Мравките

— Бихте ли повторили?

— Уелс, аз съм племенник на Едмон Уелс.

Вратата се отваря и се показва някакъв висок, близо двуметров индивид.

— Господин Жазон Бражел?… Извинете за безпокойството, но бих искал да поговоря с вас за моя вуйчо. Аз самият не го познавах, но от баба ми научих, че вие сте били неговият най-добър приятел.

— В такъв случай влезте… Какво искате да узнаете за Едмон?

— Всичко. Не го познавах и съжалявам за това…

— Хм. Разбирам. Във всеки случай Едмон беше от хората, които сами по себе си са жива мистерия.

— Познавахте ли го отблизо?

— Кой би могъл да твърди, че познава когото и да било? Да речем, че ние двамата често сме вървели редом по житейския друм и нито той, нито аз сме виждали нещо лошо в това.

— Как се запознахте?

— В Биологическия факултет. Аз се потях над растенията, а той над бактериите.

— Пак два паралелни свята.

— Така е, само че моят е къде-къдс по-див — уточни Жазон Бражел, сочейки зеления гъсталак, завладял трапезарията. — Виждате ли ги? Всички те са съперници, готови да се изтребят взаимно за един-единствен слънчев лъч или за капка вода. Щом някой лист се окаже на сянка, растението го изоставя и съседните листа тръгват да се развиват още по-буйно. Растителният свят действително не знае милост…

— А бактериите на Едмон?

— Самият той твърдеше, че просто изучавал своите предци. Да речем, че стигаше малко по-далеч от нормалния човек в издирването на родословното си дърво…

— А защо бактериите? Защо не маймуните или рибите?

— Искаше да опознае клетката в нейния най-първичен стадий. Тъй като според него човекът представлявал обикновен сбор от клетки, трябвало да бъде изучена основно „психологията“ на отделната клетка, за да се извади заключение за функционирането на цялото. „Един голям сложен проблем не е нищо повече от събрани накуп малки прости проблеми.“ Той бе приел буквално тази мисъл.

— Неговите занимания само на бактериите ли бяха посветени?

— Не, не. Беше своего рода мистик, истински глобален учен, искаше всичко да знае. Имаше си и приумици… Опитваше например да контролира собствената си сърдечна дейност.

— Но това е невъзможно!

— Казват, че някои индийски и тибетски йоги вършели подобни юначества.

— И какъв е смисълът от това?

— Нямам представа… Искаше да успее, за да можел, ако се наложи, да се самоубие, като спре по собствена воля сърцето си. Смяташе, че тогава ще е в състояние да излезе от играта във всеки момент.

— И каква полза?

— Може би се боеше от болките, свързани със старостта.

— Хм… И какво предприе, след като защити доктора по биология?

— Започна работа в една частна фирма, която произвеждаше живи бактерии за киселото мляко. „Суитмнлк Корпорейшън“. За него нещата се стекоха добре. Откри бактерия, способна да придава не само вкус, но и аромат! Получи награда за най-добро изобретение през 63 година…

— А после?

— После се ожени за китайка. Линг Ми. Една нежна засмяна девойка. Какъвто си беше мърморко, веднага омекна. Беше много влюбен. Оттогава го виждах по-рядко. Винаги е така.

— Чух, че заминал за Африка.

— Наистина, но това стана след…

— След кое?

— След драмата. Линг Ми се разболя от левкемия. Рак на кръвта, който не прощава. За три месеца си отиде. Клетникът… той, който винаги бе заявявал, че клетките са нещо толкова вълнуващо, а хората тъй нищожни… Поуката беше жестока. Нищо не можа да направи. Тъкмо по време на това нещастие се спречка с колегите си от „Суитмилк Корпорейшън“. Напусна работа и се затвори в апартамента си. Линг Ми бе пробудила у него вяра в човека, но след нейната загуба изпадна в още по-голяма мизантропия.

— И е заминал за Африка, за да забрави Линг Ми?

