Страница 39 из 67
— Името ми е познато… — казвам колебливо.
— То е познато на цял свят, защото ако вземете напосока пет души, един от тях ще е Кьониг, но аз имам предвид господина, който вчера дойде да ме пита не продавам ли вилата, ама наистина ли не я продавам, ама съвсем наистина ли не я продавам, защото той не можел да повярва, че не мисля да я продавам, след като имам друго жилище, а аз го запитах какво друго жилище, а той ми вика, че нали досега все сте живели някъде, а аз му казвам, мисля, че при такова нахалство бях в правото си да му кажа, какво значение къде съм живяла, а той отвръща, никакво значение, разбира се, просто си помислих, че сте готова да продадете ако не вилата, то поне това, другото жилище, къде всъщност беше то и има ли изглед към езерото, а аз го питам за какво езеро става дума, а той вика, ами че вие по-добре знаете, докато накрая, колкото и да беше грубо, наложи се да му хлопна вратата под носа…
Тя разказва тая малка повест, достойна за интересното заглавие „Неканен гост“, в скоропоговорка и леко задъхана, като че внезапно овладяна от порива да излее натрупаната горчивина, и аз отлично я разбирам, защото наистина не е приятно да влезеш в бащината си къща и внезапно да установиш, че си попаднал в змиярник.
— А как си обяснявате тия неща? — осмелявам се да запитам.
— Никак, ама абсолютно никак. Нали ви казвам: струва ми се, че по-лесно разбирам предметите или животните, отколкото хората.
Тя замълчава, поставя отново мечето в легнало положение на скута си, сякаш му е дошло време да спи, сетне забелязва:
— И може би така е по-добре, че не разбирам. Защото, ако почна да разбирам, боя се, че ще ми стане още по-страшно. Ето одеве например си помислих: не ме ли привлече тази немкиня нарочно в сладкарницата, за да бъде убит през това време оня нещастен човек. Навярно почвам да фантазирам и сигурно фантазирам, но почнеш ли да мислиш, вече не можеш да се спреш и стигаш до страшни неща…
— Около вас наистина стават известни неща — признавам. — Ако не непременно страшни, то най-малкото странни…
— Да, но защо? — запитва с измъчен израз жената. — Какво съм им направила? Какво търсят от мене?
— От вас навярно — нищо. Но може би търсят нещо от вилата. Прегледахте ли добре помещенията, дето е живял баща ви?
— Как искате да ровя, когато няма и десет дни от погребението? И като си помисля само, че са го погребали без мене. Ще повярвате ли, че научих за смъртта му съвсем случайно от един стар вестник… Така изолирано живея, че дори…
— Ах, скъпа моя!… О, Пиер… — раздават се в тоя миг зад гърба ни възклицания, чийто произход не е трудно да отгатна.
— Здравейте, Розмари — кимам, като се изправям. — Всъщност вас бях тръгнал да търся, но сега вече трябва да потеглям. Ще се видим довечера.
— Заповядайте някой от тези дни на чай, заедно с госпожицата, разбира се — предлага Виолета с уморена усмивка. — Ще ми бъде много приятно.
И тя ме поглежда малко по-продължително от необходимото, като че за да ми подскаже, че наистина държи на свиждането и че разговорът помежду ни не е приключил.
Розмари се настанява тутакси на скамейката, явно доволна, че съм й отстъпил мястото и че съм ги освободил от присъствието си. А аз потеглям надолу с тъкмо обратните чувства, защото тази Виолета, каквато е простосърдечна и настроена за излияние, е готова жертва в ръцете на моята прекрасна дама. Да се надяваме, че дамата поне отчасти ще ме информира за някои подробности. Което при установилата се помежду ни хладина съвсем не е сигурно.
Часът е шест без четвърт. Намирам се в долния град и поемам донейде преждевременно по дългата мрачна галерия, водеща към площадчето пред асансьора. Преждевременно, ала и преднамерено, защото при подобни срещи не е излишно да провериш, додето не е станало късно, дали някой трети човек не е решил да се яви неканен на срещата.
