Страница 16 из 66
— Според вас значи няма никакво възможно решение? — запитва Дрейк.
— Такова нещо не съм казал, мистър. Казвам само, че решението, което обсъждаме в момента, е съвсем фантастично.
— Не отбягвайте въпроса ми, Питър! — изръмжава шефът.
— Не го отбягвам. Просто в момента не съм готов за отговора.
— Добре — отвръща Дрейк. — Нещо друго да добавите?
— Нищо, освен че на втората граница ни очакват същите трудности. И всички тия гранични празненства съвсем не изглеждат весели от гледна точка на контрабандата.
— Ако смятате да възразявате, сега е моментът, Майк! — промърморва домакинът.
— Какво да възразявам? — произнася Милев, вече овладял се. — Това са приказки.
— Проверими — уточнявам. — И всеки човек, запознат с граничните порядки в България, би могъл да ги потвърди.
— Това са приказки — повтаря Милев. — Аз вече казах с какво се нагърбвам. А щом се нагърбвам…
— Други мнения? — запитва шефът. — Райт?
Хубавецът прокарва дългите си пръсти в още по-дългите коси и забелязва:
— Струва ми се, че сме заставени да избираме между едни голи уверения и други голи уверения. А туй съвсем не е лесно.
— Одеве вие говорехте не за уверения, а за дадености — напомня Дрейк.
— Имах предвид връзките на Майк чрез Мюнхен, а не положението на границата.
— Ларкин?
Ларкин мълчи, сякаш не е чул името си. И трябва отново да мине доста време, додето се реши да произнесе:
— Когато мистър Питър бъде готов с отговора на задачата, тогава ще се изкажа.
— Значи смятате, че по отговора на Майк вече изобщо не си струва да разискваме?
Ларкин отново отправя в пространството тежкия си неподвижен поглед и едва след като му омръзва да съзерцава насрещния тапет, забелязва:
— Стоката, която имаме предвид, струва доста скъпо, Дрейк.
Наблюдавам го крадешком, като се питам дали не се лъжа. Обаче няма начин да се лъжа. Във всеки случай ще бъда наистина смаян, ако разбера, че се лъжа. Това непроницаемо лице и тази недоверчивост, не показна и предизвикателна, а дълбоко стаена, издават полицая. И погледът, който избягва очите ви, но ви изучава внимателно, когато гледате в друга посока, и привичката да говори възможно по-малко и само най-необходимото, и тая скрита напрегнатост, с която следи чуждите приказки — издават полицая.
— Е, добре — въздъхва Дрейк, като става и отправя носталгичен поглед към количката с бутилките. — Засега толкова!
Ние също се вдигаме. Поемам към вратата, като чакам да чуя естествената за случая фраза: „Питър, вие останете.“ И фразата наистина прозвучава, но с по-друго обращение:
— Ларкин, бих ви помолил да останете.
Часът минава един и ресторантът се е поопразнил, когато влизам и заемам една маса до витрината, за да мога да наблюдавам отвън насрещното кафене, което тъй често наблюдавам отвътре. Едва съм поръчал обичайния телешки котлет на Джовани, чиито огромни бакенбарди приличат на два добавъчни котлета, когато чувам зад гърба си познат глас:
— Мога ли да седна при вас?
Една фраза, произнесена на родния език в тоя чужд край, би трябвало да те умили, обаче аз кой знае защо не усещам сълзите ми да напират.
— Защо не? Заповядайте.
Майк сяда насреща ми, поема листа и го зачита с такъв съсредоточен израз, сякаш не чете меню, а Хартата за правата на човека. Разбира се, това меню той го знае наизуст и още предварително е известно, че ще поръча някакъв стек с макарони по болонски или по милански, но ритуалът си е ритуал.
— Джовани, един стек миланез, моля! И обичайното кианти.
Обедът минава в пълно мълчание и аз почти съм готов да помисля, че ако българинът е имал намерение да води разговор, той вече е успял да промени намерението си, когато Милев отмества чинията, облакътява се на мраморната маса и подхвърля:
— Ама че глупаво се получи, а!
— Какво точно имате предвид?
— Ами че това, одевешното: да се счепкат двама българи, за да правят зрелище на тия англичани…
— Наистина.
— … Вместо да седнем предварително с вас и всичко да уточним като хора.
— Наистина — съгласявам се отново.
