Мравките

— Отивам!

Взе инструментите си и разби бравата.

— Каквото и да се случи, няма да мърдате оттук и най-вече не се опитвайте да ме търсите или да викате полицията. Ще ме чакате!

— Говориш доста странно. В края на краищата това е само едно мазе, мазе като всички останали.

— Не съм толкова сигурен…

Осветен от превалящото слънце с цвят на портокал, 327-и мъжки, последният оцелял от първата ловна експедиция през тази пролет, бяга самотен. Непоносимо самотен.

От дълго време краката му газят през локвите, калта и гнилите листа. Вятърът е изсушил всичките му устни. Прахът е покрил тялото му с кехлибарен слой. Вече не чувства мускулите си. Няколко от ноктите му са счупени.

Ала на другия край на обонятелното трасе, по което се движи, вече съзира целта. Сред могилите на белоканските градове се възвишава силует, който с всяка измината крачка става все по-голям. Това с пирамидата на Бел-о-кан, града-майка, уханен фар, който го привлича като магнит, засмуква го.

Най-сетне 327-и достига до основите на внушителния мравуняк, повдига глава. Градът се е разраснал още повече. Започнат е строежът на нов защитен пласт на купола. Върхът на планината от клонки докосва луната.

Младият мъжкар търси известно време, открива досами земята един все още зеещ вход и хлътва вътре.

Крайно време е. Всички войници и работнички, които са били навън по дела, вече са се прибрали. Пазачите се готвят да запушат изходите, за да запазят вътрешната топлина. Едва-що влязъл, и ето че зидарките се разшетват и отверстието зад него се затваря. Тъй бързо, че едва не се захлопва.

От студения и див външен свят няма и помен. 327-и отново е погълнат от цивилизацията. Може да се слее с блаженото Стадо. Вече не е сам, той е многократно умножен.

Часовите се приближават. Поради слоя прах не са го познали. Той бързо излъчва миризмите за разпознаване и другите се успокояват.

Една работничка улавя мириса на умора. Предлага му трофалаксия, ритуал, при който едно тяло дарява от себе си на друго.

Всяка мравка притежава в корема си нещо като джоб, всъщност вторичен стомах, който не смила храната. Един вид обществено хранилище. Там тя складира провизиите, които неограничено време остават пресни и непокътнати. След което препраща част от тях в нормалния си „смилателен“ стомах. Или пък ги изхвърля навън, за да нахрани някоя съплеменница.

Всеки път движенията са едни и същи. Мравката-дарителка се приближава до набелязания обект и го потупва по главата. Ако другият е съгласен, навежда антените си. Ако пък ги вирне нагоре, това означава отказ, знак, че наистина не е гладен.

327-и мъжки не се колебае. Запасите му от енергия са толкова оскъдни, че всеки момент може да изпадне в каталепсия. Двете мравки допират уста. Храната се връща. Дарителката изплюва най-напред слюнка, сетне нектар и житна каша. Вкусно е и много подкрепително.

Дарението приключва и мъжкият незабавно се отдръпва. Спомня си всичко. Мъртвите. Засадата. Няма нито миг за губене. Той вдига антените си и разпръсва наоколо информацията във вид на ситни капчици.

Тревога. Започва война. Джуджетата унищожиха нашата първа експедиция. Притежават ново оръжие с голяма разрушителна сила. Бойна тревога. Войната е обявена.

Часовият отстъпва. Тревожният мирис дразни мозъка му. Около 327-и вече се насъбира тълпа.

Какво става?

Какво се е случило?

Казва, че била обявена война.

Има ли доказателства?

Отвсякъде прииждат мравки.

Разправя за някакво ново оръжие и за изтребена експедиция.

Положението е сериозно.

Има ли доказателства?

Сега мъжкият се намира сред гъмжило от мравки.

Тревога, тревога, обявена е война, бойна тревога!

Има ли доказателства?

Всички излъчват мириса на тази фраза.

Не, той няма доказателства. Толкова бил стъписай, че не се сетил да донесе. Шаване с антени. Поклащащи се недоверчиво глави.

