Страница 9 из 64
— Ами редуваха се. Веднъж Сталин подпали войната в Корея. Друг път американецът взриви Виетнам. После Брежнев, за да съсипе всичко, драсна клечката в Афганистан. Редуваха се. Важното беше да се върши работа. Да се прекрояват световните карти. Да се осигуряват суровини. Да се изпробват нови оръжия и да се изразходват старите. Ама умирали хора. Те хората и без туй си умират. Ама гинели масово. Много се наплодиха, затова гинат масово.
— Ти тези открития кога ги направи?
— Знам ли. Вероятно когато и ти разбра, че са те предали.
В кухнята отново настъпва тишина и само повреденият кран на чешмата напомня, че както още древните хора са забелязали, всичко тече.
— Факт е, че ни предадоха — упорства Борислав. — Не мога да разбера само как сме могли да бъдем дотам лековерни.
— По ред причини.
— Кажи само една.
— Хипнозата.
Поглежда ме замислено. Сетне поклаща глава:
— Хипнозата не може да трае продължително, кажи речи цял живот.
— Така ли? Само че твоят и моят живот доказват обратното.
И като соча спомените на Филби, добавям:
— А също и свидетелствата на твоя старши колега. Човекът на гърба си е изпитал безобразията на Великата страна, споменава за тях, и за „ужасните събития“, плод на съветската външна политика. Подир което казва: „Но гледайки Москва от прозорците на моя кабинет, виждам здравия фундамент на бъдещето“.
— Добре, че не може да стане от гроба, та да го види сега този фундамент — мърмори Борислав.
Което не му пречи отново да възрази:
— Все пак тази твоя теория за хипнозата доста издиша. Не може в основата на процесите да лежат психически хватки като хипнозата. В основата е винаги икономиката.
— Да, но тяхната икономика — на хипнотизаторите и на онези зад гърба им, а не икономиката на другите, дето ролята им е да мрат, кога от глад, кога от куршуми.
— Може и да си прав — отстъпва Борислав, — но какво значение. Някой питал ли ни е дали нещата трябва да бъдат така или по-иначе. Идваме на този свят при заварено положение. И си отиваме при пълна бъркотия. Така че за какво да разсъждаваме.
— За да си чешем езиците.
Събеседникът ми замълчава. Разговорът е приключил. Изглежда няма какво повече да си кажем. Но се оказва, че има.
— И все пак, питал ли си се, ако трябва отново да изживееш живота си, какъв път би избрал? — интересува се Борислав.
— Кой не се е питал.
— И какъв ти е бил отговорът?
— Толкова е тъп, че не ми се ще да го казвам.
— Не го казвай. Разбрах го.
В края на зимата отново гостувам на Алата, този път по негова покана. От мене пакетът кафе, от домакина — добрата новина. Въпросът с пенсията ми е уреден. А за да бъде удоволствието пълно, Алата вади от гардероба шедьовъра „Трите грации“.
— Виж само каква поезия, каква плът! — мърмори той.
И за да насочи вниманието ми в правилна посока, прави жест към съответните дамски атрибути.
Наистина се запролетява. Вятър от юг, по сергиите — кокичета и аз — с пенсия. Единственото, което липсва, е самото пролетно настроение. Движа се безцелно по разкаляните улици и усещам гърдите си като празна коруба, в която съм пропуснал на излизане да сложа сърцето си.
Знам какво нещо е чакането с цялата му тягост. Но едва сега започвам да разбирам каква по-голяма тягост е да не очакваш нищо. Понякога прекарвам цели дни без да излизам. Занимавам се с дреболии, колкото да минава времето. Една от тях е да зяпам безцелно през прозореца. Мога да зяпам без да дърпам пердетата в стаята на Атина, понеже са полупрозрачни и през тяхната прозирна белота унилата гледка на безличната улица изглежда почти поетична. Но понякога делничната проза изисква да я гледаш прямо, например в случай, че е станала катастрофа или е заваляло. Затуй съм оставил малка пролука в единия край на прозореца. И тъкмо през тази пролука забелязвам една заран, че насреща все пак има нещо за гледане. Говоря за мъжа, който се е появил там и на свой ред гледа към мене. Така, както съм застанал, той едва ли може да ме види, но интересът му към нашето жилище е несъмнен.
