Мравките

— Не.

— Как така не?

— Няма да разбиваме ключалката и няма да използваме това мазе. Не бива да споменаваме повече за него, не бива да се приближаваме и най-вече не бива да го отваряме.

— Шегуваш ли се? Обясни какво означава това!

Жонатан дори не бе помислил да търси някакво разумно обяснение на забраната за достъп до мазето. Неволно бе постигнал обратното на това, което желаеше. Сега жена му и синът му бяха заинтригувани. Как да постъпи? Да им заяви, че около вуйчото благодетел витае някаква мистерия и че последният се е опитал да ги предупреди за опасността, която се крие в мазето?

Само че това не беше никакво обяснение. В най-добрия случай бе суеверие. Хората обичат логиката, тъй че Люси и Никола за нищо на света нямаше да се примирят.

— Нотариусът ме предупреди — смотолеви той.

— За какво?

— Че това мазе гъмжи от плъхове!

— Плъхове ли? Брр! Ами че тогава те непременно ще минат през процепа — възрази момчето.

— Не се притеснявайте, ще зазидаме всички отвори.

Жонатан не беше недоволен от постигнатия резултат. Истински късмет бе, че му хрумна тази мисъл за плъховете.

— Значи се разбрахме, никой няма да се приближава до мазето, нали?

Той се отправи към банята. Люси веднага го последва.

— Да не си ходил да навестиш баба си?

— Позна.

— И си прекарал при нея целия предиобед?

— Пак позна.

— Все така ли ще си губиш времето? Навярно помниш какво проповядваше на обитателите на фермата в Пиренеите: „Безделието е майка на всички пороци.“ Трябва да си намериш друга работа. Средствата ни намаляват.

— Току-що наследихме апартамент от двеста квадратни метра в богат квартал досам гората, а ти ми говориш за работа! Нима не можеш да се насладиш на настоящето?

Той понечи да я прегърне, но тя се дръпна.

— Мога, разбира се, но имам право също така да мисля и за бъдещето. Аз нямам професия, ти си безработен, как ще живеем след една година?

— Все още разполагаме със спестявания.

— Не бъди глупав, имаме само с какво да преживеем няколко месеца, а сетне…

Тя опря юмручета на хълбоците си и изпъчи гърди.

— Слушай, Жонатан, ти изгуби мястото си, защото не искаше да ходиш в опасните квартали по тъмно. Съгласна съм, разбирам те, но би могъл да си намериш нещо друго!

— То се знае, че ще си потърся работа, само ме остави да се посъвзема. Обещавам ти, че по-нататък, да кажем подир месец, ще огледам обявите.

След малко на вратата се показа една руса глава, сподиряна от плюшеното четириного: Никола и Уарзазат.

— Тате, преди малко идва един господин, който искаше да подвързва някаква книга.

— Книга ли? Каква книга?

— Не зная, спомена за голяма енциклопедия, написана от вуйчо Едмон.

— Я виж ти, така значи… Той влиза ли? Намерихте ли я?

— Не, стори ми се подозрителен и понеже и без това няма такава книга…

— Браво, синко, добре си постъпил.

Отначало тази новина стъписа Жонатан, а след това го заинтригува. Той претърси обширния сутерен, но напразно. После дълго се бави в кухнята, където оглежда вратата на мазето, масивната брава и широкия процеп. Каква ли тайна се криеше отвъд?

Трябва да се проникне в този гъсталак.

Една от най-старите участнички в експедицията има предложение. Да се подредят в строй „змийска глава“ — най-добрият начин на придвижване на негостоприемна територия. Всички се съгласяват незабавно, защото едновременно са се сетили за същото.

Най-отпред застават пет разузнавачки в обърнат триъгълник, които ще бъдат очите на отряда. С малки отмерени крачки те опипват терена, душат към небето, претърсват мъха. При условие, че всичко е наред, изпращат обонятелно послание, което означава: „Отпред нищо за отбелязване!“ След това се оттеглят на опашката, за да бъдат заместени от „нови“. Тази система на ротация превръща групата в някакво особено дълго същество, чиято „муцуна“ непрекъснато си остава с изострени сетива.

