Страница 5 из 74
Разсъждавам по тия неща, додето правя проучвателната си обиколка из етажите на супермаркета. Сетне отново заставам на пост край витрината с бански костюми. Вместо да се мъча да следя с двете си очи десет различни места, по-удобно е да се съсредоточа върху единственото място, през което Петко не би могъл да не мине. Няма начин да се намираш в Кауфхоф, без предварително да си влязъл в Кауфхоф. Входът — какъв по-сигурен контролен пункт. Пресяваш с очи навалицата, докато погледът ти падне върху някакъв тип с посивяла коса и тъжно лице. Здрасти, Земляк.
Само че входовете тук са два, без да броим служебния и оня, за приемане на стоката. Два входа на две различни улици. Ще трябва да работя с петдесет на сто вероятност за успех, мисля си, като пуша край входа и оглеждам тълпата. Освен ако намеря нещо по-приемливо от туй да вися пред единия вход, додето в същото време Петко може би излиза през другия.
Две жени, които навярно не са открили в магазина това, което са търсили, разговарят, застанали до мене:
— Най-добре да прескочим до Херти — казва едната.
— Или до другия Кауфхоф — предлага другата.
Значи има и друг Кауфхоф. Сега вече тоя вариант с дебненето по входовете и с процентите става съвсем негоден. Трябва да се намери нещо по-сигурно. Трябва разборът да почне отначало.
Безполезно е да гадаеш кое точно място Радев и Лазаров са използували като най-удобно за среща. Такива опитни хора едва ли ще се виждат на едно и също място, защото биха могли да бъдат забелязани и запомнени. Сега се сблъскват в отдела с куфарите, а за утре си определят среща при аквариумите.
В случая това не е важно. Ситуацията се е променила, променили са се и съображенията. Въпросът е какви могат да бъдат съображенията на другия човек при така изменената ситуация. Радев ще стърчи там, където смята, че е най-вероятно да го потърсят. Не при аквариумите и червените рибки. Но може би при рибарските принадлежности. Радев е отчаян въдичар, това е известно. И когато му се полага отдих, този отдих минава в реките и в крайбрежните калища. И Радев знае, че този факт всички го знаят. И че е близко до ума да си кажат: къде по дяволите сред един огромен магазин можеш да намериш въдичаря, ако не при въдичарските принадлежности.
И така: няколко входа, две кафенета и два щанда за рибарски принадлежности. Бройката на обектите не е особено намаляла, но сега тия обекти внушават по-голяма надежда. Остава да решиш дали да ги обхождаш целодневно по определено разписание, или да се залостиш упорито в един-единствен от тях. С две думи — дали да се опитваш да намериш Радев, или да дадеш възможност на Радев сам да те намери.
И двата способа си имат добри и лоши страни. Първият при известен късмет може да даде по-бърз резултат, но може да бъде съпроводен и с разминаване. Макар че когато двама души се движат из едни и същи места, разминаването не би могло да трае до безкрайност. Естествено, вариантът да застанеш на един ъгъл и да висиш там до пълно затъпяване е далеч по-солиден. Само че целодневното висене се хвърля на очи. А тъкмо сега най-малко държа да привличам вниманието.
Съображението да не привличам вниманието идва в главата ми почти едновременно с констатацията, че вече съм го привлякъл. Една млада жена, застанала до насрещния магазин, разделя умело любопитството си между дамските чанти и мъжката ми особа. Ако вземем предвид високото качество на чантите, то фактът, че предизвиквам интерес наравно с тях, би следвало да ме ласкае.
Първият порив е всеизвестен: да потънеш в тълпата. Обаче аз отдавна съм прехвърлил възрастта на първия порив. А също и възрастта на илюзиите. Ако ме наблюдава, то не е защото ме е харесала като моден артикул, а защото е от занаята. Въпросът е — от кой занаят.
Проверката не е трудна. Започвам доста нагло да оглеждам дамата. Не е чак богиня, но заслужава известно внимание. Малко широко и приятно заоблено лице, без да говорим за други далеч по-едри части на тялото. Породиста немкиня.
Настойчивият ми поглед тутакси бива уловен и дешифриран. Вместо да се усмихне предразполагащо, жената ми дава гръб и бавно се отдалечава към ъгъла. Не е от любовния занаят. По-скоро — от другия.
