Голямата скука

— Тодоров!…

Призивът е полугласен, ала достатъчно респектиращ.

— Всъщност Джонсън ме посети в хотела още вечерта, след като се разделихме със Соколов. И в първото му предложение нямаше заплахи, а само обещания. Големи обещания. Обаче аз не се съгласих и те затова прибягнаха до шантажа с убийството и всичко друго е точно, както ви го казах, с изключение на тая история с парите, но аз се бях вече уплашил и наистина отмених още на другия ден сделката и внесох парите, преди да взема влака, защото ме чакаше цяло денонощие път из ГФР и не знаех какво може да стане през това денонощие, и бях сигурен, че Джонсън, щом веднъж се е захванал с мене, няма така лесно да ме остави на мира, и затова реших за всеки случай…

— Ясно — казвам. — Ти си капитулирал, преди още да те притиснат. А сега да минем на някои други въпроси.

Въпросите ми са малко на брой и строго ограничени по тема, защото нямам нито време, нито особена нужда да провеждам изчерпателно следствие. Искам просто да се осведомя за отделни подробности, свързани със собственото ми положение и по-точно с действията на противниковата страна. Тодоров отговаря, доколкото може, а аз, също доколкото мога, му помагам да не напуска твърдата почва на фактите и на истината.

— Е, а сега? — промърморвам, след като стигаме до края на въпросника.

Човекът ме поглежда, сякаш не разбира за какво ми е думата.

— Искам да кажа, ако теглим на всичко черта, би ли се прибрал в къщи? Не тук, на Ньоре Зьогаде, а в оня добре обзаведен апартамент в София?

— Ами да… Стига да се намери начин да се измъкна оттук здрав и читав — отвръща той.

После, като помълчава, сякаш размисля, повтаря:

— Да, разбира се: ще се върна, стига да се намери начин…

Но в тона и на двете декларации нещо не достига. Преди ние да теглим черта на престъплението му, този човек сам е теглил черта на родината си.

— Всъщност това си е твоя работа — казвам. — И аз не съм дошъл тук, за да ти оформям паспорта. Адресът на нашето представителство ти е известен. Боя се само, че нещо друго не ти е известно: националната принадлежност е не само задължение, а и привилегия, Тодоров.

— Ами че аз… Нима мислите, че аз…

— Нищо не мисля. Ти си помисли. И ако намериш сили да се разкаеш за предателството си…

— Но аз не съм предател… Нали сам разбрахте, че никого не съм предал!

— Никого освен родината си. Като оставим тая подробност, че предаде и мене.

Старият познат отново млъква. И понеже нямам време за губене, отново питам:

— Какво? Онемя ли?

— Те ме заставиха… — избъбря Тодоров. — Те ме мъкнеха по летища и по гари, и по гранични пунктове, щом само разберяха, че пристига българин. Караха ме да го идентифицирам, заплашваха ме… И когато вие слязохте от влака… Не знам как стана, обаче, изглежда, с нещо съм се издал, защото Стюарт ме хвана за ръката и ми изръмжа: „Ти познаваш тоя човек!“ — и аз, макар че отпърво се опитвах да отричам, но се забърках и…

— Да, да — прекъсвам го. — Забъркването ти е било тъй страшно, че без да знаеш как, си издал дори професията и чина ми. Изобщо ти си от хората, дето, щом се забъркат, извършват някоя подлост. И това е само последната ти подлост. А коя беше първата, помниш ли?

И понеже Тодоров продължава да мълчи, а аз, както вече споменах, нямам време за губене, позволявам си да отговоря вместо него:

— Оная, с Маргарита.

— Но защо се връщате към тия неща? С Маргарита беше съвсем друго… — избъбря полугласно стария погнат.

— Друго беше, разбира се, обаче пак беше подлост. Впрочем да оставим нежните спомени и да се върнем към сегашното. Дотук ти изпълни само две точки от програмата, Тодоров. При това не особено блестящо. Нека се надяваме, че ще се реваншираш с останалите: утре заран първата ти работа ще бъде да приведеш сумата на „Универсал“. Разбрано ли е?

— Да, да. Готов съм на всичко.

— А освен туй нито думица за днешното ни рандеву! Смятам за излишно да те убеждавам, че изпълнението на тия последни задачи е съдбоносно не за мене, а за тебе. Ако не изпълниш първата, съвсем ще си развалиш отношенията с нас, а както вече казах, ние сме по дирите ти и нямаме намерение да те изтърваваме. А ако не изпълниш втората, съществува сериозен риск да натопиш не Боев, а Тодоров. Ти знаеш, че нашата среща, както и да я представиш, ще бъде изтълкувана в доста неблагоприятна за теб светлина от сегашните ти господари.

— Точно така е, прав сте… — бърза да се съгласи Тодоров.

— А сега преброй до сто и се прибирай, да не настинеш.

Ставам и си тръгвам, сподирен от едно едва чуто, но изречено с явно облекчение „довиждане“.

Дали старият познат ще върне парите, това е въпрос, на който ми е трудно да отговоря положително. И ако съм поставил финансовото условие в скромната си програма, то не е само защото ме боли за тия триста хиляди, а и защото евентуалното решение да бъдат върнати парите е едничката възможност тоя човек да помисли и за собственото си връщане. Колкото до последната точка, тя е наистина съдбоносна за мене, но тук, надявам се, здравият разум на Тодоров ще възтържествува. Ако, разбира се, егоизмът може да се нарече здрав разум.

Край щедро осветената фасада на „Валенция“ неколцина разкъсвани от вътрешни колебания субекти разглеждат снимките на кабаретните атракция, значително по-привлекателни от самите атракции. Малко по-нататък, до бордюра на тротоара, стои изправена една жена. Една самотна жена, която ме очаква в тъмната нощ, като героиня на стар шлагер.

— Вие сте ослепителна тази вечер — забелязвам галантно вместо поздрав.

Но комплиментът не помага.

— Карате ме да ви чакам точно двайсет минути — заявява Грейс с леден глас, като поглежда часовника си. — Хората наоколо навярно са ме помислили за уличница.

— Явиха ли се клиенти?

— Вие сте първият.

— Искрено съжалявам… Не задето съм първият, а задето ви накарах да чакате… Обаче бях поръчал разговор с България, а той закъсня…

— Разговорът, естествено, беше от съдбоносно значение — забелязва все тъй студено героинята от нощния шлагер.

— По-важно от съдбоносно: финансово. Вие знаете, че не съм богат като Сеймур.

— Тогава защо ще ме водите в това скъпо заведение? — пита Грейс, като неохотно се отправя заедно с мене към входа на кабарето.

— Защото разговорът се състоя. Всичко е наред. А най-важното е, че вие наистина сте ослепителна!…

В сивия си костюм от плътна коприна, с разкошната бяла дантелена блуза и високо вдигнатата черна коса тя действително изглежда добре. Елегантна и пламенна почти колкото един луксозен хладилник.

Програмата в заведението за момента се изчерпва с неистовия вой на оркестъра, който няколко дни по-рано бе отнел последните остатъци от слуха на бедния Хигинс. Изобщо в баналната претенциозност на обстановката всичко си е същото, ако не смятаме публиката, значително нараснала по причина на неделния ден.

Заемаме една малка маса и изпиваме мълчаливо по чаша шампанско, колкото да привикнем към розовия полумрак и към вълнуващото усещане, че отново сме един до друг. Жената вероятно чака да стихне джазовият рев, за да ми зададе един от ненадейните си въпроси, а аз чакам да изветрее лошото й настроение.

Всъщност разговорът ми с България наистина се бе състоял, защото какъв смисъл да пускаш в ход една лъжа, която още утре ще бъде разкрита. Между двете ми вечерни рандевута — онова в тишината на парка и това в саксофонния крясък на „Валенция“ — бях успял да позвъня от хотела на един познат в София и да разменя с него няколко двусмислени фрази, които биха могли да бъдат разбрани, както ви се харесва. Не бих имал нищо против, ако Сеймур ги сметне за допитване във връзка с направеното ми предложение. Това ще му даде илюзията, че съм приел думите му сериозно и че ако бавя отговора, правя го просто защото сам чакам отговор. За момента единствено важното е да спечеля малко време. Голямата ми задача е почти приключена. Остава малката задача от по-личен характер: номерът на изскубването от обятията на Сеймур.