Мравките

Снабден с надеждна опознавателна миризма, която му служи за пропуск, 327-и преминава безпрепятствено през филтъра на постовете. Войниците са спокойни. Усеща се, че големите войни за територия още не са започнали.

Вече съвсем близо до целта, той представя самоличността си на мравките-вратари, след което прониква в последния коридор, водещ в царското жилище.

На прага спира, смазан от великолепието, което се излъчва от това неповторимо място. Намира се в голяма кръгла зала, построена по строги архитектурни и геометрични правила, които цариците-майки предават на своите дъщери от антена на антена.

Главният свод е с височина дванадесет глави и тридесет и шест в диаметър (главата е единицата мярка за дължина на Федерацията; една глава е равна на три милиметра според обичайните човешки мерки). Няколко циментови колони крепят този мравешки храм, чийто вдлъбнат под е предназначен да препраща възможно най-дълго ароматните молекули, излъчвани от посетителите, без при това да попиват в стените. Един забележителен обонятелен амфитеатър.

В центъра се е разположила пълна дама. Тя е легнала по корем и от време на време протяга крак към едно жълто цвете. Сегиз-тогиз цветето рязко се затваря. Ала кракът вече се е отдръпнал.

Тази дама е Бело-киу-киуни.

Бело-киу-киуни, последната царица на рижите мравки от главния град.

Бело-киу-киуни, единствената носачка, родителка на всички тела и на всички души в Стадото.

Бело-киу-киуни, която вече е била царица по време на голямата война с пчелите, при завоюването на Южните термитници, при умиротворяването на териториите, населени с паяци, през страшната изтощителна война, наложена от осите, обитаващи дъба, а от миналата година тя координираше усилията на градовете при отблъскване настъплението на мравките-джуджета по северните граници.

Бело-киу-киуни, която бие рекордите по дълголетие.

Бело-киу-киуни, неговата родна майка.

Този жив паметник е тук, съвсем близо до него, както някога. Само че сега двадесетина млади работнички угодливо я плюнчеха и милваха, докато навремето самият той, 327-и, се грижеше за нея с малките си, още незаякнали крачка.

Младото месоядно растение щраква челюсти и Майката надава слаб обонятелен вик. Никой не знае откъде у нея тази страст към растенията хищници.

327-и се приближава. Гледана отблизо, Майката не е твърде красива. Тя има издължен напред череп, украсен с две огромни изпъкнали очи, които сякаш гледат едновременно във всички посоки. Малките и инфрачервени оченца са събрани по средата на челото. В замяна антените са прекалено раздалечени. Те са вьздълги, възтънки и извършват леки и кратки напълно овладени трептения.

Вече няколко дни, откакто Бело-киу-киуни се е събудила от големия сън, и оттогава не е престанала да снася. По корема й, десеторно по-голям от този на обикновените мравки, пробягват продължителни спазми. В същия този момент тя снася осем хилави яйца, светлосиви със седефен блясък, последно поколение белоканци. Топчесто и лепкаво, бъдещето излиза от утробата й, търкулва се по пода и незабавно бива поето от бавачките.

Младият мъжки разпознава миризмата на тези яйца. Това са стерилни войници и мъжки мравки. Все още е твърде хладно и жлезата, произвеждаща „момичета“, не е заработила. Веднага щом метеорологичните условия позволят, Майката ще снесе точно необходимото количество за попълването на всяка каста според нуждите на Града. Работнички ще дойдат да й съобщят, че „не достигат мелачки на зърно или артилеристки“ и тя ще изпълни поръчката. Случва се Бело-киу-киуни да излезе от жилището си и да тръгне на оглед из коридорите. Нейните антени са достатъчно чувствителни, за да доловят недостига в една или друга каста. И тя незабавно попълва бройката.

Майката снася още пет крехки яйца, сетне се обръща към посетителя. Тя го докосва и го облизва. Досегът с царската слюнка винаги е изключително преживяване. Тази слюнка не само е универсален обеззаразител, но и същинска панацея, лекуваща всякакви рани освен във вътрешността па главата.

