Страница 63 из 67
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Смъртта отново ме е отминала. Невероятно, обаче отново ме е отминала. Само че този път е спряла по-дълго пред мене и ме е погледнала в очите. Сетне е размислила и ми е дала отсрочка. И е отминала.
На две крачки от мене в ъгъла неусетно се е появила цепнатина, съвсем тясна, но достатъчна, за да усетя полъха на живота, който прониква в наситеното с въгледвуокис помещение. Помещението е тъмно. Ала това не е мракът на края, а обикновеният мрак — тая стара крушка просто е изгоряла, непривикнала на такава дълга употреба.
Усещам, че мога да се движа. С пълзене, разбира се. Примъквам се по-близо до цепнатината и замирам. Иска ми се да поема прииждащия оттам въздух с пълни гърди, но замирам.
Не знам колко време минава тъй. Тук, в изолацията на тоя циментов ковчег, съм загубил всяка представа за времето. То не интересува погребаните. Сетне изведнаж усещам, че процепът се разширява. Стената безшумно се е поместила, за да даде път на въздуха и светлината. Поместила се е на сантиметри от мене и бих могъл само с едно движение да се озова оттатък, извън пределите на задухата и на смъртта. Но прибързаните движения са рисковани. Там че замирам и чакам.
В светлината на процепа вече се е появило нещо живо. И върху осветената част на циментовия под е паднала голяма сянка. Сянка на жена. Сетне сянката се раздвижва. Жената прави няколко предпазливи крачки навътре в помещението и острият лъч на джебен фенер осветява разтворената празна каса, после се спуска надолу към двете куфарчета, спира по-дълго върху тях…
Сега е моментът. Измъквам се бързо, почти пълзейки по колене, добирам се до крановете на парното и натискам първия. Защото там, в бункера, съм имал достатъчно време, за да съобразя, че първият служи навярно за затваряне, щом вторият служи за отваряне. Стената наистина отново се помества безшумно и процепът изчезва.
Сега вече мога да си поема дъх. И да опитам да се изправя. Това не става изведнаж и все пак става по-бързо, отколкото съм очаквал. Няколко минути дишане с пълни гърди и усещам, че се съживявам. Кръвта се пречиства и мислите се избистрят. Мислите за ония двамата в бункера. А също и за другите, които навярно ме дебнат навън.
Изправям се, все още опрян до стената, и размърдвам крака. Първо единия, после другия. Проверявам доколко ми се подчиняват и доколко могат да ме удържат. Първо единия, а после другия. Сетне правя няколко предпазливи крачки. Не е блестящо като резултат, но не падам. Трябва да дам още малко време на кръвообращението да си свърши работата. А засега да си гледам моята.
И тъй — ония двамата. Натискам леко лостчето на втория кран и процепът отново се появява — съвсем тесен, някакви си десетина сантиметра, защото съм побързал да отпусна лостчето.
— Пиер, ти ли си, момчето ми? — чувам гласа на Флора, която мигом е долепила лице до процепа.
Тя вижда много добре, че съм аз, и въпросът цели просто да възстанови връзката на интимност, която е най-доброто начало на съвместна дейност.
— Да, мила — отвръщам. — Как е там, вътре? Провери ли съкровищата? И убеди ли се, че държа на думата си?
— Никога не съм се съмнявала в това, момчето ми. Но какви са тия номера, дето ги правиш с лостовете. Натисни по-силно на оня, втория, за да излезем де!
— А, ти за стената ли? Ами тъкмо това е стената, която ти бях обещал. „Отвори се, Сезаме!“ — не помниш ли. И тя се отвори.
— Само че после се затвори — напомня Флора.
— Е, да, за да не става течение…
— Вие няма да ми направите тая мръсотия, Лоран!…
Това вече не е гласът на Флора, а слабият глас на Ралф, тоя безсилен и апатичен глас, който, струва ми се, толкова отдавна, но и толкова дълго е кънтял в ушите ми, кънтял… кънтял… до безконечност. Фразата прозвучава нейде отдолу, сякаш изпод земята, и немкинята поотмества машинално обемистия си крак и аз виждам там долу бледото лице на американеца, който вероятно се е довлякъл до процепа, тъй както умиращият от жажда се довлича до спасителната локва вода.
