщата онази нощ. Беше спретната и чиста. По стените имаше рафтове с книги, а на бюрото стоеше тънък сребрист лаптоп „Мак“. На едната стена, която всъщност беше заета от огромна черна дъска, беше написано „Уилаленд“.

— Според Джон Дътън Уила е била долу с майка си, когато това е станало. Колийн обаче казва, че е чула Уила да се качва по стълбата — обясни Шон.

— Същото казаха и на нас — изръмжа Уотърс.

— Знаеш ли коя версия е вярната?

— Няма никакви следи Уила да е била нападната на стълбата. Вероятно малката е чула на стълбата самите похитители.

— Някакви следи от взлом?

— Смятаме, че са влезли през задната врата. Не е била заключена. Оттам има стълба, която води на горния етаж. Посочи вляво. — Нататък, по онзи коридор.

— Значи идеята е, че похитителите са влезли през отключената задна врата и са минали стая по стая отзад напред? — попита Мишел.

— Упоили са Колийн, после Джон, после са ударили Тък, убили са Пам и са взели Уила. Това ли е? — попита Шон.

— Това е едната хипотеза — кимна Уотърс.

— А защо не са упоили и Тък? Той ни каза, че е отворил вратата на стаята и нещо го е ударило.

— Тък е едър мъж, а не дете. Може да не са искали да рискуват. По-сигурно е било да го ударят по главата.

— Какво са използвали?

— Докторите взеха проби от, следите по лицата на децата. Прилича на добрия стар хлороформ.

— Смятате ли, че Уила е била нарочена за жертва от самото начало?

— Не непременно. Може първо да са попаднали на нея и да са я хванали. Пам Дътън влиза в стаята, вижда какво става и се спуска на помощ на дъщеря си. Съвсем естествено. Убиват я и отвличат момичето.

Шон поклати глава.

— Да, но всекидневната е в предната част на къщата. Ако наистина са влезли отзад, както смятате, първо щяха да попаднат на Тък, после да влязат при Джон, след това в стаята на Уила и най-накрая при Колийн. Не ми се вярва първо да са убили Пам, после да са ударили Тък и накрая да са упоили децата.

— Освен това — добави Мишел, — когато приближихме, чухме писък. Може би е бил предсмъртният вик на Пам. Тогава лошите момчета вече са били във всекидневната. Тък и двете малки деца вече са били неутрализирани.

— Значи Уила вероятно не е била в стаята си, когато онези са дошли — заключи Шон. — Вероятно е била във всекидневната. Тя е най-голямата, имала е рожден ден. Майка й сигурно я е оставила да стои до по-късно, за да изчака баща си, или я е събудила, когато си е дошъл, за да й честити рождения ден.

Мишел заразсъждава отново:

— Пам излиза от стаята, може би отива до кухнята, за да вземе нещо, Тък се качва горе, за да се преоблече. Другите деца може вече да са упоени. Удрят Тък, втурват се във всекидневната, грабват Уила, майка й се връща, вижда какво става, притичва се на помощ и това й коства живота.

— Важното е — каза Шон, — че Уила е била предварително набелязана жертва. Преди това са имали достъп до другите деца.

От изражението на Уотърс личеше, че все още не е стигнал до подобни заключения. С цялата самоувереност, която успя да събере, той заяви:

— Твърде рано е да се каже.

Изражението на Мишел съвсем ясно телеграфира мнението й за тази реакция: Некадърник.

— Каза ли патоанатомът колко кръв е загубила Пам Дътън?

— Повече, отколкото би трябвало да изтече от раната, и повече от количеството на килима.

— Кой е патоанатом по този случай?

— Лори Магулас. Познаваш ли я?

— Името ми звучи познато. Някаква идея защо са взели кръвта й?

— Може да са вампири.

— А остатъците под ноктите й?

— Обработваме ги — отвърна навъсено Уотърс.

— Отпечатъци? По шишенцата например?

— Били са с ръкавици. Пипали са професионално.

— Не чак толкова — възрази Шон. — Изпуснали са Пам от контрол и се е наложило да я убият. Поне така изглежда.

