Голямата скука

Оглеждам се. Сеймур все още не се е появил в салонните, а Бери, Хигинс и Грейс отдавна са се измъкнали. Моментът е съвсем подходящ да последваме примера им.

Додето кара колата из вечерните улици, жената продължава да мисли все за същото:

— Яд ме е, че тъй глупаво загубих парите ви — мърмори тя.

— Те бяха толкова мои, колкото ония в „Тиволи“ бяха ваши.

— Да хвърли моята печалба в кошчето, представяте ли си!

Тя обръща лице към мене, сякаш забравила кормилото, и аз изпитвам неприятното предчувствие, че ще хлътнем с колата в някоя витрина.

— Разбрахте ли сега защо загубих? Щом се гавриш с това, което си получил, съдбата те наказва.

Дороти отново насочва поглед пред себе си, като повтаря:

— Да хвърли печалбата ми в кошчето…

— Може би тая вечер ще направи същото и със своята.

— Надявайте се!

После отново се връща на темата:

— Трябваше да сменя стила на играта. Щом видиш, че губиш, трябва да смениш стила.

— И какво, като го смените? Вие не можете да смените системата. Рулетката е една система и тя работи срещу вас.

— Но вие спечелихте.

— Временно. И това е също част от системата. Уловка за наивниците.

— И Уйлям спечели — настоява на своето Дороти.

А понеже замълчавам, жената сама си отговаря:

— Всъщност човек лесно печели тогава, когато печалбата му е безразлична. Изобщо човек винаги получава гратис ония неща, на които не държи. Сеймур е богат човек.

— А вие?

— Аз бях богата, Майкъл. — Тя натъртва на глаголното време. — Не искам да кажа, че сега съм бедна, обаче лудостите са много скъпо нещо, за да можеш да ги вършиш цял живот.

— А защо трябва непременно да вършите лудости?

— Защо ли? Защото без тях животът става съвсем скучен.

Дороти рязко завива и също тъй рязко спира пред осветената бяла фасада на „Англетер“. Подир туй загасва мотора, изважда ключа и като ме поглежда, добавя:

— Ако ви поканя да дойдете в стаята ми, предполагам, че това ще бъде също една малка лудост, но аз съм готова да си я позволя…

Една малка лудост? Защо не, особено ако етикецията я изисква.

Ставам от леглото, запалвам цигара и се настанявам в удобното бяло кресло. В тоя луксозен апартамент всичко е бяло и розово, включително и изтегнатата на леглото жена, забравила преди заспиването да се покрие. Наблюдавам разсеяно това тяло, което поради невъзможност да предложи свежест предлага изобилие. Сетне погледът ми спира на лицето. Устните, измити от червилото, изглеждат бледи, под очите са застинали тъмни кръгове. „Не бих ви дал повече от двайсет и пет“ — бях казал аз, свикнал от любезност да спестявам по едно десетилетие на познатите си от женски пол. Да, тя е поне на трийсет и пет и поне половината от тия години са преминали в малки лудости и умората вече почва да избива изпод розовобялата повърхност на фасадата.

Джеймс Бонд и нему подобните въпреки страстта си към малките креватни лудости вероятно биха отминали с пренебрежение тая клоняща към прецъфтяване хубавица. А аз при цялата ми скромност се отзовавам на първия повик. Куриози.

Хората, на които трябва да съставям досиета, нараснаха от трима на петима и всеки от тях ме лъже по своя линия с изключение може би на Грейс, която не лъже само защото не говори. Те ме уплитат в лъжите на думите и на поведението си и сякаш най-простият начин да се оправя се свежда до това — да приема, че всичко, което иде от тия хора, е лъжа. Но да приемеш, че всичко е лъжа, това значи да се лишиш от ония опорни точки, ония малки следи от истина, които са способни да те насочат към цялата истина.

Погледът ми отново пада върху заспалата жена, впрочем без всякакъв интерес към нейните женски атрибути. Ако в цялата тая петорка от доброжелателни и прями хора съществува един наистина прям човек, това е без друго Дороти. Въпросът е доколко нейната прямота може да ми влезе в работа вън от умерените наслади на умерените лудости.

