Мравките

— По-късно малко се вразуми, защото някои учители успяха да събудят интереса му. Имаше шестици по предметите, които го увличаха, и двойки по всички останали. Само шестици и двойки без изключение.

— Мама разправяше, че бил гениален.

— Той беше омагьосал майка ти, защото й беше втълпил, че иска да постигне „абсолютното знание“. А тя, нали я знаеш, от десетгодишна вярваше в преселението на душите и беше убедена, че в него се е вселила душата на Айнщайн или на Леонардо да Винчи.

— А също и на катерица?

— Че защо не? „Няколко живота са нужни, за да се създаде една душа…“ е казал Буда.

— Минавал ли е тестове за интелигентност?

— Да. С много лоши резултати. Получи двадесет и три точки от сто и осемдесет възможни, което съответстваше на леко слабоумие. Възпитателите смятаха, че е луд и че трябва да бъде изпратен в специализирано заведение. Но аз си знаех, че той просто е някак „встрани“. Помня, че веднъж… О! Трябва да е бил на не повече от единадесет години. Накара ме да направя, ако мога, четири равностранни триъгълника само с шест кибритени клечки. Опитай и ще видиш, че никак не е лесно…

Тя отиде до кухнята да нагледа чайника и донесе шест клечки. Жонатан се поколеба за момент. Не му се струваше невъзможно. Занарежда кибритените клечки по всевъзможни начини, но след няколко минути се отказа.

— И какво е решението? Баба Огюста се замисли.

— Всъщност той така и не ми го показа. Помня само как се опита да ми помогне с думите: „Трябва да се мисли различно. Ако се разсъждава както сме свикнали, нищо не се постига.“ Представяш ли си, едно единадесетгодишно хлапе да ти разправя такива неща! А! Май че чайникът засвири. Сигурно водата е завряла.

Тя се върна с две чаши, пълни с жълтеникава и много ароматна течност.

— Знаеш ли, приятно ми е, че се интересуваш от вуйчо си. В наши дни хората умират и никой не си спомня, че някога ги е имало на този свят.

Жонатан остави клечките и внимателно отпи няколко глътки върбинков чай.

— И какво стана после?

— Нямам представа. Откакто започна да следва в университета естествени науки, не го видяхме повече. Научих от майка ти, че защитил блестящо докторат, че започнал работа в една фирма за хранителни продукти, но напуснал, за да замине за Африка, после се върнал и се заселил на улица Сибарит, след което никой повече не чу за него до самата му смърт.

— И как е умрял?

— Не знаеш ли? Невероятна история. Тогава писаха всички вестници. Бил убит от оси, представяш ли си?

— От оси ли? Как така?

— Разхождал се сам из гората. Вероятно е съборил по невнимание някое гнездо. Всички оси се спуснали върху него. „Никога не съм виждал толкова ужилвания върху човешко същество!“ — заяви съдебният лекар. Умрял с 0,3 грама отрова на литър кръв. Направо нечувано.

— Има ли гроб?

— Не. Пожелал да бъде заровен под някой бор в гората.

— А имащ ли негови снимки?

— Ами виж тази върху стената над скрина. Отдясно е Сузи, майка ти. Виждал ли си я толкова млада? Отляво е Едмон.

Имаше олисяло чело, малки остри мустачки, уши без мека част като на Кафка, които стърчаха над веждите му. Усмихваше се лукаво. Същинско дяволче.

До него Сузи бе възхитителна в бялата си рокля. Няколко години по-късно се бе омъжила, но пожелала да запази бащиното си име Уелс. Като че не е искала съпругът й да остави и следа от името си върху нейните потомци.

Когато се приближи, Жонатан забеляза, че Едмон е направил зайче с два пръста над главата на сестра си.

— Бил е голям палавник, нали?

Огюста не отговори. Очите й се замъглиха от печал при вида на грейналото лице на дъщеря й. Сузи бе умряла преди шест години. Петнадесеттонен камион, каран от пиян шофьор, беше блъснал колата й в една урва. Агонията продължила два дни. Поискала да види Едмон, но той дори не се появил. Отново бил заминал нанякъде…

— Познаваш ли хора, от които бих могъл да науча нещо повече за Едмон?

