Мравките

Свещени слова вдъхват боязън пред Всевишния. Съвършеният и посветен човек става свободен и слави Тайнствата.

Един от жандармите потрепера.

— И какво има зад тази врата? — пита радиотелефонът.

— Добре, отварям… Следвайте ме, момчета.

Продължителна тишина.

— Ало, Билсем! Ало, Билсем! Отговорете, по дяволите, какво виждате?

Чу се изстрел. После отново тишина.

— Ало, Билсем, обадете се, старче!

— Тук Билсем.

— Ало, говорете, какво става?

— Плъхове. Хиляди плъхове. Нападнаха ни изневиделица и трябвате да ги прогоним.

— Затова ли стреляхте?

— Да. Изпокриха се.

— Опишете какво виждате!

— Всичко наоколо е червено. В скалата се забелязват наченки на желязна руда, а по земята… следи от кръв! Продължаваме.

— Поддържайте връзка по радиото. Защо изключвате?

— Ако нямате нищо против, госпожо, предпочитам сам да решавам какво да правя, а не вие да ми давате съвети от разстояние.

— Но Билсем…

Щрак. Беше прекъснал връзката.

Сатей не е пристанище в истинския смисъл на думата, не е и преден пост. Ала при всички случаи е предпочитано място за преминаване на реката от белоканските експедиции.

Някога, когато първите мравки от династията Ни се озовали пред тази водна преграда, те веднага разбрали, че преминаването няма да е лесно. Само че мравката никога не се отказва. Тя ще си блъска главата, ако трябва, хиляди пъти и по хиляди начини в едно и също препятствие, докато умре или докато препятствието отстъпи.

Подобен подход изглежда нелогичен. Той без съмнение е струвал не един живот и много време на мравешката цивилизация, но в края на краищата се е оказал резултатен. С цената на невероятни усилия мравките винаги успяват да се справят с трудностите.

Изследователите най-напред се опитали да минат реката при Сатей пеш. Съпротивлението на най-горния слой вода било достатъчно, за да ги задържи на повърхността, но за съжаление ноктите им нямало за какво да се захванат. Мравките се движели покрай брега на реката като по ледена пързалка. Две крачки напред, три крачки встрани и… флуп! Жабите ги нагълтвали.

След стотина безплодни опита и няколко хиляди по-жертвани изследователи мравките опитали друго нещо.

Работнички образували верига, като се държели за краката и за антените, за да достигнат отсрещния бряг. Този опит щял да успее, ако реката не била толкова широка и буйна. Двеста и четиридесет хиляди загинали. Ала мравките не се отказвали. По настояване на тяхната царица Биу-па-ни те се опитали да построят мост от листа, после мост от клонки, след това мост от мъртви бръмбари и най-после мост от камъни… Тези четири експеримента отнели живота на повече от шестстотин и седемдесет хиляди работнички. За построяването на своя утопичен мост Биу-па-ни погубила повече свои поданици, отколкото във всички войни за територии по време на царуването си!

Въпреки това тя не се отказала. Трябвало да се достигнат източните територии. След идеята за моста на нея й хрумнало да се заобиколи изворът откъм север. Нито една от пратените натам експедиции не се завърнала. 8 000 загинали. После решила, че мравките трябва да се научат да плуват. 15 000 загинали. После си казала, че мравките биха могли да опитат да опитомят жабите. 68 000 загинали. Да планират върху листа, като се хвърлят от високи дървета. 52-ма загинали. Да ходят по водата, като намажат краката си с втвърден мед. 27 загинали. Според преданието, когато й съобщили, че в града са останали само десетина читави работнички и че трябва временно да се откаже от този проект, тя излъчила следната мисъл:

Жалко, имах още толкова идеи…

Мравките от Федерацията в края на краищата все пак намерили задоволително решение. Триста хиляди години по-късно царица Лифуг-риуни предложила на своите дъщери да издълбаят тунел под реката. Това било толкова просто, че никой не се бил сетил по-рано.

И така, при Сатей можело да се премине под реката без всякакви затруднения.