Макар Бело-киу-киуни да не може да разпознава поотделно всяко от безбройните си малки, с този благороден жест тя показва, че познава собствената си миризма. Той е нейно чедо.

Антенният диалог може да започне.

Добре дошъл в лоното на Стадото. Ти ме напусна, но нищо не може да ти попречи да се върнеш.

Ритуално обръщение на Майката към нейните деца. След като го е излъчила, тя подушва феромоните на дванадесетте сегмента с тържественост, която впечатлява младия 327-и… Вече е разбрала причината за неговото посещение… Първата експедиция, изпратена на Запад, е била напълно унищожена. Около мястото на катастрофата е витаела миризма на мравки-джуджета. Те по всяка вероятност са открили секретно оръжие.

То се знае. Всъщност работата е там, че не може да подбуди Стадото. Неговите обонятелни послания не убеждават никого. Смята, че единствено тя, Бело-киу-киуни, знае как да предаде съобщението и да бие тревога.

Майката го подушва с удвоено внимание. Улавя и най-малките летливи молекули по неговите членове и крака. Да, по тях наистина има следи от смърт и от тайнственост. Това би могло да бъде войната… А може би не.

Тя му дава да разбере, че във всички случаи не притежава никаква политическа власт. В Стадото решенията се вземат чрез постоянното съгласуване на гледищата в работни групи, обединени около един или друг свободно избран проект. Ако той не е в състояние да вдъхне живот на подобен нервен център, сиреч да оформи група, от неговия опит няма никаква полза.

Дори тя не може да му помогне.

327-и настоява на своето. Веднъж намерил събеседничка, която изглежда предразположена да го изслуша, той с всички сили излъчва най-обаятелните си молекули. Според него тази катастрофа би трябвало да бъде първостепенна грижа. Незабавно да се изпратят шпионки, които да се опитат да разузнаят какво представлява това тайно оръжие.

Бело-киу-киуни отговаря, че Стадото изнемогва от „първостепенни грижи“. Не само че пролетното пробуждане не е приключило, но и кожата на Града все още представлява работна площадка. Докато и последният слой клонки не бъде поставен, би било твърде рисковано да се потегли на война. Впрочем в Стадото се чувства недостиг на белтъчини и захари. И най-сетне е време да се помисли за подготовката на Празника на Възраждането. Всичко това изисква енергичните усилия на всеки един. Дори шпионите са претоварени. Ето обяснението защо неговият сигнал за тревога не може да бъде възприет.

Минава известно време. Чува се само как устните на работничките ближат черупката на Майката, която пък от своя страна отново се захваща да дразни месоядното растение. Тя се сгъва и коремът и се долепя до гръдния кош. Двата й предни крака увисват. Дръпва чевръсто единия от тях в момента, когато челюстите на растението се захлопват, после разсъждава какво страшно оръжие може да бъде то.

Би могло да се издигне стена от месоядни растения за охрана на цялата северозападна граница. Единственото неудобство е, че засега тези малки чудовища не могат да отличат обитателите на Града от чужденците…

327-и отново се връща на онова, което измъчва съзнанието му. Бело-киу-киуни го пита колко са загиналите при „инцидента“. Двадесет и осем. Всички от подкастата на войниците-изследователки ли са били? Да, той е бил единственият мъжки в експедицията. Тогава тя се самовглъбява и снася последователно двадесет и осем перли-сестри, сега-засега в течно състояние.

Двадесет и осем мравки са мъртви, тези двадесет и осем яйца ще ги заместят.

НЕИЗБЕЖНО ЕДИН ДЕН:

Неизбежно един ден пръсти ще докоснат тези страници, очи ще пробягат по тези думи, мозъци ще потърсят смисъла.

Не искам този момент да настъпи прекалено рано. Последствията биха могли да бъдат ужасни. Дори сега, когато пиша тези изречения, все още се боря да запазя моята тайна.

Ала все някога хората ще трябва да разберат какво се е случило.

Дори най-дълбоко укритите тайни рано или късно излизат наяве. Времето е техният най-голям враг. Които и да сте вие, искам най-напред да ви поздравя. В мига, когато се заловите да четете тези редове, вероятно ще съм мъртъв от десетина, ако не и от стотина години. Поне се надявам да е така.

