Страница 37 из 39
Не допускам да е отдавала големи надежди и на труда си „Четириевангелието на цар Иван Александър“ излязло на немски през 1977 (издателство Бонгерс, ФРГ). През февруари, същата година, подир посещение на галерията в Кюстендил, бе наредила да се изготви програма за честване на 100-годишнината от раждането на Майстора (1.II.1882), та проектираше да напише книга за художника, но смъртта я изпревари.
В края на март 1978 в София бе открита голяма изложба от произведения на Николай Рьорих. Излишно е да споменавам, че и замисълът, и реализацията се дължаха на Людмила. Когато по-късно разговаряхме за големия успех на изложбата, Мила забеляза:
— Изложбата ще мине и замине. Трябва да ознаменуваме с нещо по-трайно делото на Николай Рьорих.
Не беше нужна голяма находчивост, за да се определи „по-трайното“: Да бъде публикуван някой труд на Рьорих или монография за творчеството му. Живкова, то се знае, побърза да възложи и двете задачи на мене.
— За публицистиката му е още рано. Но можеш да преведеш стиховете му. А междувременно да напишеш някой по-голям очерк за живописните му работи.
Предложих да си поделим проекта, като тя се нагърби с очерка. Отказа категорично, въпреки че беше доста навлязла в темата, докато подготвяше словото си за откриването на изложбата. Напомних й го.
— Точно това не желая — темата „Рьорих“ да се преобразява в мой монопол. Такива теми трябва да се превръщат в обединителен център за много автори.
Делото на Рьорих. Отказът да напише монография върху творчеството на този голям художник бе най-доброто доказателство, че не гледа на изкуствоведческата работа като на основна цел в живота си. Тя, която интимно се смяташе в много отношения ученичка на Рьорих, щеше да продължи работата си за неговата популяризация, но по своя начин на действие. Тя стана не само организатор на споменатата изложба, председател на симпозиума по програмата „Рьорих“, вдъхновител на такива публикации като книгата стихове „Писмена“ и монографията за живописта му (обнародването на такива книги би било немислимо без помощта на Живкова). Най-сетне именно тя осъществи трайната връзка със сина на художника. И тъкмо заради уважението и доверието си към Людмила, Святослав предостави на страната ни една уникална колекция от живописни произведения на баща си, неоценима по своя обхват и естетическа стойност и останала две десетилетия затворена — за да не кажа инкриминирана — в депата на Галерията за чуждестранно изкуство.
Множество факти от рода на споменатите отговарят достатъчно ясно на поставяния не веднъж въпрос: Щом Живкова не се е готвела да става политическа наследница на баща си, а и научните задачи не са били нейна първа грижа, то какво всъщност е целяла и какво в крайна сметка е постигнала?
Май, че нищо особено, — според мнението на някои ментори.
Добре, че по въпроса съществуват и други мнения.
С казаното до тук се задоволих да спомена само част от големите и по-дребни успехи на Людмила. Те са далеч по-многобройни. Не съм до там паметлив, та да бъда в състояние да ги припомня всичките. Подобна цел навремето си бе поставил и донейде постигнал един специален и твърде обемист труд.63 Публикуван в годините, когато Живкова официално бе славословена като достойна щерка на баща си и на любимата партия, трудът неизбежно носи следите на казионщината. Той притежава обаче определена научна стойност — дори да я наречем „архивна“ — и в известен смисъл е уникален: Едва ли някой друг, някога би се нагърбил със съставянето на такъв подробен летопис.
Това качество на монографията определя донейде и нейната слаба страна: При педантичното ала лишено от всякакви акценти изброяване на житейските и творчески факти (над 2000 параграфа събрани в 400 страници) значителните дела неизбежно се губят и потъват в дреболиите. И все пак тъкмо в характера и броя на тези „дреболии“ — взети заедно и цялостно преценени — се съдържа донейде и отговорът на големия въпрос — какво е целяла и какво е постигнала Людмила.