103 683-и и 4000-ен напредват от няколко градуса-време по този прословут тунел. Той е влажен, но все още не е протекла вода. Градът на термитите е построен на отсрещния бряг. Между другото, термитите използват същото подземие за набезите си на федерална територия. До този момент съществува мълчаливо съглашение. В подземието никой не се бие и всеки може да преминава свободно, бил той мравка или термит. Ясно е, че в момента, когато една от двете общности започне да претендира за надмощие, другата ще се опита да запуши или да наводни прохода.

Те се движат безкрайно по дългия коридор. Съществува един-единствен проблем: водната маса, която тежи над тях, е студена, а подземието още повече. Студът ги парализира. Всяка следваща крачка изисква все повече усилия. Ако заспят долу, зимният им сън ще бъде вечен. Те знаят това. Катерят се, за да достигнат изхода. Измъкват от обществените си хранилища последните остатъци от белтъчини и захари. Мускулите им са схванати. Най-сетне изходът… Когато излизат на чист въздух, 103 683-и и 4000-ен са толкова изстинали, че се унасят насред пътя.

Движението в редица сред мрака на този тунел развихряше въображението му. Нямаше какво толкова да се мисли, просто трябваше да крачат, за да достигнат края. С надеждата, че такъв все пак съществува…

Отзад разговорите бяха секнали. Билсем чуваше само дрезгавото дишане на шестимата жандарми и си мислеше, че наистина е жертва на несправедливост.

Би трябвало вече да е главен комисар и да получава истинска заплата. Гледаше си съвестно работата, посвещаваше й повече време от необходимото, бе разкрил десетина заплетени случая. Само че всеки път Думенг спираше повишението му.

Това положение изведнъж му се стори нетърпимо.

— Мамка му!

Всички спряха.

— Нещо не е наред ли, господин комисар?

— Нищо, нищо, продължавайте!

На всичко отгоре, ето че започваше да си говори сам. Прехапа устни и се зарече занапред да внимава. Само че не минаха и пет минути и той отново потъна в нерадостни мисли.

Нямаше нищо против жените, но имаше нещо против некадърниците. „Тази дърта мръсница едва умее да чете и пише, не е провела нито едно следствие, а ето че ръководи цял отдел. Сто и осемдесет полицаи! И заплатата й е четири пъти по-голяма от моята. А ви агитират: «Елате в полицията!» Тя бе посочена от нейния предшественик, сигурно пак някоя креватна историйка. На всичко отгоре не ни оставя на мира. Същинска конска муха. Насъсква хората едни срещу други, саботира работата на собствения си отдел, като се мисли за незаменима…“

Следвайки нишката на тези мисли, Билсем се сети за един документален филм за жабите. През любовния период те са толкова възбудени, че се нахвърлят на всичко, което шава: женски, но също и мъжки и дори камъни. Притискат корема на отсрещния, за да изкарат оттам яйцата за оплождане. Усилията на тези, които притискат женски, биват възнаградени. Други, които са попаднали на мъжки, не получават нищо и сменят партньора. А трети, стиснали камък, си израняват крайниците и се отказват.

Ала има и един по-особен случай: затисналите буца пръст. Буцата е мека като корема на женската. Затова те продължават да упражняват натиск. Това безплодно напрежение може да продължи дни наред. И те смятат, че нищо по-добро не може да се измисли…

Комисарят се усмихна. Може би ще бъде достатъчно да се обясни на добрата Соланж, че е възможен и друг подход, много по-ефикасен, вместо да се пречи на подчинените, така че те да изпадат в стрес. Ала сам не вярваше в ползата от това. Каза си, че в края на краищата той самият не е на мястото си в този идиотски отдел.

Другите зад него също бяха потънали в мрачни мисли. Това мълчаливо спускане опъваше нервите на всички. Вече пет часа, откак вървяха без почивка. Повечето изчисляваха каква премия могат да поискат за това приключение; други мислеха за жените, за децата си, за колата или за кутиите с бира…