Осъдени души

— Сеньора!… — учтиво се намеси една дебела жена. — Улицата е блокирана. По нея ще докарат осъдените.

— Така ли?… — безпомощно произнесе Фани. — Но аз не искам да видя екзекуцията.

— О, защо? — учудено попита жената.

Фани я погледна с омраза. Това бе груба, проста, добре охранена жена, вероятно слугиня в богата къща. Черните й тясно поставени очи горяха от животинско любопитство. Жената беше готова да разговаря, но като срещна враждебния поглед на Фани, отмина към площада, където се надяваше да намери по-хубаво място за гледане. Тълпата се увеличаваше и ставаше все по-възбудена. Прииждаха нови групи от празноскитащи, от дечурлига, от войници и офицери, от въоръжени доброволци и полицаи от цивилната гвардия. Всички коментираха радостно пропадналата офанзива на червените, без да знаят, че бе почнала нова, и гледаха заплашително дрипльовците. Прилично облечени възрастни господа, носещи роялистки значки, влизаха в спор с простолюдието за по-хубаво място върху тротоара или някоя стълба. Други гледаха със завист щастливците, които се бяха настанили вече по прозорците, балконите и покривите. Всеки искаше да види по-добре екзекуцията, да не пропусне нито миг от зрелището. Върху лицата на едни бе изписано смущение, примесено с парлива възбуда, други се смееха и разговаряха високо, като че щяха да присъствуват на бой с бикове. Можеше да се помисли, че всички бяха дошли тук от омраза към осъдените, но всъщност никой не ги мразеше, дори повечето не знаеха защо са осъдени. Множеството прииждаше, защото бе обладано от любопитството към кръвта, от мигновената и заразителна лудост да види как се убиват хора. Само работниците, които копаеха окопи, оставаха незасегнати от тази лудост и стояха изправени мълчаливо, тъй като множеството им пречеше да работят.

Изведнъж Фани разбра, че не можеше да се отдалечи от площада. Тълпата беше станала много гъста и никой не искаше да напусне заетото вече място. Опитите и заплашванията на една група фалангисти в униформа да си пробият път към площада останаха безуспешни. Дори улицата, по която щяха да докарат осъдените, беше тъй задръстена, щото войниците въпреки ругатните си не сполучиха да разпръснат множеството и го оставиха да приижда. Фани се приближи до една подвижна скеля с телени мрежи, приготвена да затвори в случай на нужда улицата, и така се озова при работниците, които горчиво наблюдаваха тълпата. Един от тях се дръпна настрана, за да й позволи да се оттегли от окопа, в който можеше да се подхлъзне. Фани забеляза, че очите му гледаха втренчено металическата британска значка, която тя носеше върху ревера на сакото си. Умното чело и все още незагрубелите му ръце й подсказваха, че това бе човек на умствен труд. Тя се приближи до него и попита тихо:

— През къде мога да изляза от този проклет площад?

— Невъзможно е да излезете. Навсякъде е задръстено.

— Често ли устройват такива зрелища?

— Почти всяка седмица.

— Hombre!… А вие какъв сте?

— Аз съм републиканец… Учител от Замора.

Фани замлъкна. Разпръсквайки грубо тълпата, край тях мина един красив и снажен фалангист, въоръжен с автоматична пушка. Той се покатери на скелята, за да вижда по-добре.

— Не разговаряйте с мене — прошепна учителят. — Ще имате неприятности с тия!

Той посочи с глава фалангиста.

Фани повторно направи опит да си пробие път, но не успя. Отнякъде пристигна цяла рота доброволци — арагонски селяни — и задръсти напълно площада. Господи, колко отвратително беше всичко!… От тълпата се разнасяше миризма на пот и зехтин. Слънцето печеше немилостиво и просто изгаряше мозъка й. Тя едвам се държеше на краката си. Полудяла от гняв, тя удари с юмрук широкия гръб на един едър капитан от цивилната гвардия, който стоеше пред нея. Капитанът се обърна флегматично като сънлив бик.

— Дръпнете се за бога!… Направете ми път да мина!

— Mujer20… — свирепо изръмжа капитанът. Но дебелият врат не му позволяваше да извърне главата си и да види кой го удари.

