Приключенията на Авакум Захов

Председателят избърса потта от челото си и дълбоко въздъхна. Лицето на Кузман Наумов си остана все така затворено и мрачно — само огънчета блеснаха в очите му като мимолетни искри.

Наместих още една възглавница под главата на ранения, допрях чашката с кафето до устните му и го подканих да пие. Отначало той като че ли не се сещаше какво искам от него — продължаваше да лежи с неподвижно лице и спуснати клепачи, като да не чуваше гласа ми.

В този миг голошиестият петел на стрина Спиридоница запляска с криле и извиси продрания си баритон на възбог. Това кукуригане и къркорене беше толкова поразяващо и нетърпимо, че раненият изведнъж се ококори и погледът му тутакси се избистри с една светкавична бързина. Той ни погледа някое време и недоумението му се смени с учудване, а учудването завърши с рязко свиване на рижите му вежди и с една дълбока и мъчителна въздишка.

После той отпи няколко глътки от кафето, полека избърса с трепереща ръка устните си, пак въздъхна и вторачи очи в председателя. Гледаше го някак упорито и мълчеше.

От този неподвижен поглед, председателят се размърда, зашава с пръсти, жилите на късия му врат се издуха.

— Как стана тая работа бе, Стояне? — запита го той, като се мъчеше да направи мекия си глас още по-мек. — Кой те нареди така?

Ние всички залепихме очи в лицето на ранения, притаихме дъх.

А Стоян наклони глава и веждите му отново се събраха.

— Туй нещо, бай Гроздане, стана отведнъж! — Той облиза посинелите си устни и пое дълбоко въздух. — Рече ми лека нощ и си замина, и аз бръкнах за цигари, а той се върнал назад, без да го усетя… Каквато духавица беше — де ще го чуя!

И така, на пресекулки, през една-две глътки кафе, подпитван ту от председателя, ту от майора, Стоян ни разправи една история, в която главното и единствено лице беше не друг, а учителят Методи Парашкевов — славният даскал на Момчилово, човекът, когото всички мислехме за чист и пречист като капка роса!

Методи Парашкевов често ходел на лов в местността източно от Змеица и на връщане за в къщи почти винаги минавал през двора на пункта. Туй му било на сгода, защото през двора, та до Балабанови, където си е открай време на квартира, пътят бил най-къс и най-пряк. Даскал Методи, както всички тукашни хора знаят, е ловец с голям късмет и набито око. Не е случайно това, дето Балабаница има контошче от заешки кожи и друго контошче с лисича яка. Та рядко се случвало да мине през двора с празни ръце. От него било мъчно да се изкопчи дори грош за почерпка, но от дивеча, дето биел, подарявал на драго сърце: това лято двамата старшини на няколко пъти се облажвали със заешка яхния. Като скачал от височинката в двора, спирал се при поста да си поприказват. Макар че бил учен човек, не си вирел носа, намирал за какво да се раздумат. Много обичал да разправя за гадинките за хитрините на кумицата, за вълчия нрав. И Стоян не му оставал длъжен — той пък му разказвал за селските обичаи от северозападните краища: какви песни се пеели на сватба, на кръщенка, как булките опичали баница под връшник, колко била сладка жълтата крушовица и пивко виното от онова грозде, дето му викали отело.

Тази вечер даскал Методи прескочил в двора без чифтето си. Било късно, Голямата мечка поемала вече пътя за Дунава, а откъм Карабаир святкало и трещяло, като да се събаряли планини. Даскалът — съвсем необичайно за него — тази вечер бързал да се прибира, сякаш в къщи го чакали жена и деца. Тежичък изглеждал, мълчалив. Казал две приказки, отминал и Стоян се натъжил. Докривяло му и за да се разтуши, бръкнал за цигарите, ама не успял да извади кутията. Нещо желязно го хлопнало отзад, по тила, и ето какво станало, значи — вместо да осъмне пред пункта, събудил се — за голям срам — в чуждо легло…

Някое време ние се гледахме като хора, които се виждат за първи път. Мълчахме и се ослушвахме в дишането си. После майорът трепна, сякаш отпъждаше муха от носа си, и запита с един доста несигурен глас:

— Ти, Стояне, сигурен ли си, че даскалът те е ударил? Я си помисли добре — да не би наоколо да се е спотайвал друг човек?

