Страница 7 из 64
— Трябва да си уредиш пенсията — съветва ме Борислав.
Той самият е уредил своята още преди да разформироват службите.
— Ти за всичко мислиш.
— Ами все някой трябва да мисли и за житейската проза.
— Вместо толкова да се хабиш в мислене, не е ли по-просто сам да я свършиш тази работа.
На другия ден ме уведомява, че проучил въпроса, но трябвало да се явя лично еди къде си при еди кого си.
Явявам се. Въпросното „еди къде си“ е полутъмна стая в таванския етаж на министерството, задръстена от класьори с дебели папки. Мястото между класьорите е заето от голямо бюро и от дребен човечец, настанен зад него.
— Идвам за пенсията. Вчера са ви се обаждали по моя въпрос.
Домакинът размърдва бележките, пръснати върху бюрото, сякаш търси там потвърждение на думите ми.
— Вие бяхте?…
— Същият бях, който съм и сега.
Онзи ме поглежда подозрително над очилата си, за да провери дали не лъжа.
— Името ми е Боев — подсказвам, за да го улесня. Ново разместване на хартийките по бюрото.
— Не си спомням за вас…
— Няма начин да си спомните, аз не работя на вашия етаж.
— По-спокойно — съветва ме служителят. — Пазете си нервите.
Присяга се към един класьор и вади някаква папка:
— Сетих се от кои сте.
В папката обаче също не открива нищо, благоприятно за мене.
— Боев, казвате… Наистина не си спомням.
— Има време — успокоявам го. — Някой ден може и да си спомните.
И напускам помещението.
Начинът, по който е приключила справката, не изненадва Борислав.
— Кой ти е крив, че навремето всичко се уреждаше от генерала. А понеже човекът сега е в затвора…
— …Остава и ние да идем при него.
— И това може да се случи. Нека не губим надежда. Разговорът става в кухнята след вечеря, по време на обичайната цигара, която изпушваме за десерт. Подир малко ще се разделим и — всеки в стаята си, аз в покоите на Атина, а той в бившата бърлога на Стария. Живеем си с привичките на самотници, макар да не ни е неприятно, че сме заедно. Борислав вече допушва цигарата, когато се сеща:
— Алата бе! Само той ще оправи работата.
— Защо мислиш, че той ще я оправи?
— Нищо не мисля, сигурен съм. Потърси го още утре. И поема към бърлогата си.
Да се срещна с Алата не беше проблем. На младини бяхме приятели, после пътищата ни се разделиха. Работеше в шифъра и тайната му мечта беше да замине за някое посолство, но не за да угажда на капризите на жена си, а за самообразование. Четеше всякакви книги и даже ходеше по изложби.
— Абе, Спасе, защо са те кръстили Алата? — бях го запитал навремето.
— За да ми е като обица на ухото.
— В смисъл?
— В смисъл: не си показвай културата пред простаци. С това само ги дразниш.
И ми разправи, как преди години, при редактиране на някаква резолюция за партийно събрание, бил възроптал, че в документа непрестанно се повтаря съюза „но“: „Но няма да допуснем, но няма да позволим“, но няма това, но няма онова.
„Стига с това «но», бе!“ — рекъл Спас.
„Ами с кво да го заменим?“
„Научете си по-добре родния език и ще разберете с кво. Може да използвате думата «обаче» или още по-добре «ала»: «Ала няма да допуснем…»“ и пр.
Дребната случка отдавна беше забравена. Останало беше само прозвището. Което не пречеше носителят му да бъде уважаван, въпреки скромната длъжност на шифровчик. Беше от генерацията на онези, железните, с непоклатимите принципи. Заради тях в началото на 60-те едва не изхвърча от службата. Позволил си беше да каже няколко остри думи по повод обуржуазяването на партийните велможи. Еретичните му реплики веднага бяха съобщени където трябва и по случая се проведе разследване. Имаше само двама свидетели на случката — доносникът и моя милост. Онзи поддържаше обвинението си, но аз го оспорих и анкетата приключи без последствия.
— Благодаря ти, братко — каза ми по-късно Алата, — макар че свидетелството ти си беше чиста лъжа. Нека ония горе да знаят, че може да сме войници на партията, обаче не пасем трева.