— Ммм… Имаше един приятел от детството, с когото се виждаше често. Дори следваха заедно. Жазон Бражел. Мисля, че още пазя номера му.

Огюста направи бърза справка на компютъра и даде на Жонатан адреса на въпросния приятел. Погледна ласкаво към своя внук. Беше последната жива издънка от фамилията Уелс. Добро момче.

— Хайде, пий си чая, че ще изстине. Имам също и курабийки, ако искаш. Сама ги приготвям е пачи яйца.

— Не, благодаря, трябва да вървя. Мини да ни видиш някой ден в новото ни жилище. Вече се пренесохме.

— Нямам нищо против. Но почакай, да не тръгнеш без писмото.

Като порови с ожесточение в големия шкаф и из ламаринените кутии, тя най-сетне извади един бял плик, върху който бе надраскано с трескав почерк: „За Жонатан Уелс.“ Прихлупената част на плика бе облепена с няколко пласта скоч, за да не бъде отворен ненавременно. Разкъса го внимателно. От плика изпадна измачкан лист, като от ученическо тефтерче. На него бе написано едно-единствено изречение:

„НЕ СЛИЗАЙТЕ В МАЗЕТО ПО НИКОЙ НАЧИН!“

Мравката трепти с антенки. Тя е като кола, стояла дълго затрупана със сняг, която отказва да запали. Мъжкият подновява опитите си няколко пъти. Той я разтрива. Маже я с топлата си слюнка.

Животът се пробужда. И ето, двигателят заработва. Отминал е още един сезон. Всичко започва, като че тя никога не е преминавала през тази „малка смърт“.

Продължава да я търка, за да й даде от топлината си. Добре й е сега. Докато той се суети все така, тя насочва към него антенки. Опипва го. Иска да разбере кой е.

Докосва първото прешленче до черепа му и разчита неговата възраст: сто седемдесет и три дни. По второто сляпата мравка-работничка отгатва кастата — мъжки оплодител. По третото — вида и селището: рижа горска мравка, произхождаща от града-майка Бел-о-кан. Върху четвъртото открива номера на снасянето, който му служи вместо име: той е 327-ият мъжки, снесен в началото на есента.

Прекратява обонятелното разчитане. Останалите сегменти не са носители на информация. Петият служи за улавяне на молекулите-указатели. Шестият се използва за обикновени диалози. Седмият позволява сложни диалози от сексуално естество. Осмият е предназначен за диалози с Майката. И най-сетне последните три служат за боздуганчета.

Така тя вече е проучила единадесетте членчета от втората половина на пипалото. Но няма какво да му каже. Отдръпва се и отива на свой ред да се топли върху покрива на Града.

Той прави същото. След като е изпълнил задачата на термичен вестител, трябва да помогне за отстраняването на повредите!

Когато стига горе, 327-и мъжки установява щетите. Градът е построен във формата на конус, за да бъде по-малко изложен на природните стихии, но въпреки това зимата се е оказала разрушителна. Вятърът, снегът и градушката са отнесли най-горния слой клонки. Птичи курешки са запушили някои изходи. Трябва веднага да се хваща за работа. 327-и се спуска към голямо жълто петно и забива челюсти в твърдата зловонна материя. От отсрещната страна се мярка силуетът на друго насекомо, което дълбае навън.

Стъкленото око на шпионката се затъмни. Някой гледаше през вратата.

— Кой е?

— Господин Гун… Идвам за подвързията. Вратата се открехна. Въпросният Гун наведе очи към едно русокосо момче на около десетина години, после още по-надолу към миниатюрното куче, което бе провряло муцуна между краката на момчето и ръмжеше.

— Татко не е вкъщи!

— Сигурен ли си? Професор Уелс трябваше да ми се обади и…

— Професор Уелс е вуйчо на баща ми. Само че той умря.

Никола понечи да затвори вратата, но човекът я подпря с крак и продължи.

— Искрени съболезнования. Но сигурен ли си, че не е оставил една дебела папка, пълна с листа? Аз съм книговезец. Беше ми платил предварително да подвържа с кожа неговите бележки. Възнамеряваше, струва ми се, да стъкми от тях енциклопедия. Трябваше да намине, а от доста време вече не зная какво става с него…