Страница 36 из 39
Джагаров тогава бе още председател на писателския съюз, а аз негов заместник.
— Ами работи…
— Какво толкова работи? — отново ме запита шефът, който смяташе, че Георги не е от работягите.
— Ами…
— Следи да не се объркат нещата ли? — подсказа Живков, усетил затруднението ми. — Те нещата и да се объркат при вас, не е страшно. Ще ги оправим. Важното е да не се объркат при нас.
Сетих се за тази му реплика много години по-късно. Познал беше, хитрецът. Свалиха го не интелектуалците, а най-близките му приятели от политбюро.
— Ха-ха-ха… — както обичаше да се изразява.
За момента всичко си беше съвсем нормално. Включително и застудяването. Бяхме достатъчно привикнали към него подир толкова години Студена война. Връщахме се просто към сума ти отдавна познати неща. Да не се допускат волности в телевизионните коментарии. Да се внимава какво отразяват филмите — голямата или малката правда. Да не превеждаме от чуждите литератури каквото ни падне. А когато следим западните културни процеси, това да става единствено през прозорчето на „Литературная газета“.
Ролята на Людмила Живкова, доскоро така венцеславена, постепенно отивате в забвение.
„Всичко минава и всичко се лесно забравя“.
Някои си припомниха делото й едва подир 10 ноември 1989. Най-вече, за да си го присвоят. Един от нейните бивши чиновници непринудено ще разказва чрез медиите, как той е родоначалникът на идеите за „отварянето“ ни към запада и за честване на 1300-годишнината. Споменавайки за някаква историческа среща между Людмила и нейните най-близки сътрудници на плажа в Евксиноград, авторът пише: „Всъщност говорим ние, а тя слуша, защото ние сме авторите на всичко, а тя е чадър, без който не можем да минем, за да реализираме проектираното… Всъщност тя е възприела наши мисли и проекти.“60
Излишно е да коментирам това безсрамно съчинение на самохвалството и клеветата. Ще отбележа само, че то не е изолиран куриоз, а част от по-широка кампания, зародила се още през първата година след промяната. Сигналът за действие е даден от самия Живко Попов с една кратка, но многозначителна бележка, която ще си позволя да цитирам изцяло:
„В края на 60-те години и в самото начало на 70-те години неколцина мъже започнаха постепенно да се сближават на основата на тревогата пред вече очертаващата се политическа и културна изолация на България от напредналите страни. Това убеждение ги накара да преминат към изрично формулиране на задачата си: деполитизация и деидеологизация на науката, културата и възпитанието.
Прикритието бе намерено в родената от тази група хора идея за подготовка и провеждане на 1300-годишнината от основаването на българската държава, формата бе открита от тях в «движението за културно историческо наследство на българската нация». За «човек-чадър» бе избрана Людмила Живкова. Така се изгради схемата на тактиката «да се превземе крепостта отвътре».
От средата на 1980 г. насетне делото бе отведнъж ликвидирано чрез моралното убийство на Людмила Живкова, чрез грандиозното лъжеобвинение срещу най-активните дейци на тази група и вкарването им в затвора чрез съзнателно очерняме.“
Не е трудно да се забележи, че въпреки сходството на двата материала, между тях съществува и известна разлика. Ако в единия жената-чадър е само камуфлаж на гениалните замисли на двамата родоначалници (спестявам името на единия, легитимиран в материала с хубава снимка), то в другия тя става жертва на „морално убийство“ заради самоотвержената си роля на „човек-чадър“.
Няма да се занимавам с историите около някогашната служба „Културно наследство“, — следствието, процеса, присъдите и противоречивите мнения, отразявани в медиите периодично дори и до днес. Подробностите са достатъчно известни, отразени в журналистически разследвания, като тези на Димитър Стайков.61 Известни са и частичните или генерални възражения, включително и това, че цялата тази „тъмна афера“ била всъщност един фалшификат, зад който се криела саморазправата на Първия с Живко Попов и помощниците му. Знам, че още през 1990 всички секретни до този момент материали — резултати от финансовите ревизии, следствени действия, обвинителен акт — фактически бяха разсекретени и много хора са имали достъп до тях. По всичко личи обаче, че малцина са ги проучвали сериозно. Обемът на бумагите — над 30 тома, не предразполага към задълбочено четене.
