Осъдени души

— Антихристи!… — крещяха набожните испанки, които всяка сутрин, завити с черни воали, отиваха на литургия.

— Нехранимайковци!…

— Вероотстъпници!…

— Предатели!

— Да ги убием ние!… — кръвожадно предложи един млад легионер, като извади камата си.

Но до него стоеше благоразумната му сестра, която го плесна по врата и каза гневно:

— Кротувай, Хуанито!

Виковете на роялистите, на фалангистите, на легионерите и на всички, които бяха за господ, за краля и за Испания, се подемаха от гърлата на други, които също почваха да реват яростно било за да се харесат на властта, било защото се заразяваха от крясъците на себеподобните си, макар всъщност да ненавиждаха „движението“, което бе развалило спокойствието им.

През всичкото това време Фани стоеше с наведени очи. Виковете и крясъците замайваха главата й. Внезапно тя чу бумтенето на автомобила съвсем близко до себе си и почувствува нужда да покрие очите си с ръка. Но нима се боеше да види Доминго, нима не трябваше да го окуражи поне с един поглед? Колко подъл бе тоя страх — страх от смъртта, страх от подвига на осъдените, страх от собствената си пасивност! И тогава тя ги погледна.

За да не сгази някого от тълпата, камионът вървеше съвсем бавно. На платформата стояха тримата осъдени със завързани отзад ръце и пазени от войници, които държеха пушките си под мишница. Доминго носеше все още панталоните на Робинзон и една скъсана риза. Под дрипите на ризата се виждаше тялото му, посиняло от бой. Лицето и единият му лакът бяха окървавени; червенокосата му глава стоеше гордо вирната нагоре и устните му се усмихваха презрително към ревящата тълпа. Той мълчеше, докато другарите му, хора прости и неуки, ругаеха множеството, зъбеха се и с чисто испанска непримиримост се заканваха на тия, които викаха най-много.

— Безбожници!… Предатели!… — виеше тълпата.

— Кучи синове!… — яростно отговаряха осъдените. — Утре нашите другари ще ви избият по същия начин!

Но тия закани само усилваха гнева на тълпата, а също и на войниците, които ги пазеха. При всеки подобен вик те стоварваха прикладите си върху гърбовете на осъдените.

— Убийци на Христа!

— Предатели на Испания!

— Смърт за вас!

— Червени кучета!

— Антихристи!… Антихристи!… — истерично крещяха двете пригладени дребни кюрета и заподскачаха като черни мишки зад широките гърбове на арагонците, правейки отчаяни усилия да се промъкнат между тях. Най-сетне те успяха да сторят това и застанаха на мястото на един дебел арагонец със засукани мустаци, който не можеше да понася зрелището и тръгна да си отива…

— Es una porqueria!#1… — гневно произнесе арагонецът.

След това избърса потното си лице с кърпа и възмутено се изплю в праха. Той беше голям побойник в родното си село, но не можеше да понася изтезания над вързани хора.

— Ето Доминго Алварес!… — внезапно извика едно от кюретата. — Сеньорес, това е бивш монах!…

— Юда Искариотски!… — добави другото.

— Как?… Монах ли? — възмутено попита някой.

— Монах!… Монах!…

— Избягал при червените!

— Заплюйте го!… Застреляйте го по-скоро! — ревеше тълпата.

Доминго Алварес посрещна атаката със студена, презрителна надменност. Вместо него реагираха другарите му.

— Хей, паразити!… — викна единият от тях към кюретата. — Ние ще ви обесим с главата надолу.

— Трай, куче!… — обади се някакъв верующ от тълпата.

— Билбао и Саламанка ще почервенеят от попска кръв.

Но това смело изявление му струва такъв силен удар в ребрата, щото нещастникът се преви на две и почна да храчи кръв.

Внезапно лицето на Доминго се изду от ярост. След това мощните му гърди се разшириха, поеха въздух и от гърлото му се изтръгна глас, който сякаш излизаше от ерихонска тръба.

— Испанци!… — изрева той с такава сила, щото заглуши всички викове. — Испанци!

Това е свинщина…

Множеството утихна слисано. Дори войниците престанаха да бъхтят с прикладите си вързаните нещастници, поразени от този вик.

— Испанци!… — ревеше бившият монах Доминго Алварес. — Ние се борим за вас!… Ние умираме за вас!

Един офицер от тълпата даде знак на войниците да го накарат да млъкне и върху гърба и раменете на осъдения се изсипа серия от ужасни удари с приклади. Но тия удари не повалиха атлетичното му тяло, нито го накараха да млъкне.

— Испанци!… — продължаваше да реве той. — Ние искаме да ви отървем от тиранията на благородниците, от лудостта на поповете, от грабителството на капиталистите!… Затова искат да съборят републиката… затова ни убиват!… Испанци!… Бийте се за републиката!

И гласът му повтори със страшна сила още няколко пъти:

— Бийте се за републиката!… Бийте се за републиката!

— Да живее републиката!… Да живее свободата! — почнаха да викат и другите двама осъдени.

