Игра на часове

Двамата го погледнаха. Едрият полицай се разсмя.

— Хубав майтап. Никой не вдига бунт за неправилно пресичане.

Дребният погледна партньора си.

— Отивай — каза едрият. — Тоя тук няма къде да бяга.

— Така си е.

Дребосъкът излезе. Останаха само Еди и едрият полицай.

Еди стана и пристъпи до вратата.

— Имаш ли цигари?

— Да бе, веднага ще се хвана на номера. Майка ми не е отгледала идиот. Стой си там, а аз ще стоя тук.

— Стига де, пребъркаха ми всички дупки, дори и такива, дето не знаех, че ги имам. Няма с какво да те нараня. Наистина адски ми се пуши.

— Аха…

Едрият полицай продължи да зяпа през прозореца. От време на време се озърташе към Еди, но повече го интересуваше какво става отвън.

Еди Батъл имаше масивни ръце с дебели, изпъкнали вени. Една от тях изглеждаше по-дебела и по-изпъкнала от останалите. Полицаите, които го претърсваха, навярно бяха забелязали този факт, но не му обърнаха внимание. Какво толкова — обикновена вена, пълна с кръв. Но за човек с богатия опит на Еди Батъл вената невинаги е вена. Всъщност тази вена беше направена от пластмаса, лепило и гума и имаше кухина. През дългата си кариера като участник в исторически представления Еди бе овладял до съвършенство умението да се гримира, преоблича и да създава изкуствени рани и белези. Той поседя в сянката, опипвайки с пръсти фалшивата вена. Най-сетне я разкъса и измъкна скритите вътре тънички предмети. Знаейки, че има сериозен риск да го хванат, Еди бе взел мерки за подобен случай. Дори и най-старателното претърсване не би открило инструмента за отваряне на ключалки, скрит в кухата вена.

Не изпускаше от поглед едрия полицай, който продължаваше да зяпа през прозореца. Тихо пристъпи напред и провря през решетката окованите си китки така, че да закрие ключалката. После вмъкна инструмента в ключалката и бавно го раздвижи. Беше тренирал тия движения часове наред с една стара брава, взета от изоставен затвор. Най-сетне усети как инструментът намества щифтовете на ключалката един по един. Отвън долетя мощен шум и той използва момента, за да прикрие щракването на резето. Хвана се за решетките и скри инструмента между китката си и гривната на белезниците.

— Хей, тъпак! На теб говоря, глупаво говедо.

Едрият полицай се завъртя и го изгледа свирепо.

— Я млъквай! Поне не съм толкова тъп, че да ида на електрическия стол.

— Вече убиват с инжекция, глупако.

— Добре де, тъй или иначе, кой е по-тъп?

— Както гледам оттук, май че си ти.

Ела, здравеняко, само ми ела насам.

— Дрънкай си.

— Какво, май не се даваш на хорските приказки, а? Как са приели дръвник като теб за полицай? Всъщност какъв полицай, ти си най-обикновен селски тиквеник.

Ела де, нали ти се иска да ме удариш. Идвай, ченгенце, идвай.

— Може и да сме селски тиквеници, ама те хванахме, нали?

— Един бивш агент от тайните служби ме хвана, тъпо говедо. Такива като вашия полицейски шеф всеки ден ги ям на закуска. — Еди погледна към ръката на полицая и забеляза златна халка. — Само че първо отскачам да изчукам жена ти. Дявол да я вземе, много е сочна.

— Аха…

Капка пот изби по дебелия врат на полицая. Ръката му се свиваше и отпускаше над дръжката на пистолета.

Почти успях.

— И децата ти ли са грозни като теб, или с дебелогъзата ти съпруга сте си осиновили чужди, та да не щъкат уродчета из къщата?

Полицаят се завъртя и гневно тръгна Към килията. Стъпките му кънтяха по боядисания бетонен под.

— Проклет боклук, имаш късмет, че си вътре…

Еди ритна вратата навън и тежката метална решетка блъсна полицая в лицето. Едрият мъж рухна на пода. Еди се втурна навън, обви веригата на белезниците около врата му и напъна с мощните си ръце. След трийсет секунди с полицая бе свършено. Еди претърси тялото, измъкна ключа за белезниците и се освободи. Изтича да заключи вратата към коридора, пренесе мъртвия полицай в килията, смени си дрехите с неговите и намести трупа върху леглото, подпрян на стената.

