Страница 40 из 65
Диригентът на оркестъра маркира края на мелодията с един отчаян замах, който едва не го изхвърля от подиума. И тутакси в настъпилата мъртва до перверзност тишина прозвучава шепотът на Грейс:
— Майкъл, обичате ли ме?
— Вече отговорих генерално на тоя въпрос — отвръщам нежно.
— Не говоря за любов, а за обич, за приятелство…
— А, това е друго. Обичам всички хора. Някои — повече, други — по-малко. Вие сте от тия, които обичам повече.
— А Сеймур от кои е?
— Престанете да ми натрапвате вашия Сеймур. Голям интелект е, съгласен съм, но какво от това?
— Опасен интелект — поправя ме Грейс. — Не е никак здравословно да бъдеш близо до него.
— Опасен?
— Неговият ум е като тия беззвучни машини, които произвеждат инфразвукове, знаете, нали?
— Чувал съм нещо подобно.
— Беззвучни машини, но които произвеждат злотворни звукови вълни и при малка мощност предизвикват главоболие, а при по-голяма — убиват от разстояние.
— Човек трябва да свиква с главоболието — забелязвам, като с почти келнерска ловкост пълня чашите. — По тия места и в тия години малко са нещата, дето не причиняват главоболие.
— Най-интересното е, че тоя студен човек изпитва към вас нещо, което според собствената ви терминология би следвало да се назове „приятелство“. Просто невероятно!…
— Ако се не лъжа, той и към вас има известни чувства, макар и от по-друг характер.
— Сбъркахте глаголното време, Майкъл. Той може би имаше някакви чувства, обаче това бе доста отдавна.
Тя отпива от чашата си и ме поглежда със синьозелените си очи, но тъй разсеяно, сякаш гледа някъде отвъд мене:
— Спомняте ли си онова сбиване в кръчмата? И как Уйлям се спусна да ви помогне? Не друг, а самият Сеймур да помогне някому! Ако не бях го видяла с очите си, никога не бих го повярвала.
— Да не сте очаквали, че ще гледа безразлично как ония ме пречукват?
— Разбира се, това очаквах. Сигурна бях дори, че ще седи докрай като безучастен свидетел, и не от страх, нито от неприязън към вас, а поради навика си да наблюдава живота наоколо като някакъв процес на биологично гниене, с който не заслужава да се цапаш.
— Аз съм наистина признателен, че ми помогна, но не знаех, че жестът му е имал чак такава стойност.
— Ами другият му жест?
— Кой именно? Защото, ако забелязвате, те почнаха застрашително да се умножават.
— Този, по отношение на нас, по-точно по отношение на отношенията ви с мене.
— Но нали сама казвате, че бъркам глаголното време?
— Няма значение. Ако някой друг си бе позволил това, което вие си позволявате, уверявам ви, че Сеймур тутакси щеше да го смачка. И не от ревност, а така, за да се знае, че никой простосмъртен няма право да се докосва до неща, принадлежащи на самия мистър Сеймур. Не, той наистина сякаш е влюбен във вас.
Готвя се да възразя нещо, ала тъкмо в тоя миг оркестърът избухва в предупредителен трясък, чиито интонации са ми смътно познати, а тутакси подир туй на подиума излиза вече известната ми двойка на господарката и камериерката с огледалото и воала.
— Това, струва ми се, ще бъде интересно за вас — забелязвам, след като воят на оркестъра спада до степента на поносимото. — Вие ако се не лъжа, още не сте омъжена.
Грейс наблюдава известно време номера с предбрачната церемония. Сетне отново обръща очи към масата и забелязва отегчено:
— Колко е глупаво…
— Кое? Бракът?
— Не, това, че в наши дни дори съкровените неща са деградирали до фарс.
— Защо фарс! Хубавото тяло никога не е фарс.
— Би могла да си показва тялото и без помощта на венчално було — възразява жената.
А сетне ненадейно произнася ожесточено и сякаш без връзка:
— Ненавиждам Сеймур!
— Ненавистта понякога е доста двусмислено чувство.
— Искрено ви казвам: ненавиждам го без всякакво двусмислие.
— Възможно е. Но с какво да ви помогна? Да го застрелям?
— Да го покорите! Покорете го, изиграйте го, направете го смешен. Сеймур — смешен! Готова съм да платя с главата си за такава гледка.