— Може би да, може би не — отбеляза неопределено Уотърс.

— Открихте ли пикапа?

— Регистриран е на името на Дътън. Намерихме го в храсталаците на километър оттук. Бяха го изоставили в някакъв ров, вероятно за да го скрият.

— Някакви следи за посоката им след това?

— Все още проверяваме пикапа. Вероятно наблизо са имали друго превозно средство, макар че не открихме следи от други гуми. Сега разпитваме наоколо, за да проверим дали някой не е видял нещо. Засега няма резултат. — Той погледна Мишел и попита: — Сигурна ли си, че бяха двама мъже?

— Единият стреляше, другият караше колата. Видях силуетите им през предното стъкло. Определено бяха мъже.

Шон погледна часовника си.

— Ако вземем предвид времето от отвличането досега, вече може да са изминали хиляди километри.

— С частен самолет биха могли да са навсякъде по света — добави Мишел.

— Да разбирам ли, че не е било получено искане за откуп?

Уотърс се обърна към Шон. Изражението му подсказваше, че късият повод току-що се е скъсал.

— Знаеш ли, порових малко в миналото ти. Сигурно не е леко да те изхвърлят от Сикрет Сървис заради гаф, който е струвал живота на колега. Това е сериозен проблем, с който трябва да се справиш. Мислил ли си някога да си теглиш куршума? Ще е разбираемо…

— Виж, Уотърс, знам, че ситуацията е трудна. И знам, че се чувстваш, сякаш са ни натъпкали в гърлото ти и не можеш да ни преглътнеш…

— Така е. Натъпкаха ви в гърлото ми — съгласи се той.

— Добре. Ще ти предложа сделка. Ако открием нещо или попаднем на следа, ще ти го дадем, за да го използваш. Не даваме пет пари дали ще се прочуем с тази история, или не. Искаме единствено да открием Уила. Става ли?

Уотърс се замисли над предложението, после протегна ръка на Шон. Когато обаче Шон посегна, за да я стисне, той я отдръпна.

— Нямам нужда вие да ми давате каквото и да било във връзка със случая. Да искате да ви покажа още нещо, докато ви забавлявам?

— Да — обади се Мишел. — Покажи ни мозъка си. Къде е? Заврян в задника ти?

— Тези подмятания не ни доближават до целта по никакъв начин — намеси се Шон.

— Така е — съгласи се Уотърс. — И колкото повече ми се налага да се занимавам с вас двамата, толкова по-малко време ми остава да работя по моя случай.

— Тогава — заключи Шон — няма да ти губим повече времето.

— Много ви благодаря.

— Нещо против да поогледаме, преди да си тръгнем?

Преди Уотърс да успее да откаже, Шон добави:

— Искам да съм сигурен, че докладът ми за президента Кокс ще е пълен. И непременно ще му кажа колко си ни помогнал.

Ако Уотърс беше пребледнял още малко, криминолозите щяха да го опаковат в чувал за моргата.

— Ей, Кинг, чакай малко! — извика той нервно.

Шон вече слизаше по стълбите. Мишел го настигна и му каза:

— Хората като теб ме карат да се гордея, че съм американка.

— Остави го този. Спомняш ли си сака на Тък? С етикета от летището?

— Да, тъмносин, стандартен лек полиестер. Поизносен. Защо?

— Като размер става ли за ръчен багаж в самолет?

— Определено, като вземем предвид факта, че в наши дни хората качват на самолет сандъци колкото моя джип… Да, става.

Шон извади телефона си и влезе в интернет. Изчака малко да се зареди страницата и мина през още няколко нива.

— Полет 567 на „Юнайтед“ от Джаксънвил до летище „Дълес“ ли търсиш?

— Да.

Шон се взря в малкия дисплей.

— Този полет обикновено каца в девет и трийсет вечерта. Тък трябва да слезе от самолета, да отиде до колата си на паркинга и да се прибере до дома. Колко време му е било нужно според теб?

— Зависи на кой терминал каца и дали е използвал лента за придвижване, или не. Ако каца на Терминал А, може да стигне до паркинга, където е оставил колата си, и пеша.