Страница 64 из 67
И тръгвам към изхода.
— Така ли ще ме оставите?… — проплаква жената.
— Да. И то само от милосърдие. Защото така тъкмо имате вид на беззащитна. И няма да се изкушите да хлътнете там, където бездруго ще ви разкъсат.
Едва ли е нужно да пояснявам, че додето е траял разговорът, аз съм използувал възможността да огледам през прозореца околната обстановка. Малката полянка между къщата и дърветата е пуста. Встрани от полянката е гариран опелът на Флора, но той е празен.
Измъквам се прочее навън с мисълта да използувам колата на немкинята, макар и съвсем временно, Не съм направил обаче и две крачки, когато една могъща ръка ме сграбчва отзад за врата, а друга се вкопчва в десницата ми вероятно с намерение да я счупи:
— Тръгнахте ли си вече? — чувам един малко дрезгав глас.
Гласът на Брунер.
— Познахте — отвръщам спокойно. — Вече взе да ми наскучава. И не ми чупете ръката, моля ви. Това е съвсем излишно и за двама ни.
— Особено за вас… — изръмжава немецът.
Той обаче е поохлабил двете клещи, вероятно обезоръжен от спокойното ми държане.
— Ще ви пусна, Лоран. Знаете, че нямам нищо специално против вас. Но това ще стане след проверката. Вдигнете ръце и мирувайте.
Вдигам послушно ръце и додето той ме опипва, пояснявам:
— Ако търсите брилянтите, уверявам ви, че няма да ги намерите. В тоя момент те са вероятно, вече в ръцете на приятелката ви. Аз си изпълних обещанието, Брунер.
— Не ме разплаквайте, Лоран. И дръжте по-високо ръцете си — изръмжава отново немецът, който от повърхностното опипване е минал и към задълбоченото тършуване.
— Само, моля ви, не ми взимайте касетките…
— Дотрябвали са ми касетките…
— Колкото до пистолета, готов съм да ви го отстъпя. Той всъщност е на Бентън, обаче и на вас може да ви влезе в работа.
— Не е изключено — съгласява се немецът, като прибира пистолета.
В тоя момент физико-химическите реакции в ленивия му мозък успяват да преработят смисъла на току-що чутото име.
— Бентън? Къде е той?
— Долу при Флора — пояснявам. — Но излишно е да се страхувате: рогата в момента не ви заплашват. Колкото до брилянтите…
— Стига салати! — извиква Брунер. — Кажете, Лоран, брилянтите там ли са наистина? Да или не?
— Глух ли сте? Мисля, че точно се изразих: и брилянтите са там, и Флора е там, и Бентън е там!
Раздразнението ми вероятно е достатъчно убедително, а също и съдържанието на джобовете, защото немецът ме зарязва и се втурва към къщата. Аз от своя страна, то се знае, се втурвам към опела, за да претърпя едно малко разочарование: ключовете липсват. Тази прословута немска съобразителност.
Приближаването ми до колата обаче не е съвсем безполезно, защото ми позволява да се скрия зад нея тъкмо две-три секунди преди на поляната да изскочи друга кола. Този път ситроен. И, струва ми се, добре познат.
Двамата спътници на ситроена изскачат навън и на свой ред се понасят към входа. Доколкото успявам да ги зърна, единият е Кьониг, а другият — Тим или Том, но май че Тим, защото той беше шофьорът. Още някоя и друга година и може би ще почна да ги различавам тия метиси.
Отправям се към ситроена, с надеждата, че метисите са по-малко акуратни от немците, ала върху ми връхлита Розмари, заморена и запъхтяна и изскочила като свидно видение иззад дърветата.
— О, Пиер! Вие се явявате винаги тъкмо когато сте ми най-нужен. Къде изчезнаха ония двамата?
— А какво общо имате вие с ония двамата?
— През цялото време ме гонеха, но накрая им се изплъзнах.
— Сега обаче те ви се изплъзнаха — забелязвам. — И ви изпревариха с едни гърди. Искам да кажа в дългото бягане за брилянтите.
— Къде са брилянтите? — запитва тя, като трескаво ме улавя за ръката.
— Долу в зимника. Но не ви съветвам да се пъхате там. Допускам, че празничните залпове могат да заехтят всеки момент.
Като потвърждение на предположението ми в този миг откъм подземието на къщата проехтява глух изстрел. Сетне още два — един подир друг. А сетне и още някои.
