Страница 62 из 64
— Вие ли сте писателят?
Потвърдих, че съм аз.
Вместо отговор той ме изгледа подозрително. Погледът на сивите му очи бе остър и недоверчив.
— Вие от полицията ли сте? — питам на свой ред.
— Не съм от полицията.
— Тогава какво сте ме зяпнали?
— Нося Ви нещо. С нареждане: лично.
— Не пише ли и „строго поверително“?
— Та ако нямате нищо против, бих искал да видя паспорта Ви.
— Какъв паспорт бе! — почвам да се ядосвам. — Вдигаш ме от сън посред нощ, след като си звънял като луд на вратата ми, а отгоре на туй и паспорта ми искаш. Я да се махаш от очите ми, заедно с пакета си.
— Добре — отстъпва непознатият. — Може и без паспорт. Разбрах, че сте Вие. Пратката, дето Ви я нося, е от Боев.
— Можеше с това да почнеш. Ти кой си?
— Борислав.
— Кой Борислав?
— Онзи, същият. Приятелят на Боев.
— Така кажи. Влизай.
— Сега няма да мога. На работа съм. Ще Ви оставя адреса си…
— …И телефона.
— Нямам телефон. Ако потрябвам за нещо, вечер съм си в къщи.
Предава ми пакета, кима бегло и изчезва.
Няколокостотин машинописни страници, грижливо загърнати в хартията, с която загъват листата за ксерокс — това е пратката. Някога бях свикнал да получавам такива пакети от Боев. Сетне, по неизвестни за мене причини пратките секнаха, чак до днес, когато подир близо двайсетгодишно прекъсване Борислав бе дошъл да ме буди и да ми иска паспорта.
Нощна птица съм. Но когато един приятел ти се обажда подир такава продължителна пауза, няма как да отложиш срещата, за да вървиш да си доспиваш. Сварих си едно голямо кафе и потънах в четене. Подир още няколко кафета и доста часове четене затворих последната страница на машинописа. Вече можех да отида да спя. Сега пък сън не ме хващаше.
Освен че прочетеното бе ме заинтригувало, но то бе разбутало в главата ми сума стари спомени от дружбата с Емил Боев, една необичайна дружба, започнала съвсем инцидентно и продължила също тъй инцидентно с предвидени и непредвидени срещи, с моменти на взаимно съгласие, но и с прояви на неразбирателство, с порива да споделяме толкова неща и с принудата да премълчаваме други.
Беше преди повече от трийсет години. Краят на лятото, или ако щете, началото на есента. Понеже не обичам курортната шумотевица, бях отишъл на морето, когато разумните хора вече се прибират от там.
Времето не предразполагаше към слънчеви бани. Духаше хладен ветрец, небето бе облачно, морето — бурно. Седях в хола на почивната станция и преглеждах току-що донесените вестници, когато някакъв млад здравеняк с приятно лице, но леко навъсен се приближи и запита:
— Кой тук е писателят?
Въпросът звучеше глупаво, тъй като в момента аз бях единственият присъстващ.
— Само аз съм.
— Да ти се намира нещо за четене?
— Например?
— Някой роман, знам ли.
— В момента нямам. Но ако не бързаш, мога да ти напиша един.
— И духовит си — забеляза непознатият. По-късно в процеса на разговора стана ясно, че той знае кой съм, и не защото бе чел книгите ми, а понеже беше говорил вече с началника си по мой адрес. Шефът бе му предложил по мое внушение да по-разговаря с мене и да ме запознае с отделни моменти от дейността си, доколкото вече не представляваха служебен секрет. Разведчикът не бе казал нито „да“, нито „не“. Изобщо, както сам шефът ме бе предупредил, бил малко дръпнат. Но сега, след като по силата на една случайност летуването на двама ни почти бе съвпаднало по дати, решил да хвърли един поглед, за да разбере, що за птица е въпросният писател.
— Исках най-първо да проверя кой си, защото не мога да водя разговори с разни идиоти.
— Каква е гаранцията, че и аз не съм такъв?
— Гаранция няма. То ще си проличи.
