Людмила — мечти и дела

„Всичко минава и всичко се лесно забравя…“ както бе казал поетът. Вероятно подир седмица или месец същото щеше да важи и за днешната церемония.

Не стана така. Случи се тъкмо обратното. Всички траурно-хвалебствени материали, напечатани или излъчени до този момент, се оказаха само прелюдия към широката пропагандна операция, предприета оттук нататък. За целта не бе нужно да се вземат решения на Политбюро или Министерския съвет. Нещата се проектираха секретно в кабинета на първия от самия Живков и неговия най-доверен помощник Милко Балев. Задачите бяха главно две — те се взаимно осмисляха и допълваха. Едната бе да се обрекат на пълна забрава слуховете или реалните факти за каквито и да било странности, идейни отклонения или мистични увлечения на покойната. Всякакви подобни явления просто не бяха съществували. Другата задача бе непрестанно да се подчертават и обогатяват действителните или мними думи и дела на Людмила, свидетелстващи за нейната беззаветна вярност към партията. Така на днешните, а и на бъдещите поколения щеше да бъде завещан образа на една пречистена и дезинфекцирана от всякаква идейна зараза героиня, заслужила наистина да носи прозвището Незабравимата.

Да се представи Живкова за верен следовник на комунистическите принципи не бе особено трудно. В своите публични изказвания, приветствени речи, доклади и статии тя бе принудена да използва лицемерния, но неизбежен ритуал от фрази за благородните задачи на партията, за лениновите завети, за светлото социалистическо бъдеще. Към такава протоколна идейна фразеология прибягваха повечето от нас. Някои са престараваха, други бяха по-въздържани, но всички се чувстваха задължени да се съобразяват с установените партийни традиции.

Публиката бе достатъчно обръгнала на комунистическите щампи в изказванията на Живкова, за да им обръща внимание. Тя слухтеше за другото, нестандартното, което ораторката съумяваше да подскаже между щампите. И го намираше. По-късно редакторите, заели се да подготвят за печат произведенията на покойната, трябваше просто да изхвърлят намирисващите на волнодумство пасажи и да запазят (а защо не и да подсилят) марксистката фразеология, та да се постигне необходимата правоверност на текстовете. Немалко хора отлично разбираха, че става дума за груба фалшификация. Но смееха ли да се обадят.

Истината по въпроса лесно би могла да се установи от някои ръкописи на Людмила. Само, че те пък — какво съвпадение — изчезнаха тутакси подир смъртта на авторката. Добре, че ние — свидетелите — все още не сме изчезнали.

Няма да преразказвам част от мненията, които Мила е споделяла с мене по повод културните нрави у нас, пораженията на партийния диктат, опасностите, застрашаващи бъдещето на света. Някои от тия мнения са толкова радикални в критицизма си срещу линията на партията, та нищо чудно ако бъда обвинен, че ги съчинявам с късна дата. За да не съм съвсем голословен ще си позволя да цитирам само още едно от изказванията й, съдържащи се в цитираната вече книга на К. Чакъров:

„Поехме дълбоко погрешен исторически път да се съюзим с най-нецивилизованата страна в света — беше ми казала веднъж Живкова. Тя бе дълбоко убедена, че «Хитлер е рожба на Сталин и на неговата система.» Дълго водихме спор по това. Тогава аз още един път се убедих, че тя мрази насилието във всички негови форми. И тъкмо поради това не хранеше симпатии към Съветския съюз, където според нея, «насилието винаги е тържествувало».“ (стр. 160)

За късмет на манипулаторите и съобразно с обективните обстоятелства, действителните възгледи на Людмила бяха останали непубликувани, а подир нейната смърт материалните следи — ръкописните бележки или звукозаписи, както вече бе споменато — прибрани и вероятно унищожени. Все пак за по-сигурно, работата по идеализация на Незабравимата според комунистическите принципи продължаваше. Така, наред с добре рендосаните вече „Съчинения“ на покойната, и точно една година подир кончината, бе публикувана и „Книга за Людмила Живкова — Мислете за мене като за огън“.55

Книгата съдържа материали от различни автори и не е моя работа да й давам оценка, след като също участвам с малък спомен. Няма как да подмина обаче основната част от сборника — цитирания вече и единствен засега биографичен очерк за Живкова от Любомир Левчев. Върху чисто биографичните данни в очерка е безполезно да се спирам — авторът е използвал доставената му фактология — една суха и скучна канава, върху която е разгърнал пищната бродерия на въображението си.