Но тази импулсивна жена, вместо да се стъписа, на свой ред се спуска към къщата.
Луди хора.
Няма какво повече да правя тук. Едничката ми грижа е да реша кое предпочитам: ситроена ли, или червения фолксваген на Розмари, който откривам, закътан зад близкия храсталак.
Все пак Розмари ми е приятелка. Едно такова дълго съжителство… И почти съвсем безоблачно. И толкова съдържателно — с поученията за импресионистите, и за благородните камъни, и за човека егоист. И после ситроенът е по-мощен, а аз отрано съм възпитан в духа на известната формула: „Пестете ни времето“.
Възсядам могъщия кон на съвременната френска техника, пришпорвам го и под звука на яростния му рев потеглям към Берн.
Този тих и сънен Берн, в който е тъй приятно да живееш… А може би и да умреш. Както казваше Брунер: „Да умреш в Берн…“ И все пак моят девиз е: умирай само в краен случай.
— Няма ли да спреш да се надбягваш с тоя, що духа? — запитва Борислав, който ту дреме до мене, ту бъбре за туй-онуй.
— Как ще се надбягвам с тоя, що духа — отвръщам. — Не виждаш ли, че духа насреща.
— Във всеки случай аз лично бих закусил нещо. И бих изпил две-три кафета.
Изглежда, наистина съм се увлякъл. Също като милата Розмари: почнеш ли да мислиш усилено, усилваш и газта. А вече от един час сме в Австрия. И изобщо няма никаква причина да се надбягваме с вятъра.
Шосето се вие сред разкошен алпийски пейзаж. Най-после този разкошен пейзаж, познат от цветните картички. Високи заснежени зъбери, застинали на фона на синьото небе. А под тях — заоблени хребети, обрасли в борови гари. А още по-ниско — изумрудени пасбища.
И ако искаме да направим тази единствена крачка, която дели великото от смешното, би трябвало да продължа и да добавя, че още по-долу, там върху тясната и сива ивица на шосето, пъпли една черна кола, едно мъничко бръмбарче, сред цялата тази необятност, забързано нанякъде по свои си работи. А вътре в колата са се свили двама души. Дремещият е Борислав. За другия е излишно да споменавам. Това е вашият покорен слуга Емил Боев.
— Емиле — обажда се отново събудилият се Борислав. — Ако не спреш пред първото заведение, ще пусна радиатора.
Да пусне радиатора в тоя топъл юнски ден, това е наистина сериозна заплаха, а на всичко отгоре минава десет и в този час дори безделниците са вече закусили, да не говорим за порядъчните хора.
Два завоя по-нататък пред нас изниква и въпросното заведение: кокетно ресторантче с тераса, кацнало на височинката точно над шосето и заобиколено от тъмната зеленина на боровете.
— Харесва ли ти тук? — питам, като забавям скоростта.
— Какво има да ми харесва? Няма да летуваме. Спирай и толкова!
Спирам. Оставям волвото край шосето, понеже не виждам къде другаде бих могъл да го завра, изкачваме се по стълбичката на терасата и се разполагаме край една маса на борова сянка. Борислав поръчва закуска, а аз — вестници, и малко по-късно всеки потъва в заниманията си, като моите са главно пресата и кафето, а тия на приятеля ми — кифлите и конфитюрът.
— Какво пише за твоята история? — пита Борислав между два залъка.
— Доста работи — промърморвам. „Лозана: Разчистване на сметки в една вила… метис с неидентифицирана самоличност, убит с три куршума… до него намерени още два трупа… Макс Брунер и Ото Кьониг… Собственичката на вилата — завързана в стаята на горния етаж… Започнато е следствие…“
Оставям за малко вестника с цел да проверя още веднаж качествата на австрийското еспресо и да ги съпоставя с тия на швейцарското. Сетне отново се връщам към това могъщо средство за масова комуникация — пресата.
— Има и друго обаче — бързам да осведомя приятеля си, след като обръщам вестника на последната страница. — „Въоръжено нападение в Женева: Американският поданик Ралф Бентън, вмъкнал се вероятно с цел за обир в бюрото на бижутера Тео Грабер, и прочие, и прочие… Грабер — ранен от два изстрела и прочие… откаран в тежко състояние в болницата и тъй нататък… Ралф Бентън — задържан. Води се следствие.“