Къде е станало това?

Западно от Ла-хола-кан, между новото ловно поле, открито от разузнавачите, и нашите градове. В зона, където често патрулират джуджетата.

Не е възможно, шпионите ни се прибраха. Те са категорични: джуджетата още не са се събудили!

Някаква безименна антена предава феромоните на последното изречение. Тълпата се разпръсва. На нея се доверяват. На него не. Изглежда, че казва истината, но разказът му е прекалено неправдоподобен. Пролетните войни никога не започват толкова рано. Джуджетата трябва да са луди, за да предприемат нападение, преди всички да са се събудили. Всеки продължава заниманията си, без да го е грижа за предаденото от 327-и мъжки съобщение.

Единственият оцелял от първата ловна експедиция е смаян. Да не би той да си е измислил всичките тези мъртъвци! Рано или късно ще установят, че някоя от кастите не е в пълен състав.

Антените му увисват безпомощно върху челото. Изпитва унизителното чувство, че съществуването му е изгубило смисъл. Като че вече не живее заради другите, а само за себе си.

При тази мисъл той потреперва от ужас. Устремява се напред, тича трескаво, подстрекава работничките и ги призовава за свидетели. Те обаче се колебаят дали да спрат, докато той произнася заклинателните слова:

Никой не се трогва. Слушат го, без да му обръщат внимание. После продължават невъзмутимо. Стига е размирничил!

Вече четири часа, откакто Жонатан бе слязъл. Жена му и синът му започваха да се притесняват.

— Мамо, да се обадим ли на полицията?

— Още не.

Тя се приближи до вратата на мазето.

— Мъртъв ли е татко’? Мамо, кажи ми, татко от същото ли е умрял, от което и Уарзи?

— Няма такова нещо, миличък, престани да говориш глупости!

Тревогата разяждаше Люси. Тя се наведе да погледне през отвора. С помощта на купената наскоро мощна халогенна лампа като че ли различи малко по-навътре… вита стълба.

Люси седна на земята. Никола отиде при нея. Тя го прегърна.

— Ще се върне, имай търпение. Каза ни да го чакаме, нека потърпим още малко.

— Ами ако не се върне?

327-и е изтощен. Все едно, че се мята на вълните. Движи се, но не напредва.

Решава да се обърне лично към Бело-киу-киуни. На четиринадесет зими, Майката притежава ненадминат опит, докато безполовите мравки, които са основната маса на населението, живеят не повече от три години. Само тя може да му помогне да открие начин за предаване на информацията.

Младият мъжки поема по скоростния път, водещ към сърцето на града. Няколко хиляди мравки, огънати под тежестта, изнасят яйцата от четиридесетия подземен етаж към яслите на солариума, който се намира на тридесет и петия стаж над земята. Същински поток от бели черупки, понесени от безброй крачка, се движи отдолу нагоре и отдясно наляво.

Той трябва да тръгне в противоположната посока. Не е лесно. 327-и блъсва няколко бавачки, които веднага се развикват срещу този вандал. Самия него го блъскат, тъпчат, изтикват и дращят. За щастие коридорът не е задръстен докрай. Той успява да си пробие път през гъмжилото.

След това поема по тесните тунели. Придвижва се с бърз ход по този обиколен, но по-спокоен маршрут. Минава по артерии и артерийки, по вени и по венички. Така преброжда километри, прекосява мостове, арки, пусти и претъпкани площади.

Без мъка се ориентира сред мрака благодарение на трите оченца за инфрачервено виждане върху челото. Колкото повече приближава Забранения град, тежкото ухание на Майката става по-осезаемо и числеността на пазачите се увеличава.

Тук могат да се видят представители на всички под-касти войници, с всевъзможен ръст, с всевъзможни оръжия. Дребосъци с дълги назъбени челюсти, здравенячки с корави като дърво нагръдни щитове, набити войни с къси антени, артилеристки, чийто изтънен корем е пълен с паралитична отрова.