Стоян се начумери.

— Другарю майор — каза той, — дворът, нали знаете, е гол като длан. — И той показа дланта си. — Има само един бряст в средата и нищо друго. Когато даскалът скочи от баирчето, аз бях под бряста. Жива душа нямаше наоколо!

— Добре де — майорът преглътна и ни изгледа, — ами защо да не предположим, че нападателят е стоял скрит зад портата? Веднага, след като даскалът е отминал, той се е вмъкнал в двора и те е ударил. Това не е ли възможно?

— Че как да не е възможно? — разпери ръце председателят. — Напротив, много е възможно!

Стоян въздъхна — той изглеждаше уморен, клепките му отново се спуснаха над очите.

— Никак не е възможно, другарю майор — прошепна той. — От портата до бряста има толкова място, че ако човек дори бегом го измине, ти ще можеш през туй време и цигарите си да извадиш, и да запалиш, и да смукнеш чак до три пъти… Пък аз само дето бръкнах в куртката си… Дори не успях да извадя цигара.

Той замълча, главата му клюмна встрани.

Кузман Христофоров, вторият геолог, повдигна рамене.

— Ясно е като бял ден! — каза той.

— Какво е ясно бе? — изстъпи се напред председателят. Заоблената му брадичка потрепваше от вълнение. — Как тъй да е ясно? — Той помълча за миг. — Ти знаеш ли кой е даскал Методи Парашкевов?

— Аз нищо не знам — отвърна Кузман, без да вдигне очи от пода. — Милицията ще каже!

Майорът се поизправи, опъна с ръка полите на мундира си и извърна глава към старшината Георги, който стоеше като някаква каменна статуя до прозореца.

— Арестувай учителя Методи Парашкевов — каза майорът, като се стараеше да не гледа в председателя, — а квартирата му да запечаташ с червен восък и да кажеш на хазяите му, че ще ги държим отговорни, ако някой се промъкне вътре в стаята му, преди да дойде следователят от града. Разбра ли?

— Разбрано, другарю майор! — откозирува Георги и хукна през двора.

Петелът на стрина Спиридоница сърдито изкряска подире му.

Аз улових ръката на ранения, за да проверя състоянието на пулса, но в това време откъм улицата долетя тежък бумтеж. Идеше камионът от Лъките.

Доктор Начева, поруменяла от утринния вятър, по-хубава откогато и да било, още с влизането си набърчи нос и сърдито ме погледна:

— Хлороформ!… Вие да не сте правили операция, колега?

Имаше и удивление, и страх, и някаква скрита заплаха в медното й гласче.

На този въпрос аз щях да отговоря доста сърдито, но съгледах през рамото й красивото лице на капитана, малко сънливо и малко виновно, и гневът ми като че ли утихна. Стана ми дори тъжно… сигурно за това, че капитанът не си беше доспал. Аз само повдигнах рамене, усмихнах се снизходително и посочих кремавия пешкир.

— Миризмата иде оттам — казах аз.

(обратно)

6

Капитанът от контраразузнаването Авакум Захов (такъв беше служебният му псевдоним) успя да заспи едва на разсъмване. И сънят му не беше истински, а някакво унасяне в полудрямка, една лека просъница, където действителното и недействителното се редуваха като в кутийката на калейдоскоп.

На масата му още светеше настолната лампа и бледнеещата й светлина бързо се топеше и чезнеше — през широко разтворения прозорец нахлуваше утрото на ясния летен ден.

Това беше една ергенска стая, която с нищо не се отличаваше от повечето ергенски стаи по света. Тук имаше два високи рафта с книги, но и те не представляваха някаква особена отлика от общото, защото в много ергенски стаи също има книги и даже в по-голямо количество. Че повечето от книгите бяха научни съчинения с историческа тематика — и в това нямаше нищо необичайно, тъй като по света сигурно има мнозина ергени — историци по професия и призвание, или пък просто — любители на историческо четиво.

Разбира се, по отношение на стаята тия книги нямаха никакво значение. Но в живота на Авакум Захов те играеха значителна роля: първата специалност на Авакум беше археология. Затова и книгите, подредени грижливо по лавиците, бяха в по-голямата си част трудове на археологически и исторически теми.