— Доколкото ми е известно, мъжете се поставят в смешни положения главно от жените. А жената в случая сте вие.
— Това не е женска игра. Не се правете на наивен. Аз дочух днес част от разговора ви.
— Съвсем неволно, разбира се.
— Неволно или не, обаче го дочух.
Тя взема цигара и щраква запалката с една нервност, която при тая апатична жена вероятно е равносилна на психически срив.
— Не мога да се отърва от наблюдение! — въздъхвам уморено. — Отпърво — датската полиция, после — Сеймур, а сега — вие.
— Изиграйте го, Майкъл, надсмейте му се! — упорствува Грейс.
— Не разбирам точния смисъл на терминологията ви.
— Вземате парите, които ви предлага!
— Парите никога не се предлагат току-така. Щом сте ни подслушвали, трябва да сте чули, че Сеймур иска от мене стока, която не съм в състояние да му доставя.
— Но Уйлям няма тутакси да ви притисне, познавам го. Той ще иска да ви купи не само с доларите си, а и с царствения си жест. Ще се постарае да ви обвърже с нишката на признателността. Ще ви поднесе всичко, което е обещал, и дори повече, отколкото е обещал. Ще ви изчаква търпеливо сам да проговорите. Ще ви остави великодушно на спокойствие седмица или месец. А на мене са ми нужни само няколко часа, за да ви прехвърля в една неутрална страна, дето Сеймур не може нито да ни открие, нито да ни стори нещо.
— А вие какво ще спечелите от това? Венчалното було?
— Не ви грози брак, не бойте се — отвръща Грейс.
Поглеждам към подиума и като потвърждение на думите й виждам, че бъдещата булка наистина се отдалечава от мене, заметната с воала, който е достатъчно прозрачен, за да не скрива нищо.
— Ако не желаете, няма да ви досаждам и с приятелството си — добавя жената с цел да ме успокои съвсем.
— Не разбирам тогава мотива на филантропията ви.
— Филантропия? Да знаете само как жадувам да видя провала на този „голям интелект“!
И в един внезапен изблик на дълго подтисканото раздразнение моята дама-хладилник с остър жест счупва чашата за шампанско в ръба на масата.
И ето ни отново по пустите улици. Стъпки в нощта. Мотиви на стари шлагери от епохата на тангото. Крачим бавно и аз разсеяно слушам равния глас на Грейс, която машинално люшка в ръка луксозната си чанта:
— …В първите дни, когато го отблъсквах, лудееше по мене, а когато отстъпих и станах нежна, побесня… Той иска и досега, подир пет години, да ме има не доброволно, а насила и аз трябва да играя играта, да го отблъсквам и да се съпротивявам, докато той грубо ме обуздава, да играя играта, за да има илюзията, че ме взема насила. Всяко нормално човешко чувство, дори най-сдържаното, е в състояние да го разяри. За него любовта не е влечение, а животински сблъсък и дори да не си животно, длъжна си да играеш на животно… Всъщност той все по-рядко се сеща и за тази игра…
— Може би е искал чрез вас да реализира своя идеал, а вие сте се оказали под идеала…
— Един идеал с очила и ниски токове… Когато Пигмалион е маниак, Галатея може да бъде само карикатура. Но аз не съм Галатея и не желая да бъда Галатея! Аз искам да съм това, което съм, разбирате ли?
— Разбирам, разбирам, само не се вълнувайте. Вълнението съвсем не ви прилича.
— Аз по-добре от вас знам кое ми прилича и кое не. Или и вие почвате като Уйлям да ме обработвате според някакъв ваш модел?
— Не бойте се. Никога не съм изпитвал влечение към скулптурата, а още по-малко към пластичните операции.
Ние сме стигнали съответния ъгъл, отдето трябва да завием към „Кодан“, когато Грейс ме спира:
— Не искам да влизам в една стая, дето ще ни подслушват. Нека отидем другаде.
— Къде „другаде“?
— Където и да е… на брега на морето… или в парка.
„Изглежда, парковете в тоя град служат за сума работи“ — казвам на ума си.
Но вместо туй произнасям:
— Добре, ще вземем такси. Аз тъкмо вчера наех една малка квартира. А понеже днес не е работен ден, не вярвам да са имали време да инсталират апаратурата.