Оказва се, че се е явил. И дори не един, а може би двама. Разбирам го едва когато тръгвам с бавни кънтящи стъпки по галерията. Вероятно съм бил проследен с кола, а сега са спрели колата зад завоя и за по-голяма интимност са ме сподирили пеша. Единият върви на десетина метра зад мене под аркадите и крачките му кънтят в пълна дисхармония с моите, което, естествено, ме дразни. Би могъл поне да спазва ритъма. Другият се мъкне покрай шосето, паралелно на галерията, безшумен и заплашителен.
Всъщност, доколкото съм успял да ги засека с бегъл поглед, и двамата са заплашителни: широкоплещести и едри на ръст, изобщо кавалери по мярка за скъпата Флора. За миг ме връхлита коварната мисъл, че може би дължа това внимание именно на Флора. Обидна мисъл. Но както казва Виолета, почнеш ли да мислиш, вече не можеш да се спреш и стигаш до едни такива неща…
Случайно съвпадение? Подобен въпрос би могъл да възникне само пред новака. Носът ми е достатъчно трениран, за да надуши брояча не от десет метра, а от далеч по-голямо разстояние. И умът ми е достатъчно рутиниран, за да си кажа веднага, че независимо от туй, кой ги е пратил тия двамата, трябва да забравя за срещата и да се измъкна час по-скоро към горния град.
Час по-скоро, това предполага да използувам асансьора. В случай, разбира се, че успея навреме да вляза и да затръшна вратата под носа на ония двамата. Защото да пътуваш в един асансьор с такива спътници не винаги е препоръчително.
Продължавам към мястото на срещата, макар и вече без всякакво намерение за среща. Ония отзад, изглежда, са отгатнали намерението ми, защото натискат газта и почват да скъсяват разстоянието. Налага се и аз на свой ред да изоставя лицемерната походка на безцелен зяпач и също да натисна газта. Нищо чудно, че в няколко мига движението ни се превръща в състезание по бързо ходене.
Вече няма съмнение: броячите имат по-големи амбиции от едно обичайно броене. Правя бърз преглед на положението. Първата касетка с негативите е в тайника-волво. Втората лежи в миниатюрната кухина, в тока на едната обувка. Скривалището не е чак толкова хитро, но не е и съвсем ненадеждно, поне додето обувките са на краката ми. Само че в джобовете ми има и сума домакински уреди — фотоапаратът-запалка, предавателят-писалка, далекогледът, отварячката за врати, без да броим капсулите. Не, съвсем не съм готов за проверки.
Бих могъл, естествено, да подмина асансьора и да продължа по улицата край реката. Но аз я виждам вече, тази улица, и тя е достатъчно безлюдна и достатъчно дълга, за да може да ме изпълни с упование. Другото е все пак за предпочитане. Нужна е само малко бързина.
И понеже е нужна бързина, аз изведнаж побягвам, освободен от бремето на неуместната стеснителност, и се понасям към очакващия ме празен асансьор. Само че онези двамата също се затичват и вече съвсем ясно чувам стъпките им по паважа и нищо чудно, че ги чувам толкова ясно, тъй като още малко и двамата ще се изравнят с мене и ще ме притиснат от две страни, защото очевидно съм надценил възможностите си или съм подценил техните.
Напрягам последни сили и съумявам все пак да стигна асансьора с преднина от метър и нещо, обаче това е съвсем нищожна преднина и когато, озовал се в четвъртитата кутия на това древно подемно устройство, опитвам да дръпна вратата под носа им, усещам, че те с цялата тежест я теглят навън, защото тия проклети врати на асансьорите винаги се отварят навън, и единственото, което ми хрумва внезапно, е да пусна вратата също тъй внезапно и двамата точно според очакванията ми се търкулват назад и аз бих могъл да натисна копчето и да потегля, за да свърши приказката с традиционния щастлив край, само че преди един асансьор да потегли, вратата трябва да бъде затворена, а преди да изпълня въпросната операция, двамата броячи са скочили като по команда, втурнали са се напред и ето ги вече настанени в металната кутия заедно с мене и на две крачки от мене.
Двамата дишат тежко и ме гледат с тежки погледи, говорещи ясно, че ще ми платят за дяволъка. Единият, когото запомням по шоколадения костюм на светли райета, захлопва с груб жест вратата и дърпа подвижната решетка, а другият натиска копчето. Старата тромава машина потегля бавно и понеже поговорката гласи, че всяко заминаване е едно малко умиране, двамата бабаити настъпват от две страни към мене, за да ми докажат, че пословиците не лъжат.