Мравките

Наред с останалите приспособления Жазон Бражел се бе въоръжил с голям спрей сълзотворен газ и три противогаза; Даниел Розенфелд пък бе взел фотоапарат със светкавица последен модел.

Сега те се въртяха вътре в каменния манеж. Както и при техните предшественици спускането пробуждаше спомени и забравени мисли. Ранното детство, родителите, първите страдания, сторените пакости, несподелената любов, егоизмът, гордостта, угризенията…

Телата им се движеха машинално и умората беше просто немислима. Потъваха все по-дълбоко в плътта на планетата, потъваха в отминалия си живот. Ех, колко дълъг може да бъде един живот и колко разрушителен, много по-лесно разрушителен, отколкото съзидателен…

Най-сетне стигнаха до една врата. На нея имаше надпис.

В момента на смъртта душата изпитва същото, което изпитват посветените във Великите тайни.

Отначало мъчително лутане в лъкатушещи коридори, безкрайни тревожни пътешествия през мрака.

Сетне, точно преди края, ужасът достига своя апогей. Тръпката, треската, студената пот, ужасът вземат връх.

Този стадий е последван незабавно от извисяване към светлината, внезапно просветление.

Пред очите се разкрива чудно сияние, прекосяват се девствени места, поляни, отекващи от гласове и танци.

Свещени слова вдъхват боязън пред Всевишния. Съвършеният и посветен човек става свободен и слави Тайнствата.

Даниел направи снимка.

— Познавам този текст. Това е Плутарх.

— Прекрасен текст настина.

— Не ви ли плаши? — запита Огюста.

— Разбира се, но той затова е и написан. Така или иначе, в него се казва, че след ужаса настъпва просветление. Затова нека действаме последователно. Ако е необходим малко ужас, нека се оставим да бъдем ужасени.

— Съвсем навреме…

Плъховете сякаш само това бяха чакали, за да се появят. Тримата изследователи усещаха скритото им присъствие, бояха се да не ги докоснат с високите си обуща. Даниел отново щракна с апарата. Светкавицата разкри за момент гнусната картина на мокет от сиви топки и черни уши. Жазон побърза да раздаде маските, преди да напръска обилно наоколо със сълзотворен газ. Гризачите не чакаха втора покана…

Спускането бе възобновено и продължи още дълго.

— Какво ще кажете да похапнем, господа? — предложи Огюста.

И така, те се разположиха като на пикник. Епизодът с плъховете като че ли бе забравен и тримата бяха в най-прекрасно разположение на духа. Тъй като беше доста хладно, яденето завърши с глътка алкохол и силно горещо кафе. Обикновено чаят от върбинка биваше сервиран със следобедната закуска.

Копаят дълго, преди да успеят да стигнат до участък, където пръстта е по-рохка. Най-сетне, подобно на перископ, се подават чифт антени; обгръщат ги непознати миризми.

Открито пространство. Ето че са от другата страна на края на света. Все така никаква водна стена. Ала светът наоколо наистина не прилича по нищо на познатия им. И макар че все още се забелязват няколко дървета и тревни пространства, непосредствено зад тях се простира сива, твърда и гладка пустош. Докъдето стига погледът, не се вижда нито мравуняк, нито термитник.

Пристъпват напред. Ала над тях се надвесват огромни черни неща. Приличат на Пазачите, само че тези удрят наслуки.

И това не е всичко. В далечината се издига гигантски монолит, толкова висок, че антените им не могат да го обхванат изцяло. Той закрива небето, смазва земята.

Това трябва да е стената на края на света, а отвъд има вода — мисли си 103 683-и.

Отиват малко по-нататък и попадат на сюрия хлебарки, полепнали по някакво парче… неизвестно от какво. Черупката им е прозрачна и през нея се виждат всички вътрешни органи и дори кръвта, която пулсира в артериите! Отвратително! При отстъплението три жетварки са смазани от стоварила се върху им маса.