Има различни начини да установиш, дали отправеният към тебе поглед е чиста случайност или е знак за наблюдение. При занаят като моя тази проверка се извършва почти несъзнателно.
— Нещо се заинтересуваха от нас — съобщавам на Борислав, когато се прибира следната вечер.
— Заинтересуваха се от тебе — уточнява той.
— Защо изключваш себе си?
— Защото за разлика от тебе чета вестници. Не твоите любими „Льо Монд“ и „Ди Пресе“, а най-обикновени нашенски издания.
Не отговарям. Ти го питаш нещо, той те поучава. Мълчанието ми, то се знае, дразни Борислав.
— Не загряваш ли, че причината е пак твоя Вальо. И понеже продължавам да мълча, пояснява:
— Фъснал е вчера от затвора.
— Какво съобщава полицията?
— Полицията още мълчи, но някаква чевръста журналистка вече се е раздрънкала.
— И органите очакват, че беглецът ще ми дойде на гости.
— Вероятно не изключват подобна вероятност. Звучи налудничаво, обаче дава възможност да си побъбрим подир вечерята. Напоследък темите ни за разговор все повече оредяват, без да споменавам, че стават и твърде еднообразни.
Основен мотив на бъбренето ни тази вечер то се знае е беглецът Вальо. За какво му е било нужно на Валето да предприема това рисковано бягство в един момент, когато е предстояло преразглеждане на делото му, а може би и отмяна на наказанието? Отговорът е ясен: Вальо е разбрал, че отмяна няма да има, че молбата му е ударила на камък и че въпросният камък, фигуративно казано, съм аз. Това е достатъчна причина да ме ненавижда. Но съвсем не първата, нито най-важната.
За какво може да мисли в затвора един млад човек, излежаващ тежка присъда. За различни неща, понеже в затвора време за мислене — колкото щеш. Но между тия различни неща съществува винаги една основна и неизменна тема: Отмъщението.
Преди години, когато се бях прибрал за малко от чужбина, намерих в пощенската кутия измачкан плик без клеймо и адрес. Оказа се, че в плика няма и писмо. Само изрезка от киносписание — реклама за филм на Делон: „Дума на ченге“. Названието бе дебело подчертано с химикалка, а отдолу, пак с химикалка, бе написано с печатни букви: „Мисля за теб“.
Има си хас да не мисли. Цялата негова „Долче вита“, с хубавите коли, хубавите жени, хубавите костюми, целият разкош, придобиван по рискованите пътища на дрогата, бе отишъл по дяволите заради престараването на едно мръсно ченге. Мръсно и лъжливо, нарушило коварните си обещания за по-лека присъда. Дума на ченге.
Валето не можеше да знае за опитите ми да му облекча положението. Младият човек бе изпял пред мене цялата богата ария за трафика на наркотика. Какъв смисъл да му прекършваме безвъзвратно живота. Съдът обаче разглеждаше случая от по-друга страна. Присъдата трябваше да покаже на Запада с каква суровост действа нашата власт срещу трафикантите на дрогата.
Не беше трудно да си представя какви кървави сцени е рисувало въображението на Вальо върху темата Отмъщение, на какви сложни изтезания съм бил подлаган при разработката на тази тема, докато се превърна на кайма.
Тук обаче в разговора ми с Борислав, към простия на пръв поглед проблем се прибавяха нови въпросителни. Жаждата за мъст на затворника едва ли би могла да интересува някого, освен самия него. С кървавите сцени за мъст в главата си той можеше да полежи на топло още 5–6 години. Обстоятелството, че нещата не бяха спрели до тук показваше, че освен факторът Вальо, в историята се е намесил и някакъв друг фактор.
Как бе възникнал този необичаен интерес към колата ми на Калотина? Как бяха изчезнали материалите по делото? Дали наистина бяха изчезнали или това бе само претекст, за да се оправдаят разпитите ми на Развигор? Как с такава лекота се бяга посред бял ден от затворническа болница? Каква е истинската причина за организираното наблюдение на жилището ни? Защо информацията по случая идва не от полицията, а от някаква бъбрива журналистка? Въпросите бяха не един или два, а събрани вкупом ставаха многозначителни.