Сега вече е време да изчезна в тълпата, преди дамата да е направила кръгом. Хлътвам повторно в Кауфхоф, пресичам бързо партера, като се провирам през навалицата, и от служебния изход се озовавам в насрещната улица. Трябва да напусна тоя квартал, поне временно. И да използувам междучасието, за да надзърна в другия Кауфхоф.
Би следвало да благославям тая едра немкиня, задето ме прогонва от единия магазин и ме отпраща към втория. Защото именно там откривам Петко. Откривам го едва привечер, вече капнал от обикаляне. Естествено, при въдичарския щанд.
Издебвам го в момента, когато съсредоточено пробва механизма на една спинингова макара. Човек без нерви. Полицията го търси под дърво и камък, а той си играе на спининг.
— Здрасти, Земляк — промърморвам, без да го поглеждам, като се залепвам до щанда.
„Не гледай мене, а си гледай макарата“, би следвало да добавя, но при стара лисица като Петко туй е излишно. Той тъкмо това прави — продължава да върти ръчката на устройството. Додето ровя из кутиите с макарите, приближавам до приятеля и без да ща, докосвам шлифера му. Сетне отново се дръпвам на две крачки.
— Паспортът, парите и указанията са в джоба на шлифера ти — казвам. — Тръгвай с първия влак за Пасау.
— Ей, братко, да си жив… — чувам тихия глас на Петко, преди да напусна въдичарския рай.
Все пак има нерви, мисля си, когато излизам на улицата. От вълнение ми каза братко, вместо земляк.
Краят на деня. Небето вече е потъмняло и само ивицата над цинковите покриви, насечена от жици и телевизионни антени, все още е светла. Неонът озарява витрините. Минувачите бързат да се приберат в къщи подир последните покупки. Време е и аз да помисля за домашните си работи.
Вторият Кауфхоф е в квартала при гарата — пъстър търговски квартал, изобилствуващ не само с магазини, но и с кина, кабарета, ориенталски ресторанти. Любопитният турист може да получи тук кускус, фалшив златен часовник или венерическа болест — всичко туй на съвсем достъпни цени. Край витрините се тътрят или караулят апатични гастарбайтери, причакващи жертвата мошеници, проститутки, извършващи вечния рейс между съседния бар и насрещния хотел.
Кускусът не ми говори нищо. Но половин печено пиле подир цял ден гладуване не е за пренебрегване. Влизам в някакъв Винервалд. Казвам „някакъв“, защото Винервалд също като Кюраско не е име на отделен ресторант, а на цяла мрежа от заведения, с тази разлика, че главен специалитет в случая са пилетата.
Неонът на Винервалд е зелен, а обстановката — сънна. Избирам маса възможно по-далеч от входа и от витрината и поръчвам на сервитьорката в тиролска рокля споменатия по-горе специалитет. В случай че ми е писано да влизам в капан, то поне нека вляза с пълен стомах.
Онази жена, заранта пред Кауфхоф… Ако не се касае до някое щастливо недоразумение, присъствието на тази жена изразява вниманието на Сеймур към бедната ми персона. Снощните ми действия целяха да прикритият връзката с Шмитхаген, обаче те не можеха да прикрият напълно и самия мене. В случай че американецът е установил наблюдение, пристигането ми в хотела е било засечено, а заедно с туй е била идентифицирана колата — марка, цвят, номер. Сивичкото невинно БМВ оттук нататък се превръща в моя ахилесова пета.
Тиролският сукман разтоварва пред мене големия поднос — пиле, картофи, салата, бира, — отправя ми къса усмивка за добър апетит и се отдалечава. Апетит не ми липсва. Нито теми за размисъл. Тъй че дъвкането на храната е съпроводено с предъвкване на проекти за предстоящето.
Ако не се касае до щастливо недоразумение, БМВ-то ми е под надзор. Най-добре би било да го изоставя, стига да е възможно. За жалост не е възможно. То е едничкото ми средство за евентуално измъкване през някой малък и отстранен граничен пункт. В случай, разбира се, че Сеймур вече не ми е решил съдбата. Но ако ми е решил съдбата, положението ми с кола или без кола е еднакво безнадеждно. Щом отличителните ми белези, съпроводени с данните, взети от рецепцията на „Черния козел“ и придружени от съответно нареждане, бъдат предадени на федералната полиция, задържането ми става въпрос на часове.