103 683-и и последните му трима оцелели другари решават въпреки всичко да продължат. Те преминават през порести прегради все така по посока на монолита с необятни размери. Внезапно местността става още по-смущаваща. Почвата е червена и напомня зърнестия строеж на ягода. Там съзират някакво подобие на кладенец и решават да се скрият за малко на сянка, когато изневиделица от небето изниква бяла сфера с диаметър най-малко десет глави, устремява се към тях и започва да ги преследва. Те се хвърлят в кладенеца… Едва успяват да се долепят до стената, когато сферата се сгромолясва на дъното.

Измъкват се ужасени оттам и побягват. Наоколо почвата е синя, зелена или жълта и навсякъде има кладенци и бели сфери, които ги преследват. Това вече е прекалено, всяка храброст си има граници. Този свят е прекалено различен, за да бъде поносим.

Тогава те побягват с всичка сила, вмъкват се в тунела и бързат да се завърнат в нормалния свят.

ЦИВИЛИЗАЦИЯ (продължение):

Друг голям сблъсък на цивилизации: срещата между Запада и Изтока.

В аналите на Китайската империя се съобщава за пристигането около 115 година от нашата ера на кораб, по всяка вероятност от римски произход, който бурята изхвърлила на брега след продължителен дрейф.

Пътниците били акробати и жонгльори, които, едва стъпили па сушата, решили да спечелят обитателите на тази земя, като дадат представление. Така китайците наблюдавали със зяпнала уста как тези дългоноси чужденци бълват огън, усукват крайниците си, превръщат жабите в змии и пр.

Те с пълно основание заключили, че Западът е населен с клоуни и гълтачи на огън. Стотици години минали, преди да се представи случай, който да опровергае това тяхно мнение.

Най-после се озоваха пред стената на Жонатан. Как могат да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки? Даниел тутакси направи снимка. Огюста набра думата „пирамида“ и стената с лекота се отмести. Тя се гордееше със своя внук.

Веднага щом прекрачиха прага, чуха как стената се връща на мястото си. Жазон освети стените; навсякъде скала, но различна от предишната. Докато преди тя беше оцветена в червено, сега беше жълта от жилките сяра.

Въпреки това въздухът можеше да се диша. Дори като че ли се усещаше лек полъх. Беше ли прав професор Льодюк? Дали този тунел излизаше в гората Фонтенбло?

Внезапно попаднаха на цели пълчища плъхове, много по-войнствени от първите. Жазон разбра какво ще се случи, но нямаше възможност да обясни на другите: наложи се да поставят отново маските и да напръскат с газ. Всеки път, когато стената се отместваше, което не се случваше често, плъховете от „червената зона“ преминаваха в „жълтата зона“ да търсят храна. Но докато онези от червената зона все се справяха някак, то другите — преселниците — не намираха нищо за ядене и вероятно се разкъсваха помежду си.

Така че Жазон и неговите приятели си имаха работа с оцелелите, с други думи, пред тях бяха най-свирепите. Този път от сълзотворния газ нямаше полза. Те нападаха! Скачаха, опитваха се да докопат ръцете…

На ръба на истерията, Даниел ги ослепяваше със светкавицата, ала тези кошмарни животни тежаха цели килограми и не се бояха от хората. Появиха се първите рани. Жазон измъкна своя „Опинел“, прониза два плъха и ги хвърли за плячка на останалите. Огюста стреля няколко пъти с малък револвер. Така успяха да си разчистят пътя. Беше крайно време!

КОГАТО БЯХ МАЛЪК:

Когато бях малък, прекарвах цели часове, излегнат на земята, да наблюдавам мравуняците. Това ми изглеждаше „по-истинско“ от телевизията.

Една от загадките, пред които ме изправяше мравунякът, беше защо след някое от нанесените от мен опустошения прибираха едни ранени, а други оставяха да умрат. Всички те бяха еднакви на ръст… Според какви критерии един индивид се приемаше за важен, а друг биваше пренебрегван?