Страница 4 из 74
Обмислям наново по-нататъшните си действия, главно за да не заспя. Часът е точно един без четвърт, когато виждам мъжа да се приближава към градинската вратичка. Този път обаче тя е заключена, тъй че додето я отключи, аз съм вече до него.
— Хер Шмитхаген…
Човекът леко трепва, но запазва присъствие на духа.
— Идвам за колата.
— В тоя час? — изпъшква полугласно непознатият, като неволно се откланя от текста на паролата.
— Идвам за сивия Мерцедес — завършвам аз акуратно своята парола. — А вие трябваше да ме попитате…
— … дали идвате за черното волво — допълва Шмитхаген. — Само че, боже мой, в тоя час… Вървете подире ми.
Подчинявам се, като си мисля, че в този дом името божие, изглежда, се произнася доста често и съвсем напразно. Стопанинът заобикаля сградата и ме отвежда до задния вход. Едва когато спира и бърка за ключовете, виждам смътно лицето му — лице на възрастен човек с едър нос и хлътнали страни.
— Не мога да ви приема в къщи — предупреждава полугласно Шмитхаген, преди да превърти ключа. — Жена ми ще се събуди… ще възникнат усложнения.
— Те вече възникнаха — успокоявам го.
— Не се и съмнявам. Щом сте избрали такъв час за визити… И не стоите тук. Седнете там, в сянката, на скамейката.
„Там, в сянката“, защото, за проклетия, е изгряла луна. Целият ден бе облачно, а сега небето се е изчистило и по него самодоволно плува голям синкавобял полумесец. Настанявам се на скамейката, докато стопанинът безшумно отключва и изчезва в дома. Изпровождам го с поглед и с надеждата, че няма да събори някой стол в тъмното.
Пет минути по-късно той вече седи редом с мен, а аз прибирам във вътрешния джоб твърдия дебел плик.
— Значи, имате неприятности… — промърморва Шмитхаген, вече по-приветливо.
— Нищо фатално — отвръщам нехайно. — Казах ви го само за да имате предвид, че може пак да се обадя.
— Само не по това време, моля ви. Нашият квартал не е нощен квартал. Жена ми е нервна. Съседът страда от безсъние и любопитство. Не знам дали и в момента не наднича зад пердето…
Намекът е достатъчно прозрачен. Избъбрям едно последно извинение и се отправям към колата. Не сивият мерцедес, нито черното волво, а моето вярно БМВ.
На рецепцията в „Черния козел“, точно според очакванията ми, вече е настъпила смяна на караула. Нощният дежурен посреща със сънлива учтивост обясненията ми, че се налага внезапно да замина, изважда фиша със сметката, приема парите и ми връща паспорта.
Холът е пуст. Улицата пред хотела — също. Качвам се в паркираната в съседната пресечка кола и потеглям. Естествено — не към Кьолнската катедрала.
Фаровете пробиват в мрачината един тунел от светлина и аз летя в тоя тунел вече не знам колко време под равния шум на мотора, сякаш откъснат от околния свят, и само прелитащите край мене синьобели знаци ми напомнят, че тоя околен свят още съществува: Умлайтунг — отклонение; Аусфарт — изход; Нюрнберг — 75 км.
Карам с двеста километра в час не защото бързането е особено наложително, а защото високата скорост поддържа нервното напрежение и ти пречи да заспиш на кормилото. Малко преди да стигна предградията на Мюнхен, свивам от аутобана в един страничен път, гарирам в първия паркинг до някаква борова горичка, изключвам мотора на колата и правя опит да извърша същото с мотора в главата си. Остават ми точно два часа за сън.
Първият от тия два часа май че минава в някакъв идиотски разговор.
„Сам ли сте, Майкъл?“
„Сам или не, какво ви засяга това, Уйлям?“
Постепенно обаче изглежда, че се унасям, защото когато будилникът в мозъка ми зазвънява, стрелките на циферблата върху таблото показват седем. Запалвам една цигара за разсънване и отново подкарвам към аутобана.
Пристигам в Мюнхен точно навреме. Четвърт час за едно утринно кафе, още четвърт час, за да намеря място на колата, и ето ме пред Кауфхоф, пет минути преди тържественото отваряне на вратите към съкровищата на серийната продукция.