— Вие не сте способен на такава мръсотия, нали… след всички тия адски часове, прекарани заедно…
— А вие на мое място щяхте ли да ми простите?
— Вероятно… Не знам… — мърмори Бентън. — Във всеки случай, ако не бяхте ми взели пистолета и ако имах малко сили, бих ви пуснал сега един куршум, за да не стоите така и да злорадствувате.
— Съвсем не злорадствувам, Бентън. Просто си върша работата. А за да мога да си върша работата, трябва да оцелея. Така че като първа мярка хвърлете ми тук негативите, дето ме изнудихте да ви ги дам.
— За тия негативи ли беше целият този спектакъл? — произнася пренебрежително американецът.
И няколко секунди по-късно миниатюрната касетка се търкулна в нозете ми. Прибирам я и обяснявам:
— Да, за негативите. Не за брилянтите. За брилянтите ще се разберете с Флора. Тя е сговорчива жена…
— Пиер, стига си бъбрал, момчето ми — напомня сговорчивата жена за присъствието си. — Натисни го най-сетне оня лост. Сварих се вече в тая дупка.
— Аз съм се варил доста по-дълго, мила. И без наличността на отдушник. И както виждаш, още съм жив. Така че нищо не пречи да почакаш.
— Лоран, вие няма да ми направите тая мръсотия… — обажда се и Ралф от подножието на величествената жена.
— Няма, разбира се — успокоявам го. — Ще ви оставя разпечатани. И подир малко ще пратя някой да ви пусне на чист въздух. Но не сега, а подир малко, колкото да имам време да се отдалеча достатъчно от пистолетите на вашите хора, Бентън.
— Пиер! — възклицава умолително жената.
— Лоран… — чува се и гласът на американеца.
Но аз вече съм потеглил към белия свят, макар и не тъй стремглаво, както би ми се искало. Изкачвам предпазливо стълбата и също тъй предпазливо се промъквам из коридора. Отварям една подир друга съседните врати — кухнята, хола, трепезарията. Празно.
В стаята до изхода обаче не е празно. Виолета лежи на предишното си място. Все още в гипс. И добре опакована. Втората медицинска превръзка се дължи вероятно на Флора. Тя е използувала за целта всичко каквото намери, но най-вече шнуровете от завесите. И като венец на делото си е завързала енергично устата на жертвата с една деликатно избродирана покривка.
Смъквам покривката и изваждам напъханата в устата на Виолета кърпа. Виолета вдишва жадно няколко едри порции въздух — един рефлекс, който ми е добре познат — и едва подир туй произнася с безпомощния си слаб глас:
— Каква ужасна жена!… Инквизира ме, заплаши да ме удуши, принуди ме да й кажа за скривалището, а накрая вижте на какво ме направи и ме остави като някакъв вързоп…
— Ужасна жена наистина — съгласявам се. — Обаче тя е просто ангел в сравнение с вас.
— Но аз нямах друг изход, господин Лоран! — произнася с подкупваща наивност това мило същество. — Какво можех да направя с голи ръце срещу всички тия хора, дето ме обсаждат…
— А как разбрахте, че обсадата ще се пренесе именно тук?
— Ами много просто: Кьониг вече ме подпитваше. А онзи ден и тая, вашата приятелка, Розмари с цялото си нахалство е ходила при моята приятелка тук, в Лозана, за да разбере къде е къщата ми… Тя, естествено, не е била дотам наивна, че да й го каже, но когато такава като Розмари почне да разпитва насам-натам, няма как да не стигне до къщата… А същия следобед там, в Меркур, и вие насочихте разговора към тая тема. И нали трябваше да разбера какво толкова ви влече насам… И най-важното: къде е това, дето ви влече. Защото аз самата не виждах къде може да бъде скрито то… Затуй реших да се преместя отново тук…
— И да си сложите един гипсов калъп за всеки случай…
— А вие не бихте ли сложили? След като знаете, че колкото по-беззащитен изглеждате, толкова по-малък е рискът да ви нападнат.
— Съвсем логично — признавам. — И съвсем логично ни заключихте в оная дупка, додето изгнием…
— Ами какво друго да направя?… Нямах никакъв друг изход…
— Вие сте прекалено хитра, мило дете. А прекалено хитрите накрая винаги губят, просто от много прекаленост…