Страница 32 из 39
фактите в случая обаче сочат обратното — и не само при покупката на сънотворното. По повод на последния си разговор с Живкова по телефона, Чакъров пише: „Попита ме разсеяно за някакви библиографски справки“. А за самото навечерие на фаталния ден е казано: „На 19 юли — неделя, телефонирала по обяд на помощника си Кирил Аврамов да й подготви диапозитиви за Владимир Димитров — Майстора. Казала, че ще ги вземе в понеделник“, когато „вместо нея дошла охраната, за да ги получи“.
И при тия факти възниква същото възражение: Не е ли абсурдно ден или два преди да посегне на себе си, Живкова да се грижи за библиографски справки и диапозитиви, свързани вероятно с тема, върху която работи?
А и нали само месец по-рано Людмила настояваше пред мен да не се изоставя започнатото и да заминаваме час по-скоро на лов за картини, като лично принуди Младенов на следния ден да отмени забраната върху операцията. Макар и вече под влияние на депресията, тя нямаше никакво намерение да слага кръст на начинанията, за които бе положила толкова сили и време.
Иначе, ако използваме думата самоубийство в нейния общоприет смисъл, не виждам никаква възможност за себе си да приема семплото заключение на нашенските всезнайковци. Когато — малко повече от месец преди края — се видях с Мила, у нея вече се забелязваха признаците на преумора. А тепърва предстоеше да понесе най-болезнените удари, за да осъзнае напълно, че е била заобиколена не от съчувствие и адмирация, ами от користолюбие и предателство. Няма съмнение, че с нарастващата психическа угнетеност и при все по-дълбоките разочарования, тя е предусещала наближаващия финал. За това говорят и признанията пред близки хора, че всичко е градила върху пясък, и грижите да унищожава част от корес понденцията си, макар вече да е била уверена, че хората, на които за това се плаща, своевременно са я преровили.
Да, без друго е предчувствала близкия финал, но не бих могъл да допусна, че сама е сложила край на живота си. Още дълги години преди това, когато разговаряхме за самоубийството на Паскин, забелязах, че вече е в течение на проблема според принципите на Учението. Именно на Учението, а не на мислители като Албер Камю, който казваше, че единственият важен въпрос в човешкото съществуване е въпросът за самоубийството.
В онзи ден, когато Людмила бе излязла на Пътя и бе поела по него, тя вече съзнаваше, че той не води към личното щастие. „Който трупа познание, трупа тъга“, бе казал Проповедникът. Така говореше и Учителят: „Пристъпите на тъга, съпътстващи растежа на съзнанието, са неизбежни. Те отразяват несъответствието между Безпределността и земната действителност.“50 Усилията можеха да доведат до успех, но да предизвикват и отчаяние: „Отчаянието е провалило много прекрасни начинания. То винаги завладява човека, точно когато е на крачка от съвършеното постижение — сякаш някой в този миг е угасил огньовете.“51
Ученикът трябва да надмогва пристъпите на отчаянието. „Самоубийството е крайно невежество, оскверняващо сърцето“.52 Невежество, понеже нещастникът не разбира, че при опита хитро да се измъкне от злощастията на настоящия си живот, той рухва в бездната на една ужасна карма. „Акокармата бъде нарушена, тя ще се обърне срещу вас“53 предупреждава Учителят. Не веднъж той говори за „ужасите на неизкупената карма“ и напомня, че „опитите за умишлената и насилствена промяна на кармата са недопустими.“54
Самоубийството представлява в последна сметка опит да избягаш от отговорностите си. Целият живот на Мила е свидетелство за това, че тя никога не беше бягала от своите отговорности, дори и тогава, когато нищо не й беше пречило да го стори. Съзнавайки все по-ясно, че краят е близо, тя продължаваше пътя си сред все по-гъстите мрачини на безизходицата. Вече почти нищо не беше останало от решителността на някогашните й стъпки. Вече под бремето на всичко преживяно едва правеше крачка след крачка. Вече се олюляваше, готова да рухне.
И в този миг на крайна изнемога и последно усилие, онези, Незнайните и Невидимите дойдоха на Пътя и си я прибраха.