Понякога съжалявам, че стигнах до това познание. Но аз съм човек и ако солидарността към моите себеподобни понастоящем е в най-ниската си точка, все пак не забравям за дълга, произтичащ дори само от факта, че някога съм се родил един от вас, хора от тази Вселена.

Трябва да завещая на някого моята история.

Погледнати отблизо, всички истории си приличат.

В началото има един субект в „зародиш“, които още не се е изявил. Той преживява криза. Тази криза го подтиква към действие. В зависимост от постъпките си той ще умре или ще се промени.

Първата история, която ще ви разкажа, е тази на нашата Вселена. Защото ние живеем вътре в нея. И защото всички неща, малки и големи, следват едни и същи закони и притежават едни и същи връзки на взаимозависимост.

Ако обърнете например тази страница, вие търкате с показалец по целулозата на хартията. Този контакт предизвиква неуловимо, ала все пак съвсем реално затопляне. Отнесено към безкрайно малкото, то предизвиква прескачане на електрон, който напуска своя атом и след това се сблъсква с друга частица.

Само че „по отношение“ на самата нея тази частица всъщност е необятна. Така че сблъсъкът с електрона за нея представлява истински катаклизъм. Преди тя е бича инертна, празна, студена. Поради вашето „обръщане“на страницата, ето че тя изпада в криза. Прорязват я огромни огнени езици. Само с това движение вие сте предизвикали нещо, за чиито последствия никога няма да узнаете. Може би от това са се родили нови светове, обитавани от хора, и тези хора ще открият металургията, провансалската кухня и междузвездните полети. Те може да се окажат дори по-интелигентни от самите нас. И никога нямаше да съществуват, ако не бяхте взели в ръка тази книга и ако пръстът ви не беше предизвикал затопляне точно на това място върху хартията.

По същия начин и нашата Вселена със сигурност се намира върху ъгълчето на страницата на някоя книга, върху подметката на обувка или върху пяната на кана бира в условията на друга гигантска цивилизация.

Без съмнение нашето поколение никога няма да може да провери дали е така. Ала това, което ние знаем, е, че преди много време нашата Вселена или във всеки случай частицата, в която се съдържа нашата Вселена, е била празна, студена, черна, неподвижна. И после някой или нещо е предизвикало кризата. Някой е обърнал страница, стъпил е върху камък, обрал е пяната от кана с бира. Така или иначе, имало е някакъв вид сътресение. Нашата частица се е пробудила. За пас, както знаем, това е била една гигантска експлозия, наречена Големият взрив.

Всяка секунда в безкрайно голямото, в безкрайно малкото, в безкрайно далечното може би се ражда свят така, както се е родил нашият преди повече от петнадесет милиарда години. Други светове ние не познаваме. Ала за нашия е известно, че е започнал от експлозията на „най-малкия“ и „най-простия“ атом: водорода.

И така, представете си една безкрайна тишина, внезапно нарушена от страхотен гръм. Защо там горе някой е обърнал страницата? Защо е обрал пяната от бирата? Това е без значение. Резултатът е, че водородът гори, експлодира, грее. Необятна светлина прорязва ненакърненото преди пространство. Криза. Неподвижните неща се раздвижват. Студените се затоплят. Безшумните забучават.

В тази изначална жарава водородът се превръща в хелий, чийто атом е съвсем малко по-сложен. Ала от тази незначителна промяна можем да извадим заключение за първото главно правило на нашата Вселена: ДВИЖЕНИЕ КЪМ ВСЕ ПО-СЛОЖНО.

Това правило изглежда очевидно. Ала нищо чудно в съседните светове да е различно. Другаде е възможно то да е движение към ВСЕ ПО-ГОРЕЩО или към ВСЕ ПО-ТВЪРДО, или към ВСЕ ПО-СМЕШНО.

При нас също нещата стават все по-горещи, все по-твърди или все по-смешни, но това не е изначалният закон. Това са само странични явления. Нашият основополагащ закон, този, към който се нагаждат всички други, е: ДВИЖЕНИЕ КЪМ ВСЕ ПО-СЛОЖНОТО.