Разбира се, всеки непознат е един възможен противник. Само че възможен още не значи действителен. И после — противниците могат да бъдат най-различни по характер и подбуди. А това означава между другото, че има противници, които за даден момент могат да бъдат превърнати в съюзници.

Усетила сякаш, че мисля за нея, Дороти се размърдва неспокойно в леглото си, посяга насън да се завие с несъществуващата завивка и се обръща по корем.

Обикновено се смята, че в професия като нашата известна доза мнителност не вреди. Въпросът е какво наричаме мнителност и каква е нейната доза. Постоянната мнителност замъглява яснотата на погледа, разкъсва вниманието ти, кара те да се озърташ на всички страни, вместо да се съсредоточиш към посоките, отдето наистина може да дойде опасността. Мнителният човек се смята за твърде осторожен и неуязвим, но той всъщност е крепост, вече превзета наполовина от противника, тъй като е дезорганизирана отвътре.

Загасвам цигарата в кристалния пепелник, вдигам се от креслото и започвам да привеждам в ред тоалета си, без да вдигам шум и без да преставам да прехвърлям в главата си все същите мисли.

Да, трябва да бъдеш не мнителен, а проницателен, да си отваряш добре очите и ушите, за да приемаш цялата налична информация, включително и лъжливата, и да си напрягаш мозъчните гънки, за да я обработиш грижливо. Сеймур е прав: една лъжа чрез характера на неверните сведения, които съдържа, често може да ти даде доста точни сведения за истината, която се опитва да прикрие. Оставете един човек да ви лъже свободно в продължение на половин час и той с лъжите си положително ще издаде нещичко от това, което се старае да потули. Затова бъбриците са опасни за себе си и за своите дори когато лъжат.

Прочее аз се вслушвам във всичко, което мога да чуя, и се вглеждам във всичко, което мога да видя, и дори съм готов на известни малки лудости в името на куртоазията. И ето че слухът ми почва да долавя някакъв дребен дисонанс в този иначе строен квинтет. Нещо скърца в отношенията между Сеймур, от една страна, и Хигинс и Бери, от друга. Нещо скърца още по-силно в отношенията между Сеймур и Дороти. И макар скърцането обикновено да дразни, то в случая по-скоро ми доставя удоволствие и дори нямам нищо против това, дисонансът между петимата да се засили до такава степен, че целият концерт да иде по дявола.

Но дисонансът може и предварително да е предвиден в програмата. Една добавъчна уловка за баламата. Също като краткотрайните печалби при комара, поддържащи илюзията, че системата работи изцяло в твоя полза. Когато пет души искат да ти създадат впечатлението, че си попаднал в откровена домашна среда, най-простото е да почнат да се иронизират взаимно или да се карат. „Недей мисли, че сме комбина. Не виждаш ли, че едва се понасяме?“

Дороти отново се размърдва неспокойно в леглото. Тя вероятно е усетила студ, защото се сгушва на кълбо и замира. През полуотворения прозорец приижда хладен въздух с дъх на море. Съмва се. Неоновите глобуси по пустия площад излъчват бледо сияние в дрезгавината. Нейде наблизо старинен часовник отбелязва поредния половин час с няколко такта от любимата на всички старинни часовници бигбеновска мелодия.

Обличам сакото си, приближавам до леглото и хвърлям леката пухена завивка върху спящата жена. После излизам и безшумно затварям вратата.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Симпозиумът следва обичайния си ход. Научни съобщения и изказвания по докладите, написани, преди докладите да са били известни. Снимки за спомен в конгресната зала по време на почивките. Снимки за спомен и пиене на кафе в кулоарите.

— Кафето им е на същото ниво, на което са и докладите — забелязва Сеймур заранта на третия ден, като се сблъсква с мене в навалицата пред бара. — Не искате ли да изпием нещо по-свястно?

— Ако ще бъде пак кафе, не виждам смисъл да се местим — отвръщам.

— Може и да не бъде кафе — свива рамене Сеймур. — Важното е да излезем на чист въздух.