Съобщението „Отпред нищо за отбелязване!“ прозвучава ясно двадесетина пъти. На двадесет и първия е прекъснато от едно отвратително „куак“. Една от разузнавачките съвсем непредпазливо се е приближила до месоядно растение. Това е мухоловка. Опияняващата миризма е привлякла мравката и сега краката й са залепнали за смолата.

Оттук нататък всичко е изгубено. Докосването на и власинките задейства механизма на органичните рефлекси. Двете широки членести листа се затварят неумолимо. Дългите ресни им служат за зъби. Щом се кръстосат, те се превръщат в здрави решетки. Когато жертвата е окончателно сплескана, хищното растение отделя ужасните си ензими, способни да смелят и най-здравите черупки.

Така мравката бива стопена. Цялото й тяло се превръща в шупнал сок. Тя излъчва отчаяно послание.

Ала вече нищо не може да се направи за нея. Това е част от обичайните произшествия при всяка далечна експедиция. Остава единствено да се обозначат подстъпите към този естествен капан със сигнали: „Внимание, опасност!“

Всички поемат по ухаещата следа и забравят за случката, феромоните-указатели сочат, че пътят е оттук. След като са прекосили гъсталаците, продължават на запад все така под ъгъл 23° спрямо слънчевите лъчи. Мравките се отдават на кратък отдих само при прекалено горещо или прекалено студено време. Трябва да бързат, ако не искат да се завърнат, когато войната е вече в разгара си.

Случвало се е участнички в експедиция да заварят своя град обсаден от вражески войски. А да се пробие подобна блокада винаги е твърде сложно.

Всичко е наред, те откриват феромона-указател, който води към входа на пещерата. Земните недра излъчват топлина. Те хлътват в дълбините на скалистата почва.

Колкото повече слизат, толкова по-ясно долавят ромоленето на ручей. Изворът с топла вода дими, като отделя силна миризма на сяра.

Мравките утоляват жаждата си.

По едно време забелязват някакво странно животно: нещо като топка с крака. Всъщност това е торен бръмбар, зает да тика кълбо от пясък и изпражнения, в което са скрити яйцата му. Прилича на Атлас от легендата, крепящ върху раменете си своя „свят“. Когато наклонът е благоприятен, топката се търкаля сама, а той само я следва. При обратния случай пъхти, хлъзга се и често се налага да я догонва чак долу. Удивително е да се види тук торен бръмбар. Той обитава предимно топлите области…

Белоканците го пропускат да мине. И без това месото му не е вкусно, а и черупката му го прави твърде тежък за носене.

Вляво от тях се мярва някаква черна фигура, която се мъчи да се скрие в една пукнатина на скалата. Това е ухолазка. За разлика от торния бръмбар тя е много вкусна. Най-старата мравка се оказва и най-бърза. Тя сгъва коремчето си под врата, насочва го за стрелба и като пази равновесие със задните крака, прицелва се и изпраща надалеч капка мравчена киселина. Разяждащата течност с концентрация повече от 40 процента изсвистява във въздуха.

Сполука.

Ухолазката с поразена насред път. Четиридесетпроцентовата киселина не е шега работа. Тя пари дори при концентрация четиридесет на хиляда, а при четиридесет ма сто е направо неотразима! Насекомото се строполява и всички се втурват да ръфат изтерзаната му плът. Участничките в есенната експедиция са оставили добра следа. Местността изглежда пълна с дивеч. Ще падне богат лов.

Те слизат в един артезиански кладенец и всяват ужас сред всевъзможните подземни същества, обитаващи тези неизследвани досега коридори. Един прилеп се опитва да сложи край на посещението им, но те го прогонват, като го обгръщат в същински облак мравчена киселина.

През следващите дни продължават да претърсват топлата пещера, събират останките на малки бели животинки и парчетата светлозелени гъби. С аналните си жлези посяват нови феромони-указатели, които ще позволят па посестримите им да идват безпрепятствено на лов.

Мисията е успешна. Тяхната територия е уголемена с цял ръкав, който се простира отвъд западните гъсталаци. Претоварени с провизии, те се готвят да поемат по обратния път, но преди това побиват федералното химическо знаме. Неговото ухание плющи на вятъра: „БЕЛ-О-КАН!“