Ако споменавам аферата, то не е за да предложа нов прочит на целия този архив. Искам само да взема отношение по басните, които се разпространяваха относно връзките на Людмила Живкова с „групата“ на Живко Попов. Към спо-менатата по-горе басня за „жената-чадър“ по-късно се прибавиха и други измислици. Една от тях гласи, че подир смъртта на Людмила в касата й бил открит съставен от нея списък — проект за нов кабинет, където като шеф на МВР фигурирал Живко Попов. Убеден съм, че това е чиста лъжа, както е лъжа и твърдението, че Попов принадлежал към „групата на Людмила“. И не само защото такава „група“ като политическа или идейна формация не съществуваше.
Доста време преди юли 1981 Живкова изглежда бе разбрала, че в „Културно наследство“ стават нередни неща, защото веднъж направо ме запита какво знам по този въпрос. Отвърнах, че не съм в течение. Още от началото бяхме се разбрали, че няма да участвам във финансовите операции на службата, която при това бе под височайшето командване на Петър Младенов, така че би следвало да се търси информация от него, а не от мене.
— Добре де, — отвърна недоволно Мила. — Ще си намеря кой да ме осведоми.
Сигурен бях, че ще го направи, понеже захванеше ли се с нещо, никога не го зарязваше насред път. Подозренията ми, макар и много по-късно се потвърдиха напълно от свидетелството на К. Чакъров. „Междувременно — пише той — Людмила Живкова разбрала, че около фонда «Културно-историческо наследство» не всичко е наред. Тя бе информирана, че там някои хора са започнали да злоупотребяват със средствата, отделени за тази патриотична дейност. С нейно съгласие бе започнала строго секретна проверка на хората, на които бе поверено това дело и особено групата около Живко Попов. По това време аз не знаех, че е образувано дело за разработка и се чудех защо Людмила избягваше да се среща с Живко Попов и семейството му. Когато й докладвах за хората, които искат да се видят с нея ме предупреди: «За Живко Попов и семейството му ме няма. Да не се дава среща въобще.»“
Тези сведения се потвърждават и от пленума на ЦК на БКП на 2 март 1982, където министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов между другото съобщава: „Първият сигнал за извършени закононарушения и разпиляване на средства беше подаден от Людмила Живкова и постави с голяма тревога въпроса за извършване на пълна и строга проверка, като предостави и някои материали, които съдържат факти за извършени закононарушения“.62
Вече споменах: Мила съвсем не се готвеше някой ден да управлява държавата. Не вярвам такива да са били в момента и проектите на нейния баща. Като повечето ръководители той си въобразяваше, че ще управлява вечно. А версията, че дъщерята вече била нахвърляла списък за бъдещия си кабинет, където на Попов бил отреден скромния пост министър на вътрешните работи, вероятно е била съчинена от някого според схемата „гладна кокошка просо сънува“.
По-странното е, че тази жена, действително амбициозна и настъпателна в действията си, не кроеше големи планове и спрямо проявите си в научната област. Нейната дисертация си остана само някакво начало без продължение. На монографията си за Казанлъшката гробница също гледаше като на начален опит. Когато много години по-късно Тадаръкова запитва фол: Вярно ли е „че вий сте й помагали в книгите й“, той отвръща с убийствен сарказъм:
— Не мога да пиша толкова зле…
Което говори освен за добро самочувствие, но и за добро възпитание.
60
Живко Янев Попов.
61
Димитър Стайков. „З 003 567 валутни лева за гуляи и бакшиши.“ В. „Труд“ 21.XII.1990 и „Престъпник или жертва“ В. „Труд“ 8.Х.2002.
62
Редове от стенограмата на пленума на ЦК на БКП на 8 март 1982.