Ако Кауфхоф беше магазинче за вратовръзки или газови запалки, работата щеше да е съвсем проста. Настаняваш се в съседство, включваш в зрителния си ъгъл тротоара пред входа и чакаш да се появи Радев.
В Кауфхоф наистина има и вратовръзки, и запалки. Бедата е, че там има още милион други неща, защото това е супермаркет на четири етажа, които е трудно дори да обходиш, камо ли да наблюдаваш.
Кауфхоф. Светът на супермаркета, призван да задоволява нуждите и да създава нови нужди. Едно необятно пиршество за тъй наречения среден глупак, един лабиринт от пътеки сред щандовете, примамващи ви с разгула на десени и асортименти, една непрестанна игра на ярките неонови светлини, съпроводена от някоя диско-мелодия и от хипнотичните рекламни призиви на високоговорителите. Механиката на изкушението. Влизаш да си купиш ножчета за бръснене, а излизаш с цяла торба други неща, защото, преди да стигнеш до ножчетата, е трябвало да минеш край още двайсет щанда. Тайнствената сила на откривателството. На всяка крачка се сблъскваш с вещи, за чието съществуване до преди миг не си и подозирал. Динамиката на техническия прогрес. Колкото повече напредваш в това царство на изобилието, толкова по-ясно съзнаваш, че всичко, което си оставил в къщи — от будилника до пералната машина, — е безнадеждно демодирано. Новият радио-часовник те събужда с приятна мелодия, новата перална машина работи автоматично по шест различни програми, новата прахосмукачка… Какъв смисъл да продължавам — всяко ново се отличава с такива предимства пред старото, че просто те задължава да го купиш.
Въпреки че е едва девет, клиентите вече прииждат към широкия вход. Стоя на сянка малко встрани от входа и оглеждам разсеяно витрината с бански костюми. Като си представиш само, че във всеки от тези костюми ще влезе по една гола жена. В момента обаче аз си представям друго. Представям си, че обикалям из тоя огромен бетонен кафез чак до вечерта, а Петко все го няма, и електрическите звънци зазвъняват пронизително в смисъл: хайде, измитайте се, и аз излизам на улицата, където отдавна вече ме чака един човек, но този човек не е Петко.
„Сам ли сте, Майкъл?“
Заранта е слънчева и макар да сме още в началото на юни, налице са всички изгледи денят да бъде горещ, в буквалния и преносен смисъл на думата.
Бих могъл да използувам за начало метода на елиминирането: предварително се изключват секторите, където, по едни или други причини, Земляка едва ли ще се навърта. Например отделите за дамска конфекция. Да се навърташ там, значи да се набиваш в очите на хората. В тия джунгли на роклите, костюмите и полите рядко проникват мъже, а дори и да проникват, те винаги се тътрят подир съпругите си. Или етажът с килимите — прекалено пустинен, за да останеш незабелязан, в случай че се задържиш по-дълго тук. Или огромният сектор на парфюмите и козметичните препарати, където продавачките непрекъснато ти натрапват помощта си. Или подземната част с хранителните стоки, където напливът пречи да се задържиш на едно място.
Въз основа на подобни съображения значителни късове от територията на магазина отпадат като терен за изследване. Сега вниманието може да се съсредоточи върху по-малък брой сектори. Книжарският отдел. Тук е естествено хората да се застояват по-дълго, като се ровят из албумите с цветни снимки на кучета и на кинозвезди. Щандовете за сувенири. Тук също можеш да се шляеш продължително, без да предизвикваш подозрения, защото изборът на сувенири е деликатна и сложна работа, в смисъл че никога не намираш това, което търсиш. Етажът за мъжка мода, където всеки мъж е свободен да убива времето в гледане, в случай че разполага с време. Най-сетне — кафенето на горния етаж, нито твърде оживено, нито прекалено пусто, с две думи, напълно подходящо за мимолетна среща, която няма претенции да остане запечатана в паметта на човечеството или в архивите на полицията.
Елиминирането. Чудесно нещо. Метод за милиони. Теренът ми за наблюдение вече е сведен до минимум. Десетина места, пръснати из четирите етажа на магазина. Ако можех да насека и себе си на десетина парчета, та да бъда навсякъде едновременно — всичко щеше да е наред.