Мравките

Гръдният му кош е защитен от специална щитовидна пластина  — мезотонум. Пипалата му са по-дълги и по-чувствителни от тези на останалите жители.

Младият мъжки екземпляр дълго стои върху купола, докато се насити на слънцето. Сетне, погълнал достатъчно топлина, се прибира в града. Временно става част от кастата на мравките „термични вестителки“.

Той обикаля из коридорите на третия долен етаж. Тук всичко живо още спи непробудно. Вкочанените тела са неподвижни. Пипалата са отпуснати.

Мравките все още сънуват.

Младият мъжки протяга крак към една работничка, опитвайки се да я събуди с топлината на тялото си. Нежното докосване предизвиква приятно електрическо изпразване.

Леки миши стъпки отекнаха при второто иззвъняване. Вратата се отвори след пауза, през която баба Огюста сваляше предпазната верига.

След смъртта на двете си деца тя живееше затворена в малкото жилище от тридесет квадратни метра, предъвквайки стари спомени. Това със сигурност не и се отразяваше добре, но ни най-малко не бе накърнило нейната доброта.

— Знам, че е смешно, но нахлузи пантофите. Лъскала съм паркета.

Жонатан се подчини. Тя заситни пред него и го заведе в хола, където многобройните мебели бяха покрити с калъфи. Сядайки на края на голямото канапе, Жонатан не успя да избегне скърцането на изкуствената тапицерия.

— Радвам се, че дойде… Може да не повярваш, но тези дни имах намерение да ти се обадя.

— Така ли?

— Представи си само, Едмон ми остави нещо за теб. Едно писмо. И ми каза: „Ако умра, на всяка цена трябва да дадеш това писмо на Жонатан.“

— Значи писмо?

— Писмо, да, писмо… Хм, къде ли съм го дянала? Почакай една секунда… Той ми дава плика, аз му казвам, че ще го пазя, и го прибирам в някаква кутия. Трябва да е в една от ламаринените кутии в големия шкаф.

Тя потътри пантофите си, но спря на третата крачка.

— Боже, колко съм глупава! Как само те посрещам! Ще пийнеш ли един чай от върбинка?

— На драго сърце.

Старата жена влезе в кухнята, откъдето се чу тракане на съдове.

— Разправи ми как си, Жонатан! — подвикна тя.

— Ами не много добре. Уволниха ме от работата. Баба Огюста показа за момент главата си през вратата като някоя бяла мишка, после се появи цялата, със сериозно изражение, опасана в дълга синя престилка.

— Изгониха ли те?

— Да.

— Защо?

— Знаеш ли, ключарството е особен занаят. Нашата фирма „SOS ключалка“ работи двадесет и четири часа в денонощието из всички квартали на Париж. А откакто един от моите колеги бе нападнат, аз отказах да ходя вечер в съмнителните квартали. И тогава ми показаха вратата.

— Добре си постъпил. По-добре да си без работа, но в добро здраве, отколкото обратното.

— Освен това не се разбирах с началника си.

— Ами твоите опити с утопичните общества? По мое време ги наричаха „Ню Ейдж“. (Тя се усмихна лукаво, докато произнасяше „нуйаж“.)

— Отказах се след провала с фермата в Пиренеите. На Люси й писна да готви и да мие съдовете на всички. Сред нас се намираха паразити. Изпокарахме се. Сега живея само с Люси и Никола… Ами ти, бабо, как си?

— Аз ли? Съществувам. И това ми отнема цялото време.

— Късметлийка! Преживяла си началото на новото хилядолетие…

— О! Да ти кажа: това, което най-много ме поразява, е, че всичко си е все същото. Навремето, когато бях младичка, всички мислехме, че като започне новото хилядолетие, ще станат невероятни неща, а както виждаш, нищо не се е променило. Все така има самотни старци, все така има безработни, коли, които бълват пушек. Дори идеите не са помръднали. Ето, миналата година преоткриха сюрреализма, по-миналата рокендрола, а по вестниците пишат, че това лято се връщали мини полите. Ако продължава така, скоро ще изровят старите идеи от началото на миналия век: комунизма, психоанализата и относителността…

Жонатан се усмихна.