Между малцината му приятели беше и колежката по шифъра Катя. Ведомствена тайна бе, че Катя е влюбена в него, и просто го боготвори. За съжаление Алата отдавна бе женен, а и Катя с костеливата си фигура и киселото изражение на стара мома едва ли би могла да изкуси когото и да било. Всъщност, както разбрах от самия Спас, Катя веднъж все пак опитала да го изкуси. Това станало наскоро след като съпругата на Алата се беше поминала. Двамата стоели да се греят до парното в шифъра, когато Катя сложила ръка върху ръката на Спас. „Направи го уж в знак на съчувствие, но усетих, че има нещо на ум, та се престорих на разсеян“ — разказваше Алата.
— А тя?
— Нищо. Постоя малко така, после се дръпна. Ала на другия ден не се стърпя и ми рече: „Муха да беше кацнала на ръката ти, щеше да реагираш!“ „Е, такъв съм — рекох. — В работно време не си позволявам да реагирам.“
— Сега ще те дебне в извънработно…
— Няма да стане.
Покойната съпруга бе костелива също като Катя, а да прекараш целия си живот със скелети в леглото, бе прекалено тежко изпитание, дори за търпелив човек като Алата.
Разбрах отношението му по женския въпрос един ден много по-късно, когато ме заведе да пием кафе у дома му. Бе хладновато, ръмеше дъжд, та затова ме заведе, макар да казваше, че нямал обстановка, за да кани гости. Пихме кафе, изпушихме по цигара, а Спас ми вика:
— Сега ще ти покажа нещо много хубаво.
И извади от долапа някаква картина в позлатена рамка. Представляваше три прегърнати голи мадами, показващи на зрителя различни части на телесата си. Общото между тях бе, че и трите бяха с доста породисти фигури.
— „Трите грации“. От Лувъра е. Един другар ми я донесе. Какво ли ти разправям. Сигурно сто пъти си бил в Лувъра.
— Само веднъж. Имах контролна среща, но човекът не дойде.
Такива реплики потвърждаваха убеждението му, че на Запад не винаги изпращат когото трябва. Това му убеждение се засилваше с годините и от факта, че никой не се сещаше да изпрати него. Беше добър работник и тежеше на мястото си като камък, но всичко подсказваше, че ще продължи да си тежи там чак до пенсия.
— Така е, като нямаш свой човек сред шефовете — споделяше с мен и с Борислав.
— Не е това — възразяваше Борислав. — Причината не е, че нямаш приятели, ами че не можеш да се пребориш с врага си.
— Какъв враг, бе?
— Нали знаеш: „Език мой — враг мой.“
— Дошло е време човек сам да си приказва — мърмореше Алата.
— Да, и то на ум. Понеже, не забравяй, че и стените имат уши — допълваше Борислав.
Отбивам се при Алата в онзи ранен следобеден час, когато възрастните хора си почиват.
— Браво бе, тъкмо съм легнал да дремна и ти ми идеш на гости — приветства ме домакинът, като ме пуска да вляза.
— Звъних ти по телефона, дава заето.
— Отдавна нямам телефон.
— Кога ти го взеха?
— Сам го освободих. За какво ми е да го плащам, когато няма на кого да се обадя.
— Аз пък точно за туй те търся: да се обадиш някому по един въпрос.
— Защо точно аз?
— Ами човек с връзки си. И с влияние.
Не е в настроение, но това си му е обичайното състояние. Не знам дали е такъв по рождение или се е вкиснал по-късно, обаче откакто го помня, винаги е намусен. Благоволява все пак да ми посочи едно от охлузените плюшени кресла в полутъмния вестибюл, изпълняващ ролята на гостна.
— Сядай. Кафе ще пиеш ли?
— Ако не те притеснявам.
„Вече ме притесни“ вероятно се готви да каже, ала премълчава и изчезва в кухнята. Оттам се дочува тракане на съдове и неясно мрънкане — нали е дошло време човек сам да си приказва. После отново се появява с две чаени чаши, щедро напълнени с някаква гъста кафява течност.
— Сигурен ли си, че е кафе? — питам.
— Ръж е. Печена ръж. Казват, че била полезна. Отпивам предпазливо от настойката, колкото да не го обидя и му подавам пакета с цигари.
— Отдавна съм ги отказал, но в твоя чест ще запаля една.