— Капитан Сигуеня!… — произнесе някой. — Направете път на сеньората да мине!

Като разбра, че зад гърба му стои сеньора, капитан Сигуеня заблъска безмилостно с лактите си ребрата на няколко свои съграждани от по-низш ранг и се отмести малко.

— Вие ли ме ударихте, сеньора? — попита той с тон на почтителна шега. Острото му око бе забелязало веднага британската значка върху ревера на Фани.

— Извинете!… Аз съвсем не ви ударих… Блъснах ви, без да искам! — уплашено се оправда Фани.

— Моля, не се безпокойте!

— Можете ли да ме изведете оттук? — попита тя. Капитан Сигуеня се направи, че не чува. Не му се мърдаше от хубавото място, което бе заел.

— Вие чужденка ли сте, сеньора? — любопитно попита едно мършаво старче с бомбе и бяла жилетка.

— Да — каза Фани.

— Тогава останете да видите екзекуцията. Вие сигурно не сте виждали екзекуции в Испания!… Те са по-интересни от боя с бикове!…

И старчето почна да се смее високо, нервно, истерично.

— Ще млъкнете ли, дон Педро? — мрачно попита капитан Сигуеня.

Смехът на старчето пресекна изведнъж и капитан Сигуеня хвърли авторитетен поглед наоколо. Нервният смях и неуместната ирония на дон Педро, този дребен благородник и демократ, дразнеше постоянно неговото чувство за държавна сигурност както в кафенето, така и по улиците.

Все пак капитан Сигуеня прояви кавалерството да раздвижи огромните си телеса и подобно на мощен танк тръгна през навалицата, мачкайки невъзмутимо бедните си съграждани и заобикаляйки вежливо тия, които стояха над него. Под предлог, че прави път на сеньората — „Това е чужденка — обясняваше той, — направете път да минем“, — той я отведе чак до кордона от войници, където щеше да стане екзекуцията.

— Hombre!… — извика Фани. — Не разбрахте ли, че искам да се махна оттук!… Не желая да гледам екзекуцията.

— Така ли?… — с престорена наивност попита капитан Сигуеня. — Но трябваше да ми кажете това пора но! Оттук е вече съвсем невъзможно да излезем.

— Моля ви… сеньор!… Изведете ме от тука! — произнесе тя отчаяно.

Но думите й се удавиха в оживлението и врявата, които изведнъж обхванаха площада. По нарочния проход, запазен от войниците между тълпата, един открит камион караше осъдените към лобното място. Жадните за зрелище хора протегнаха шиите си и почнаха да се повдигат на пръсти. Всеки искаше да види осъдените, да се взре по-дълбоко в лицата им и да изпита животинската радост, че не беше на тяхно място. Една всеобща възбуда завладя тълпата. Тия, които стояха назад, се мъчеха да изместят по-предните и така възникваха нови спречквания. Две дребни спретнати кюрета настояваха възмутено да излязат на първата редица, откъдето ги бяха изместили няколко арагонски доброволци. Тихи и скромни при други обстоятелства, тия кюрета бяха изпаднали сега в пристъп на безочливо любопитство. Разпрата бе много силна и предизвика намесата на капитан Сигуеня.

— Сеньорес!… — обърна се той към доброволците. — Имайте уважение към отците!

Но арагонските господа за нищо на света не искаха да мръднат от местата си, така че кюретата трябваше да свалят шапки и да пъхнат подстриганите си глави между раменете на узурпаторите.

Между това камионът с осъдените приближаваше бавно мястото на екзекуцията. Досега тълпата беше обладана само от парливо любопитство, което я поразяваше и караше да мълчи, но изведнъж си спомни омразата, която трябваше да изпитва към тях.

— Смърт на комунистите!… — извика един фалангист с превързана ръка.

Той беше излязъл от болницата само за да присъствува на екзекуцията, и познаваше вече мрачния гняв на металурзите от Билбао. Викът му бе сигнал да се разрази фанатична буря от всички останали.

— Muerte a los rojos!21… Muerte a los rojos!… — почнаха да викат привържениците на дон Луис де Ковадонга.

— Кучи синове!… — ревяха арагонците.

20

Жена (употребено пак като възклицание).

21

Смърт на червените!