Този обширен репертоар от начинания и реализации свидетелства не с пристрастия и догадки, а с езика на фактите за действителните амбиции на Мила към завоюване на свое духовно влияние в културните процеси на страната, и от там — към постепенно изместване на развитието в по-нова насока, съобразно с принципите на Живата етика, все още премълчавани или предпазливо оповестявани в приемливи за момента формули.
Струва ми се, че тя бе надарена тъкмо с качествата, необходими за ролята, която Съдбата й бе отредила: Да подтиква, да насочва, да ръководи един сложен и рискован обществен процес, толкова по-рискован, понеже — къде негласно, къде по-явно — вече влизаше в противоречие с партийната и държавна политика.
— Да ръководи ли? Че това всеки го може. Кой ли не се натиска да става ръководител. Особено ако е понатрупал и прослужени години.
Такова е мнението у нас на средностатистическия глупак. И за туй такова е нивото на сума ти наши политици и шефове от различен ранг.
Да бъдеш всеотдаен, упорит, настойчив, готов на риск до саможертва, безкористен, далновиден, верен на себе си и на идеала си, — къде са и колко са у нас тия талантливи и принципни кандидати за високите постове?
Обожествявана от користни лицемери, Мила не беше божество. Далновидна за много неща, случваше се да недовижда и недооценява други неотложни проблеми. Вярваща в доброто начало, понякога ставаше жертва на благообразните маски, обичаен реквизит на подлеци, користолюбци и некадърници. Завидната й активност прерастваше нерядко в прибързаност. Предоверяването в собствените сили водеше до пренатоварване с различни задачи, част от които — незначителни или излишни. Прекалената вяра в постигане на мечтаното, бе понякога съпроводена с недооценка на неизбежното.
Не, тя не беше образец на съвършенство, нито някакъв чудотворец. Но самото й съществуване и утвърждаване сред коварната или направо враждебна обстановка на онези години граничеше с чудо. Непримирима спрямо силите на старото, винаги възприемчива към новото, отзивчива за грижите на хората, неотстъпчива пред повелите на номенклатурата, отстояваща твърдо принципите на обичта и човечността в този свят на ненавист и зверщина, тя в последна сметка бе една аномалия.
Но аномалията също е израз на някаква закономерност.
Делото на Людмила Живкова стана пресечна точка между въжделенията на една необичайна личност, дълбоко предана на благородния си идеал и напреженията, натрупани в духовния ни живот от онова време. В прелома, белязал нейния житейски път, намери израз и копнежът на множество дейци на културата за изтръгване от диктата на идеологическите канони, от кодекса на задължителните отговори по всички житейски въпроси, от безпощадната принуда върху всеки творчески или просто човешки порив.
Аномалията означава отклонение от нормалното, общоприетото. Можем да я смятаме за синоним на необичайното, но и на ненормалното в битовия смисъл на думата. В този именно смисъл някои хора определяха Мила. Наричаха я ненормална, сиреч луда. Е не точно луда за връзване, ала все пак луда.
Тя беше нещо съвсем друго. Нещо, колкото необичайно за обременения от догми комунист, толкова и естествено за освободеното съзнание. Тя беше аномалия в смисъл на един истински, нормален човек, попаднал в едно ненормално общество. Защото има ли нещо по-естествено от това, изпаднал в безпътица или разкъсван от противоречията между желаното и възможното, да вдигнеш нагоре очи, потърсил отговор от Бога. От своя Бог. Независимо как го наричаш — Природен закон, Провидение, Съдба или Господ. В този свой съкровен порив към Висшата целесъобразност, към Изначалната същност, към своя Бог, Людмила бе блеснала като малка светлинка сред сивата дрезгавина на онова мразовито време. Един неразумно подранил бледен и мимолетен лъч, предвестник на някакво далечно и несигурно развиделяване.
Тя ли бе луда, или ние — привикнали в резултат на дългогодишните дресировки да вегетираме с незначителна част от естествената човешка душевност, страхувайки се дори наум да се връщаме към желанията и надеждите си за някакъв съвсем друг живот.
63
Елена Савова, Здравка Минчева, Кирил Аврамов. Людмила Живкова, живот и дело (1942–1981), летопис. 576 стр. С. 1987.