— Само че откъде да знам, че на Дрейк ще му скимне да свика военен съвет точно днес… А що се отнася до вас, мислех, че просто искат да ви използуват там, на място… И съгласете се, че тия гранични зони и сигнални инсталации, това съвсем не е моя работа…
— Да, да, естествено.
Докато пием кафето, Милев продължава да разсъждава гласно върху темата, как всичко можело да стане по-другояче, в случай че сме се били разбрали предварително, без впрочем да добави някой нов момент в изложението си. Колкото до мене, аз се задоволявам да кимам, за да не се повтарям прекалено.
Уреждаме сметката и тръгваме по посока на „Аризона“, но на средата на улицата Майк спира пред един вход и предлага:
— Мисля, че най-добре ще е още сега да седнем у дома и да обмислим всичко.
— Защо трябва толкова да бързаме. В тоя час, искрено казано, бих предпочел да подремна.
Той ме поглежда, сякаш за да провери сериозно ли говоря, и съвсем ненадейно сменя тона, като дори минава на „ти“:
— Да дремнеш ли? Абе ти акъл имаш ли бе, приятел? Ами че докато ние тук се размайваме, Дрейк вече може би решава съдбата ни.
— Е, чак пък съдбата ни…
— Слушай, ти или се правиш на глупак, или си съвсем наивен. Имаш ли изобщо понятие що за човек е тоя Дрейк? Ами че на него толкова му струва да ни тегли куршума, колкото и да каже „здрасти“.
Оглеждам улицата, почти пуста в ранния следобеден час, после хвърлям бегъл поглед към входа, един полутъмен вход, който не ми внушава никакво доверие.
— Добре — отстъпвам. — Щом смятате, че въпросът не търпи отлагане…
Сподирвам го по неугледното стълбище с полуизтрити каменни стъпала и той отключва една врата на първия етаж. Холчето, в което Милев ме въвежда, донейде напомня моята хотелска обстановка, с тая разлика, че тук мебелите са по-малко охлузени и повече на брой, а прозорецът гледа към някакъв заден двор, задръстен от ръждиви железа.
— Ще пиете ли нещо? — пита домакинът, минал отново към множествено число.
— Мерси, не ми се пие.
— На мене също. Такива разговори най-добре се водят на трезва глава.
И като се настаняваме в креслата от двете страни на малката масичка, Милев запитва:
— Всъщност май че вас пиенето ви доведе в тоя квартал?
— Горе-долу така стана.
— Съдба… — поклаща унило глава Майк. — Вас ви доведе пиенето, мене — жените…
— Какво общо имат тук жените? — промърморвам, за да кажа нещо.
— Това, че не са безплатни — пояснява домакинът. — И за да имам повече пари, трябваше да се хвана да пласирам хашиш, а хашишът ме доведе до Дрейк.
Той замълчава, решил вероятно, че не е полезно да ме претрупва с информация. Сетне подхвърля вместо обобщение:
— А сега и двамата трябва да търсим как да се измъкнем.
— Защо да се измъкваме? Тук не е чак толкова лошо.
— Да, разбира се — усмихва се подигравателно Майк. — Особено ако шефът продължи да ви плаща, само за да киснете в порнографската книжарница или в кафенето. Обаче той няма да ви плаща, уверявам ви. И още от началото е пресметнал до последния цент какво ще похарчи за вас и колко ще получи чрез вас, преди да ви ликвидира и изпрати в моргата.
— Почвате наистина да ми разваляте настроението с тия ваши прогнози — избъбрям. — Не смятате ли, че ако в момента някой е заплашен, това сте по-скоро вие?
— Вярно е, че одеве успяхте да разпердушините плана ми — отвръща Милев. — И вероятно Дрейк в момента е убеден, че съм го подхлъзнал, макар че не съм имал никакво намерение да го подхлъзвам. Той обаче все още има нужда от мене, поне за да чуе мнението ми за плана, който вие ще му сервирате. А когато вие сервирате плана си, нищо няма да ми попречи да го разпердушина, точно както и вие постъпихте с моя.
— Аз нямам план — бързам да го успокоя.
— Ако нямате план, значи готов сте за гробищата. Ако нямате план, съветвам ви да го измислите. Вие вече знаете достатъчно, за да си позволи Дрейк да ви остави жив, особено щом повече не сте му нужен.