По онова време бях вече отдавна на сух режим, та се сближавахме главно на кафе, много кафета и много цигари из редките все още заведения на Златни пясъци и най-вече много приказки, съставили първата книга за Боев. Бе общо взето мълчалив човек, а мълчаливият разприказва ли се веднъж, върви се спасявай.
Книгата, която се получи, носеше заглавие „Господин Никой“. Излезе през лятото на следващата година и — нова случайност — точно тогава научих, че Боев бил в момента пак на морето, та отскочих до там да го видя и да му занеса книгата.
Фактът, че от разказа му се е получил цял роман, го впечатли. До този момент вероятно бе предполагал, че приказките ще си останат приказки. Прибра се в стаята да чете, въпреки че този път времето бе идеално за плаж. Видяхме се едва на следната заран.
— Как е? — запитах.
— Ами постарал си се.
— Виждам, че не го одобряваш.
— Не съм казал това.
Не беше го казал наистина, обаче си личеше, че книгата не му е допаднала твърде. На обяд отново се срещнахме.
— Хайде, говори де — подканих го. — Не съм обидчив.
— Питаш ме, но ако ти кажа, ще се разсърдиш.
— Обясних ти, че не съм обидчив. И не е нужно да казваш. Разбрах те.
— Не го вземай навътре. Но ако сам го бях написал, щеше да е по-точно.
— Ами напиши го.
— Имам си друга работа. И не ща да ти взема хляба.
Едва следобеда, когато излязохме да се разтъпчем по курорта, благоволи да изрази по-подробно впечатленията си:
— Не казвам, че романът е лош. Мисля само, че трябваше да се придържаш повече към фактите, вместо да вмъкваш всякакви разсъждения.
— Нищо не съм вмъквал. Това са си твои мисли.
— Не съм ги казвал точно така.
— Е, аз не съм стенограф. Ти ми кажи, това дето го пиша, вярно ли е, или не.
— Вярно е, но не е точно така.
— Е, то ако е точно така, няма да се получи роман.
— Абе и ти си прав. Той, писателят, ако не послъгва, за какво е писател.
Възраженията му, които и по-късно възникваха, се движеха все в тази насока: Защо не съм бил по-точен, защо съм добавил това, а съм премълчал онова, защо съм се разпростирал в тия женски истории, та да го излагам пред началството.
— Абе Емиле, роман без женски истории няма. И тия истории не са мои, ами са твои.
— Не съм ти ги казвал, за да ги раздрънкваш в книгите.
Аз също имах своите претенции. Не толкова, задето премълчаваше някои професионални подробности, колкото задето увлечен в действието и в размислите си разказваше тъй, сякаш събитията са ставали извън времето и пространството.
— Защо не разкажеш нещо за града, за улиците, за местата, дето си бил?
— Разказвай ти. Нали и ти си бил там.
— И нали трябва да споменеш нещо за сезона? Ти какво пишеш: „Времето беше лошо“. „Времето беше хубаво“.
— А как? И градусите ли трябва да обозначавам.
— Не става дума за градусите, ами за някои дреболии, та читателят да си представи по-добре атмосферата.
— Не съм пратен там да изучавам атмосферата. За атмосферата си има други служби.
По мое внушение, пък и поради собственото си желание всичко да се описва по-точно, вече ми носеше и свои записки, нахвърляни из хотели и почивни домове в паузите, свободни от служебни задължения. Рядко се срещахме. Времето беше такова. Но тия записки, заедно с устните пояснения и допълнения бяха достатъчни за работата ми. А понеже с течение на годините свикнахме един с друг, секнаха и противоречията ни, защото стана ясно, че нито той ще се научи да пише с повече подробности, нито аз — да бъда по-точен. Така — една по една, та осем книги. Докато накрая млъкна.
— Ти съвсем ме забрави — рекох му веднъж при една случайна среща.
— Прав си. Виноват. Но толкова неща се натрупаха в главата ми през тия години, пък и време не стига, та не знам кога ще набера кураж да ги почна отново тия записки.
Сега най-после беше набрал кураж. За последно. За да не си помисля, че е напуснал кораба, като някои плъхове от бившия лагер. Погрижил се бе да ми изпрати края на историята. Само че краят и този път липсваше.
Между машинописните страници имаше и някакво писмо, писано на ръка и останало недовършено. Тъй че и в него краят липсваше: