Голямата скука

Тоя човек очевидно е маниак на чистия въздух и непрестанно се оплаква от задухата, без да подозира, че тя може би идва просто от димящата на устните му цигара.

Настаняваме се в елегантния черен плимут и потегляме в неизвестна посока.

— Вие снощи напуснахте играта тъкмо когато тя взе да става голяма — промърморва спътникът ми, вперил поглед пред себе си.

Той кара уверено и ловко по оживените улици, но в начина, по който потегля или спира, няма плавност, а отривиста твърдост.

— Исках да дам възможност на дамата да се реваншира — казвам, сякаш се оправдавам.

— Истерията никога не може да получи реванш над хладния разум — възразява Сеймур, все тъй вперил поглед пред себе си. — Рулетката, както ви е известно, е една съвсем рационална игра, една игра на вероятности, при която на всичко отгоре най-добрите вероятности са предварително отнети на играча и предоставени на банката.

— И вие все пак имате неблагоразумието да играете…

— Аз играя не от неблагоразумие, а от доверие в добрия си разум. Аз обичам трудните игри, Майкъл.

Той за пръв път и като че съвсем спонтанно ме нарича по име. Тук всички вече почват да ме наричат Майкъл, сякаш за да ми внушат чувството, че съм техен човек.

Излизаме на широката Фредериксберг Але и Сеймур увеличава скоростта, без да прекъсва разсъжденията си:

— Дороти би трябвало да си опита късмета на покер. И то в чисто женска компания. Една агресивна истерия между три други — това вече дава известни шансове за успех…

Той млъква, сякаш сетил се за нещо. А след малко подхвърля:

— Надявам се, че това, което говоря, не ви дразни.

— Защо да ме дразни? Вие говорите за Дороти, не за мене.

— Но Дороти е ваша приятелка…

Наистина дамата в сиво, която вече трябва да бъде наричана дамата в розово, тая заран доста явно изразяваше дружелюбието си спрямо мен. Тя ме бе отвела до симпозиума с колата си, а по време на заседанието ме бе развличала с една доста интимна беседа, придружена с усмивки и съответни погледи.

— Ако е за приятелство, мисля, че вашето приятелство с Дороти датира от по-отдавна — произнасям безучастно.

Сеймур не отговаря веднага и може би търси някакъв скрит смисъл в баналната ми фраза. После изтърсва съвсем ненадейно:

— Допускам, че сама ви се е предложила.

Догадката е точна. Обаче аз нямам обичая да обсъждам подобни неща с други хора, а още по-малко с хора, които познавам от два дни. Затова оставям спътника ми да беседва сам със себе си:

— В наше време едва ли има по-обичайно явление от туй, една жена да си предлага тялото. Понякога това се прави заради голото удоволствие, понякога за удоволствие плюс нещо друго, а понякога само за нещо друго без връзка с удоволствието.

Сеймур замълчава, като че за да ми даде време да преценя към коя от тия три категории спада собственият ми случай. И понеже паузата става твърде дълга, той промърморва:

— Простете. Дороти наистина е права: никак не ме бива в лицемерието на светското възпитание.

Половин час по-късно ние вече сме се разположили пред едно заведение на Строгет, луксозната търговска улица, отредена само за пешеходци. Келнерът ни донася две чаши с малко уиски и много лед. Опитвам температурата и вкуса на питието, а сетне отправям поглед към околния пейзаж. В тоя предобеден час улицата е изпълнена от пъстра космополитна тълпа: младежи с боси крака и рунтави кожуси, момичета, вероятно забравили да сложат полите си на излизане от къщи, и други, пропуснали да си снемат пижамите, шествие от голи бедра и полуголи задни части, от рокли до кръста или до земята, от боядисани или направо неизмити лица, от дамски блузи, наподобяващи рибарски мрежи, от мъжки панталони от зебло, придържани посредством въжени пояси, без да говорим за разгула на багрите, с явно предпочитание към най-крещящите.

— Шизофренията е в пълен ход — отбелязва лениво Сеймур, като протяга ръка към чашата си. — Обилен материал за един социолог.