— Има все пак известен напредък: увеличи се средната продължителност на човешкия живот, а също броят на разводите, замърсяването на въздуха, дължината на линиите на метрото…

— Голяма работа. А аз си мислех, че всеки от нас ще си има личен самолет и ще излита направо от балкона… Знаеш ли, когато бях млада, хората се бояха от ядрената война. Голям страх беше. Да умреш на сто години сред пламъците на гигантска атомна гъба, да умреш заедно с цялата планета… все пак не беше шега работа. Наместо това ще си умра като някой гнил картоф. И на никого няма да му пука за мен.

— Не си права, бабо, не си права. Тя избърса чело.

— На всичко отгоре става все по-горещо и по-горещо. По мое време нямаше такива жеги. Имаше истински зими и истински лета. Сега горещините започват още от месец март.

Тя се запъти отново в кухнята, където взе да подскача, опитвайки се да откачи от стената всички необходими за една добра запарка уреди. Драсна клечка и от дюзите на старинната печка се чу свистенето на газта, след което се върна много по-спокойна.

— Ти все пак си имал причина да дойдеш. В тези времена никой не ходи току-така при една старица.

— Не ставай цинична, бабо.

— Не съм цинична, просто знам в какъв свят живеем. Хайде, стига си се преструвал, казвай какво те води насам.

— Ще ми се да ми разправиш за „него“. Завещава ми апартамента си, а аз дори не го познавам…

— Едмон ли? Не помниш ли Едмон? А той така обичаше да те носи на самолетче, когато ти беше малък… Даже сега ми идва наум, че веднъж…

— Това и аз си го спомням, но нищо друго освен тази случка.

Тя се настани в голямото кресло, като внимаваше да не измачка калъфа.

— Хм, Едмон беше особен човек. Още невръстен, вуйчо ти ми създаваше много грижи. Не беше лесно да си негова майка. Например чупеше всички играчки без изключение, докато се опитваше да ги разглоби, за да видел как са направени. Много рядко успяваше да ги сглоби отново. И де да бяха само играчките! Той разпердушинваше всичко: стенния часовник, грамофона, електрическата четка за зъби. Веднъж дори разглоби хладилника.

Като че за потвърждение на думите й старият стенен часовник в салона започна злокобно да бие. И той не бе пощаден от малкия Едмон.

— Имаше си и друга мания: скривалищата. Обръщаше къщата наопаки, за да си прави убежища. Беше си построил едно на тавана от одеяла и чадъри, друго в своята си стая от столовете и от кожените палта. Обичаше да се свира вътре сред съкровищата, които трупаше там. Веднъж погледнах: беше пълно с възглавници и най-различни чаркове, изтръгнати от уредите. Впрочем беше доста уютно.

— Всички деца са такива…

— Може би, но при него това надминаваше всякаква мярка. Беше престанал да използва леглото, а спеше само в някое от своите гнезда. Понякога не мръдваше оттам по цели дни. Като че спеше зимен сън. Впрочем майка ти твърдеше, че в предишния си живот е бил катерица.

Жонатан се усмихна, за да я насърчи да продължи разказа си.

— Един път реши да си построи колибка между краката на масата в хола. С това чашата преля и дядо ти побесня както никога дотогава. Наплеска го по задника, разтури всичките му скривалища и го принуди да си спи в леглото.

Старата жена въздъхна.

— От този ден той напълно се отчужди от нас. Сякаш бе прекъснал пъпната си връв. Вече не бяхме част от неговия мир. Но си мисля, че подобно изпитание бе полезно за него, защото рано или късно трябваше да разбере, че светът няма до безкрай да се подчинява на капризите му. По-късно, когато порасна, това му създаде проблеми. Не понасяше училището. Пак ще ми кажеш „като всички деца“. Но той стигаше по-далеч. Чувал ли си за деца, които се бесят в тоалетната с колана, защото учителят им се е скарал? А той се обеси на седем години. Откачи го прислужникът.

— Може да е бил прекалено чувствителен…

— Чувствителен ли? Ами! Година по-късно се опита да намушка с ножица един от учителите. Целил се в сърцето. За щастие само смачкал табакерата на човека.

Тя вдигна очи към тавана. Спомените се рееха в паметта й като снежинки.