Фалангистите, легионерите, роялистите, наварските доброволци и певците на серенади от пламенния Арагон се спогледаха мрачно, сякаш искаха да вземат дружно решение. И те го взеха. Колебанието им трая само един миг. Надавайки бесни викове, те разкъсаха кордона от войници, наскачаха по камиона и извадиха ножовете си.

— Безумци!… — успя да извика Доминго Алварес.

Телата на осъдените се снишиха и изчезнаха под ударите на бляскащите ножове. От платформата на камиона зашуртя кръв. Тълпата ревеше. Фани затвори очи. Когато ги отвори, камионът със заден ход се отдалечаваше бавно и даваше непрекъснати сигнали да му се отвори път.

Изведнъж тя се почувствува много зле. Тялото й трепереше от студ, ставите я боляха, краката и се подкосяваха, устата й бе пресъхнала. Главоболието, което усещаше от сутринта, бе станало непоносимо.

— Сеньора, искате ли да ви помогна? — попита някакъв мъжки глас.

— Не… няма нужда…

Правейки нечовешки усилия, тя се довлече до мястото, където бе оставила Робинзон, и се тръшна в линейката.

— Карай… в лагера… — заповяда тя.

От северозапад долиташе артилерийска канонада. Два батальона наварски стрелци и една батарея се отправяха с пълна бързина към Медина дел Кампо. Робинзон намали скоростта и се наведе навън.

— Момчета, отново ли почват? — попита той.

— Да, сеньор!…

— Кои?

— Червените!

Като пристигна в лагера, Фани легна веднага и заповяда на Кармен да я покрие с много завивки. След това съзна смътно, че в палатката влезе Ередиа, че поднасят към устата й лимонада… Монахът й направи две инжекции с кардиозол. А после чу гласа му, далечен и чужд, който казваше на Кармен:

— Сеньората е болна от петнист тиф…

„Край — помисли Фани. След това помисли пак: — Ме… Не още.“

Монахът взе чантата си и се върна отново в големите палатки. Там имаше много болни, които агонизираха. Той разпредели между тях последните количества от кардиозол и камфорово масло. Но една кутия с ампули той остави настрана. Тази кутия той бе предназначил за Фани, макар да нямаше още опасност за живота й. Той не посегна върху тях дори когато видя, че те можеха да помогнат още няколко умиращи дрипльовци да прескочат смъртта. Дрипльовците умряха в ръцете му.

Късно след полунощ той влезе в параклиса и устните му зашепнаха: „Господи, прости ми любовта към тая жена“… Но изведнъж се разнесе гърмеж. Монахът протегна ръце и рухна на земята. Лицето му потъна в локва кръв.

А навън бе нощ. Върху небосвода трептяха звезди. От палатките долитаха сподавените вопли на болните. Непогребаните трупове продължаваха да вонят, ехтеше тътнежът на червената артилерия. Бе черна, магнетична, испанска нощ, нощ на мъртъвците, нощ на убийства, нощ на отмъщение…

Една сянка, безшумна като призрак, се прибра незабелязано в палатката си.

В степта жално виеха чакали.

Дон Бартоломео Хил де Сарате, мъж благороден и юначен, притежаваше голям запас от теоретични знания, но цялата му военна опитност се изчерпваше с участието в няколко наказателни експедиции всред полудиви марокански племена. Поради това набожния и героичен устрем на войските си той прахоса в крайно сложни движения, които останаха неразбрани дори в самия щаб. Червените батальони, напротив, съставени от билбаински тъкачи и металурзи, бяха командувани от неуки и набързо произведени сержанти, чийто мозък не бе замъглен от принципите на висшата стратегия. Тези плебейски командири удряха упорито, чевръсто и направо. След двудневни сражения, в които дон Бартоломео загуби цвета на елитните си наварски войски и даже една рота от млади кастилски благородници, Пеня Ронда бе заобиколена. Това стана тъй неочаквано и тъй бързо, че дон Бартоломео не можа да се оттегли своевременно заедно с щаба си, както допускаше правилникът, до съседното летище, където чакаха два германски юнкерса. След като дадоха три часа срок на населението да се изтегли, червените атакуваха и превзеха града. Стана нужда да се употреби артилерия, защото наварците не се предаваха и барикадирани в къщите, изпитваха дива наслада да умират за господ и за краля. Металурзите, напротив, се биеха спокойно, подканяха противниците си да се предадат и където бе възможно, пазеха града, макар и с цената на кръвта си. И така, бяха разрушени много къщи и паднаха много испанци. Благородна и плебейска кръв се всмукваше еднакво жадно от сухата земя. Пролетарски дрипи и разкошни мундири се валяха еднакво трагично в праха. Падаха фанатични наварци, обрекли живота си на някоя Богородица, падаха богати арагонски селяни, любители на бой с бикове, вино и серенади, падаха аристократи, носители на славни имена и шампиони на поло и стрелба по гълъби, падаха фалангисти и легионери, дали кондотиерска клетва на Франко. Всички преди смъртта разкопчаваха ризите и целуваха по едно разпятие, което висеше на гърдите им, за да влязат душите им в рая.