Казах „въображението“, но всъщност имах предвид подлизурството. Какво подлизурство? — би възразил някой. — Нали става въпрос за покойница? Вярно. Дъщерята е покойница, затуй пък бащата е още жив, този, същият, по чийто адрес Левчев не се посвени да напише: „Живков двайсет години ми е пазил главата“. Без да се сети, че подир такава декларация неизбежно ще последва въпрос: „Че защо му е било толкова необходимо на Живков да ти пази главата?“ На такова питане би могъл да отговори не само Първия, а и всеки от нас. Но понеже в момента темата не е бащата, ами дъщерята и по-точно пищната бродерия на подлизурство, сътворена върху нейната биография, ще кажа само, че ако имаше начин Людмила да се обади от астрала, тя би реагирала с такова омерзение, та моите лични бележки по въпроса биха се оказали бледи и немощни.

Спомням си по този повод как реагира Мила, когато младият по онова време Радко Радков й бе посветил свое възторжено стихотворение. Възторгът му — за разлика от Левчевия — бе съвсем искрен. Възмущението на Мила обаче също бе съвсем искрено:

— Това момче как не разбира, че с тая своя лирика ме прави за смях! — избухна тя, след като прочете стиховете.

— Защо да те прави за смях, — опитах се да възразя. — Човекът наистина ти е признателен. И по липса на пари, вместо букет цветя ти праща стихотворение.

Радко бе доста време в немилост поради религиозните интонации в поезията си. Жалко, че не се сети подир промяната да се обяви за репресиран, ами с целия си акъл взе та написа сума ти хапливи стихове, посветени на новите демократи. Възкресението си в миналото дължеше до голяма степен на Живкова. И при неговия случай, както при случаите с редица други творци, недолюбвани от идеологическите цербери, тя се намеси и помогна да се вдигне ембаргото. На поетичната възхвала обаче реагира остро. Затуй мога лесно да си представя как би реагирала на Левчевата апология.

Няма да се спирам на редицата суперлативи и метафорични излияния, изпъстрящи текста на тая биография. Те са толкова много, та цитирането им би ни довело до отегчителна тавтология. Ще се огранича само с бегъл преглед на отделни детайли в този импозантен портрет.

Тук на първо място изпъква коленопреклонното отношение на народонаселението към Людмила. Но понеже от апарата на ЦК не са му доставили конкретни факти, авторът е принуден да си ги измисля. „Хората я запомниха като «Бялата птица», лъже той, във връзка с навика на Мила да се облича в светли дрехи. Но понеже дрехата е все пак нещо външно, добавя малко по-късно: «Наричаха я Софийската мечтателка».“ Нова лъжа. И за да подсили хрумването си с нещо по-идейно, добавя: „Някога наричаха Ленин «кремълския мечтател».“

С волен полет на творческото въображение е описано и пристигането на Живкова на Самуиловата крепост: „Людмила Живкова стоеше като бял пламък на върха… Мъже и жени хвърлиха мотиките и се затичаха нагоре (за да я видят отблизо)… Не всеки може да говори с народа от върха на Самуиловата крепост. Людмила Живкова можеше.“ (Също като повелята на Първия: „Повече между хората, по-често сред народа“, само че казано този път поетично).

Тия популистки акценти са само встъпления към далеч по-елитарни епизоди: „Тя преоткриваше тъй наречените тайни книги като книгата на богомилите“, продължава да съчинителства Левчев, без оглед на факта, че Тайната книга на богомилите — в случай, че съществува — все още не е открита до към днешна дата. Затуй пък с прелетяването на Мила в самолет над Хималаите „най-силно се проявяваше нейната изследователска и откривателска смелост“.

55

Излязла от печат на 22 юли 1982.