— И не особено интересен — допълвам. — Всичко това не е трудно да се обясни.

— Знам ги вашите обяснения. Както и нашите. Хората открай време приписват на света закономерностите, измислени от хилавите им мозъци. Огюст Конт бе съчинил три стадия в развитието на обществото. Вие ги увеличихте на пет — това е цялата разлика.

— Струва ми се, че въпросът не е в бройката. Конт извеждаше своите стадии от човешкото съзнание, а ние ги извеждаме от обективното развитие на материалната действителност — възразявам, като пускам в ход ерудицията си, натрупана по време на пътуването в спалния вагон.

— Вярно. Вие заменихте една фикция с друга фикция. Това е заслуга, която не смятам да ви отричам.

— Ако за вас обективното развитие е фикция…

— Обективното развитие? Но, позволете, кое ви дава гаранцията, че сте го прозрели? Човекът още в биологията си е програмиран като безсилно и ограничено същество.

При тия думи Сеймур вдига от масата пакетчето „Кент“ и ми го показва, сякаш въпросното човешко нищожество е скрито нейде вътре между цигарите.

— И все пак това безсилно същество непрекъснато прави нови и нови открития, които му помагат да преодолява безсилието си.

— Съвсем не отричам тая елементарна истина — кима събеседникът ми, като вади папироса и я забучва в десния ъгъл на устните си. — Но и когато прави жалките си открития, човек не е в състояние да предвиди последиците им. Затова откритията не намаляват нито на йота безсилието му и вместо да го направят цар на вселената, както вие обичате да твърдите, го водят до ново заробване. Ето, вижте!

Той посочва с елегантната си сребърна запалка към откриващия се в дъното на улицата градски площад, дето трафикът е тъй претоварен, че колите едва пълзят.

— Хората измислиха автомобила, за да се движат по-бързо, но колите се умножават с такава адска прогресия, че скоро ще направят невъзможно всяко движение. Човекът се е превърнал в роб на машините, създадени уж за да го освободят от трудности…

Сеймур щраква запалката, дръпва от цигарата и продължава, като заедно с думите изхвърля от устата си талази тютюнев дим:

— Атомната бомба се рисуваше на създателите си като средство за победа не само над противника, но и над страха от всеки противник. А ето, че тъкмо с откритието на бомбата започна ерата на най-големия страх, който човечеството е познавало. Страх за всички, включително и за творците на бомбата.

— Това само доказва простата истина, че техническото развитие далеч е изпреварило развитието на общественото устройство. При едно по-съвършено общество…

— Илюзии! — прекъсва ме Сеймур. — Всичко това доказва безсилието на цялото общество и на всяко общество, въоръжено с фикциите на едни или други мними закономерности.

— А кои са според вас действителните? — запитвам, доволен да предоставя думата на събеседника си.

— Няма ги — отвръща Сеймур, като разперва ръце. — Пък и да ги има, те са недостъпни за нас, за нашите дребни мозъци, оценяващи нещата в ограничените посоки на някакви си три измерения. Но с цялото си невежество ние бихме могли да признаем при по-голяма честност, че тая вселена е едно неизмеримо гигантско пулсиране, едно бурно дишане на някаква материална или каквато щете там субстанция, едно движение, закономерно или хаотично, при което всяко вдишване представлява раждане, начеване, създаване, а всяко издишване — порив на смъртта, на космичните катастрофи, на унищожението. Един гигантски кипеж на кълнене и на гниене, на упорито напиране за растеж и на безпощадно смазване на израстващото. И в тоя гигантски процес, представете си, земната човеко-мравка се опитва да наложи някакъв свой ред, да наложи волята си на бълха върху поведението на вола, по който е оставена да пъпле.

— Съкрушително сравнение… — промърморвам.

— Ни най-малко. Вие знаете не по-зле от мен, че разликата между нищожеството на човека и величието на вселената изобщо не се поддава на образно сравнение.

— Не разбирам защо тогава сте се посветили на такава излишна наука като социологията.