— Може би. Във всеки случай се опита да излекува раната си, като се отдаде всецяло на своите изследвания по биология. Вероятно е намерил друга интересна област. Не зная каква е била тя, но не бяха бактериите. Установи се в Африка, може би защото там е имал по-благоприятна почва за работа. Изпрати ми пощенска картичка, обясняваше, че бил с екип от CNRS1 и се трудел с някой си професор Розенфелд. Не познавам този господин.

— След това виждали ли сте се с Едмон?

— Да, веднъж се срещнахме случайно на Шанз-Елизе. Поприказвахме. Той видимо си бе възвърнал вкуса към живота. Но се изразяваше твърде уклончиво и избягваше всичките ми въпроси, но някакъв начин свързани с професията.

— Говори се също, че пишел някаква енциклопедия.

— А, това е по-стара работа. Беше си му мания. Да събере всичките си знания в една творба.

— Вие виждали ли сте я?

— Не и не мисля, че някога я е показвал на когото и да било. Като познавам Едмон, вероятно я е скрил чак в Аляска на дъното на някоя пещера с огнедишащ змей за пазач. Той си беше донякъде и „чародей“.

Жонатан се канеше да си тръгва.

— А! Още един въпрос: знаете ли как могат да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки?

— Разбира се. Това беше любимият му тест за интелигентност.

— И какъв е отговорът?

Жазон избухна в смях.

— По никой начин няма да ви кажа! Както се изразяваше Едмон: „Всеки сам трябва да намери своята пътека.“ Ще видите, че така удоволствието от откритието е двойно по-голямо.

С всички тези провизии на гръб пътят изглежда по-дълъг, отколкото на идване. Отрядът напредва чевръсто, за да не бъде застигнат от нощния студ.

Мравките са в състояние да се трудят без почивка двадесет и четири часа в денонощието от март до ноември, но всяко понижение на температурата ги присмива. Ето защо рядко се случва експедиция да продължава повече от един ден.

Дълго време градът на рижите мравки си блъска главата над този проблем. Всички знаеха колко важно е да се разширят ловните полета и да се опознаят далечни краища, където никнат други растения и се въдят непознати животни с различни нрави.

През осемстотин и петдесетото хилядолетие Би-стин-та, рижа царица от династията Га (източна династия, изчезнала преди осем хиляди години), обзета от манията да опознае „покрайнините“ на света, разпратила стотици експедиции по четирите посоки. Никоя от тях не се завърнала.

Сегашната царица, Бело-киу-киуни, не беше толкова ненаситна. Нейното любопитство се задоволяваше с откриването на онези дребни златисти твърдокрили, прилични на скъпоценни камъни (каквито се срещат в далечния Юг), или с наблюдението на месоядните растения, които понякога й донасяха живи с корените и които тя се надяваше някой ден да опитоми.

Бело-киу-киуни знаеше, че най-добрият начин за опознаване на нови територии е да се разширява Федерацията. Все повече далечни експедиции, все повече дъщерни градове, все повече предни постове и война на всички, които се опитват да попречат на това настъпление.

Разбира се, достигането до края на света щеше да отнеме продължително време, но тази политика на малки упорити крачки беше в пълно съответствие с общата философия на мравките. „Бавно, но все напред.“

Днес федерацията Бел-о-кан бе съставена от 64 дъщерни града. 64 града под знака на една и съща миризма, 64 града, свързани с мрежа от 125 километра издълбани пътища и 780 километра мирисни пътеки. 64 града, единни както в битките, така и в гладните години.

Схващането за федерацията на градовете позволяваше на някои от тях да се специализират. А Бело-киу-киуни мечтаеше дори един ден да види как даден град произвежда само зърно, друг само месо, трети има за единствено занятие войната.

Нещата не бяха стигнали още дотам.

При всички случаи това схващане добре пасваше с един друг принцип от глобалната философия на мравките: „Бъдщето принадлежи на специалистите.“

Участничките в експедицията са все още далеч от предните постове. Те ускоряват ход. Когато преминават отново край месоядното растение, една мравка-войник предлага да го изкоренят и да го отнесат на Бело-киу-киуни.

1

CNRS — Национален Център за Научни Изследвания във Франция. Бел. пр.