Сложи си тъмните очила и широкополата шапка на полицая, отключи вратата и надникна към коридора. Там пазеха няколко полицаи.

Нищо, оставаше му прозорецът. Той затвори вратата и изтича да погледне навън. За негов късмет полицаите бяха прогонили тълпата към другата страна на сградата. Надникна надолу. Нямаше да е лесно, но другият вариант беше далеч по-неприемлив. Той отвори прозореца, прескочи навън, опипа с крака и налучка широкия перваз. Приклекна, впи силните си пръсти в тухления ръб, отпусна се надолу и увисна. Хвърли бърз поглед наляво-надясно. Залюля се назад, повтори, този път малко по-силно, и още веднъж, докато тялото му застана за миг почти успоредно на перваза. На четвъртото залюляване разтвори пръсти като акробат на трапец. Падна върху издадения покрив на първия етаж, запази равновесие и после скочи на земята.

Вместо да побегне, той мина от другата страна на сградата и навлезе в центъра на тълпата, като си побиваше път и се преструваше, че участва в потушаването на безредиците. Стигна до няколко празни полицейски коли и ги огледа една по една, докато накрая забеляза ключове върху таблото на стар форд Мъркюри. Седна в автомобила, отдръпна се на заден ход и потегли. Суматохата все още продължаваше и телевизионните оператори злорадо я заснемаха за цялата национална мрежа. Току-що обаче бяха пропуснали най-голямата сензация — успешното бягство на Еди Лий Батъл.

Той намери в пепелника пакетче дъвки, лапна една и включи полицейската радиостанция на пълна мощност, за да научи веднага щом открият, че вече не е зад решетките. Вдъхна дълбоко чистия въздух и махна с ръка на едно хлапе, което вървеше край бордюра, бутайки велосипеда си. Намали скоростта и свали страничното стъкло.

— Хей, синко, нали като пораснеш, ще станеш почтен гражданин?

— Да, сър — подвикна момчето. — Искам да стана като вас.

Той подхвърли на детето дъвка.

— Не, синко, не ти трябва.

Не ти трябва да ставаш като мен. Аз съм обречен; остават ми само още броени дни живот.

Но докато ускоряваше, той погледна нещата откъм хубавата страна. Беше свободен и отново можеше да се хване на работа. А му оставаше само още един удар. Само един!

Чувстваше се адски добре.

90

— Но кой е убил Боби Батъл и Кайл Монтгомъри? — попита Мишел.

Двамата седяха на кея на Кинг и се приличаха след утринната разходка с гребнете лодки.

— Все още нищо не ми идва наум. Може би съм изчерпал силите на малките сиви клетки при залавянето на Еди.

— Е, Доротея има най-силен мотив да убие Кайл.

— А е имала и възможност да убие Боби. Както може би и мотив. Той не е изпълнил своята част от уговорката да й припише по-голям дял от наследството.

Мишел изглеждаше смутена.

— Знам, че онази история за Реми и Хари беше измислица, но не ти ли се струва…

— Хари има желязно алиби. По времето на смъртта на Батъл той е изнасял лекция пред Вирджинското адвокатско дружество в Шарлотсвил.

Мишел въздъхна от облекчение.

— А Реми?

Този път Кинг се смути.

— Не знам, Мишел, просто не знам. Тя определено е имала основателна причина да пожелае смъртта му.

— Или пък е дело на някой друг, който иска да стане следващият господар на имението.

Кинг я изгледа странно и понечи да отговори, когато мобилният му телефон иззвъня.

Той прие обаждането, заслуша се и лицето му пребледня. После изключи.

— Лоши новини, нали? — плахо попита Мишел.

— Еди е избягал.

За всички от семейство Батъл бе осигурена денонощна охрана в дома им. Хари Карик, Кинг и Мишел се присъединиха към тях, тъй като не бе изключено и техният живот да е в опасност. Започна масово издирване в три щата, организирано съвместно от ФБР и местната полиция, но след два дни още нямаше и следа от Еди.

Кинг и Мишел пиеха кафе в столовата заедно със Силвия, Бейли и Уилямс. Разговаряха за последните събития.