РАВНОСМЕТКАТА
„Когато духът знае своята мисия и се стреми към нея, въпреки очевидността, крепне великата верига. Светът на стремежите гради бъдещето.“
Траурната церемония беше към края си.
Този тип церемонии — луксозни или бедняшки, многолюдни или с един-двама опечалени — винаги са свързани с известни усилия. Човекът е такова опако същество, та създава големи грижи на околните и с раждането, и със смъртта си. Особено големи са грижите, когато погребението е на държавно ниво. Добре, че нашата родна комунистическа партия, след като повече от три десетилетия бе управлявала, разполагаше с достатъчно опит в широкомащабните пропагандни операции. Защото — няма какво да се лъжем — погребението на видна политическа личност си е винаги една пропагандна операция.
Твърде важно бе в случая да проличи, че покойната е не само любимка на своя народ, но и свидна щерка на комунистическата партия. Един идеен акцент, който уви, не всякога се долавяше в мнението на обикновените хора за Людмила. Сред тези, обикновените, дето по навик именуваме „прости“, се носеха слухове, че в отношенията си с партията Мила отдавна вече не е нито любима, нито любеща. Малко й трябваше на подобна публика, за да си въобрази, че в ненадейната смърт на младата жена има нещо съмнително.
Скоро придворният блюдолизец и биограф, напрягайки сервилния си мозък до краен предел, щеше да представи кончината като природно бедствие, при което развилнелите се стихии изпотрошили дърветата и изпокъсали далекопроводите на страната, а траурната процесия на осиротелия народ щяла да потече „бавно и страшно като поток от нажежена лава“.
За момента такива вулканични явления не се забелязваха, но времето бе доста топло. Нали бяхме в края на юли. Така или иначе, траурната процесия беше към края си.
Всичко се осъществяваше точно според плана, одобрен от шефовете на партийния протокол. Не е важно дали хората бяха доведени тук по партийна и профсъюзна линия, или пък бяха дошли по свое желание. Важното бе, че внушителното шествие изглеждаше наистина като всенародно. Ескортът на гвардейците около лафета подсилваше тази внушителност. Траурната музика, венците — всичко бе както си му е редът.
Тътрех се сред навалицата, потиснат от жегата и от клаустрофобията си. Не се чувствах нито опечален като част от околните, нито предразположен към полугласни прозаични приказки, като част от другите. Бях почти загубил усета за реалност и почти „изключил“, както казваше Мила, до мига когато едва не се блъснах в предната редица. Шествието бе спряло. Стигнали бяхме до отреденото за гроба място.
Един грубоват грачещ глас ме изтръгна от вцепенението. Там, напред, зърнах приготвената вече червена пирамидка, а зад нея — едрата фигура на оратора: Самият председател на министерския съвет, най-видният с мозъчната си недостатъчност член на Политбюро, всеизвестния Гриша Филипов. Не разбирах дали са възложили траурното слово на него заради тия му качества или защото бе от хората, които покойната най-много презираше. Какво значение. Словото, което грачеше в момента на прословутия си българо-руски жаргон, бе написано от други и можеше да бъде прочетено от кой да е, макар и не с този неподражаем тон.
Един трагичен и зловещ фарс, такъв беше ритуалът, с който погребваха жената, която приживе бе погребала тях. Без пирамидка. Без траурно слово. И с едничкото определение:
„Погребална процесия от хора, които се влачат след катафалката на едно мъртво политическо учение.“
Множеството вече се пръскаше. Едни бързаха да се измъкнат, за да си гледат работата, други пристъпяха бавно, решени докрай да спазят приличието. Аз също бях сред последните, нямах бърза работа. Подир късо колебание, дали да тръгна след навалицата, напираща към трамвая или да поема пеша по напечената от слънце улица, избрах улицата. Навремето я наричаха „Гробарска“. Така я бях и запомнил, — с допотопните катафалки, следвани от опечалени роднини или с връхлитащите върху нас конни полицаи на легендар-ния Салабашев, когато се включвахме в траурно шествие при смъртта на някой опозиционен лидер. Отдавна минали работи.
50
Агни Йога, стр. 337.
51
Огнен свят т. I. Стр. 94.
52
Сърце. Стр. 211.
53
Зов. Стр. 53.
54
Огнен свят т. I. Стр.47.