Страница 26 из 33
Собата беше широка, с полици по стените, с два бакъра до вратата, окачени на железни куки. В левия ъгъл тъмнееше отворена врата — вероятно беше спалнята. Той си спомни, че прозорецът й гледаше към занемарените стопански постройки в дъното на сливака.
— Балабанице — каза Авакум, — не ти ли е студено да ходиш боса?
Тя се поспря за миг. Изглеждаше доста учудена.
— Да ми е студено? — Погледна в краката си и кой знае защо съвсем малко повдигна фустата си нагоре и весело се разсмя. — Как ще ми е студено! Ами! Аз тъй съм свикнала. — Тя пак отпусна фустата си и кимна с глава към наредената маса: — Хайде да вечеряме, че хлябът ни чака. То не съм приготвила кой знае какво — нали съм сама душа?
Авакум не искаше да обиди вдовицата, затова бързо се притъкми към трапезата. Имаше паница с печени картофи, сирене, тиганка с пържени яйца и един голям кастрон кисело мляко. И камара порязаници хляб.
— Моята къща е вдовишка и домът ми е кукувичи дом — въздишаше Балабаница, като енергично си топеше от яйцата. — Докато сиромахът Методи беше тук — често ми правеше дружинка, защото не обичаше да придиря, пък и той беше сама душа. Случваше се и баница да умеся, и туй, и онуй. А откакто го дигнаха — на, все сухоежбина ми е на масата, пък и тя ми засяда на гърлото.
Авакум забеляза, че залъците й не засядаха на гърлото — тя се хранеше с доста голям апетит и лицето й изглеждаше много свежо.
— Балабанице — каза той, — а често ли идеха гости на Методи? Когато аз бях ерген, при мене се точеха по дузина всяка вечер.
— Ами! — тръсна глава Балабаница. Една черна къдрица падна на челото й, но тя не повдигна ръка, за да я отмести. — Какви ти гости! Никой не идеше при Методи. Той имаше добро сърце, сиромахът, но си беше малко саможив. Като мене.
— Не може да бъде — усъмни се Авакум. — Че тоя човек нямаше ли приятели?
— Нямаше — кимна Балабаница. — Той с всички беше добър и всички бяха добри с него, но си нямаше приятел.
Тя помълча и се навъси:
— Имаше един — туй беше преди три години, но този човек го изядоха вълци на Змеица. Ходеха заедно на лов. Беше горски надзирател.
Авакум замълча. Стори му се, че е крайно време да сложи точка на темата „Методи“ за тази вечер.
Поговориха за мандрата. Балабаница се похвали, че тази година сиренето им било по-маслено, че сега преработвали два пъти повече мляко от преди. Каза, че щели да спечелят съревнованието с Лъките и че наесен всички очаквали доста пари.
— Ами какво ще правиш с твоите пари? — попита я Авакум. — Сигурно ще се омъжиш?
Тя весело се разсмя. Басмената блузка се развълнува над гърдите й, като че ли отвътре я надуваше южнякът.
— Аз, ако искам, още утре ще си доведа мъж — каза тя. — И какъвто го искам, такъв ще бъде. Но туй е най-лесната работа. Има друго, което трябва да свърша, и то е по-важно. Моят мъж беше майстор на мандрата и аз съм решила да стана като него майстор. Туй ще ми е споменът от първото венчило. Пък и таз работа ми допада, иде ми отръки. Но за да стана майстор, аз трябва още да се поуча, защото всяко нещо си има тънки неща.
Тя го погледна с лумнал огнец в очите си и се разсмя:
— Обещали са ми напролет да ме проводят на курсове. Това за мене е по-важно от една женитба. Когато стана майстор, мандрата ще ми бъде истинският дом, а тук ще се отбивам, за да не му е мъчно на мъжленцето ми — ако си взема мъж.
— Само за това ли ще се отбиваш? — попита Авакум.
— И за да спя на пружина — усмихна се лукаво Балабаница. — Моето легло е с пружина. Легнеш в него, а не усещаш, че лежиш. Много е удобно.
След този интересен разговор Авакум отново напълни луличката си с тютюн, премести се до огнището и мълчаливо запуши.
Балабаница прибра трапезата, после отиде в другата стая и запали лампата. През отворената врата Авакум успя да види половината от високия таблен креват. Той беше покрит със снежнобял козяк, а на стената до него висеше плетено килимче.
Балабаница шумно се прозина, разкърши лениво снага и започна да оправя леглото.
Слаб ветрец лекичко завъздиша в комина.
Авакум се изправи. Той облече шлифера си и се прокашля.
— Ще си ходиш ли? — извърна се Балабаница към него. Тя държеше в ръцете си белия козяк.
— Време е — каза Авакум.
Вместо да свали покривката съвсем — тя беше захванала вече да я сваля, — Балабаница отново покри кревата. Тя постоя замислена, сетне запита:
— Има ли девет часа?
— Минава — отвърна Авакум.
Тя пак се замисли. Сега очите й не гледаха към Авакум, а някъде встрани от него.
Той закопча шлифера си и тръгна към вратата.
— До кое време ще спиш утре? — запита изведнъж Балабаница.
Авакум застина на място — имаше нотки в гласа й, които му се сториха много особени. Пък и козякът, който тя беше отново оправила върху леглото, и мълчаливите паузи, и погледът й, който бягаше покрай него — всичко това му се видя наистина много особено.
— До кое време ще спя ли? — повтори Авакум, за да обмисли отговора си. После каза: — Балабанице, тази нощ аз няма да спя тук. Тази нощ аз ще гостувам вероятно на бай Гроздан. Той ме покани на приказки и на чашка и аз сигурно ще остана да нощувам при него.
— Добре си го намислил — помръдна с рамене Балабаница.
Тя не каза повече нито дума.
— Стаята съм заключил и ключът е у мене — добави Авакум. — Лека нощ! — И излезе навън.
Дъждът се беше усилил.
Авакум хлопна силно портата след себе си и предпазливо тръгна по широкия път, който водеше за Горната махала. Тъмнината беше непрогледна. Като стигна първата пресечка — той разбра това по усет, — веднага зави наляво и преброи тридесет крачки. Тук някъде се намираше прелезът. Сложи внимателно ръката си върху плета и започна да опипва.
Тръните се свършиха след няколко разкрача.
Той запретна шлифера си и прескочи. Отпред, в тъмното, беше къщата на Балабаница. Тръгна напосоки.
Дъждът шумолеше в повехналата шума.
Като стигна до сградата, той се притули до оня ъгъл, който беше по-близо до прозореца, и зачака. След по-малко от минута светлината угасна. Балабаница излезе на пруста, огледа се и заситни към портата. Фигурата й се стопи в тъмнината.
Авакум почака някое време, сетне прибяга наведен до външното стълбище, изкачи се на чардака и безшумно притвори вратата след себе си.
През разтворения прозорец вятърът навяваше влага и ситни капки дъжд.
Аз запитах веднъж Авакум:
— Защо излъга Балабаница, че няма да спиш в стаята си? Какво имаше на ум, какво целеше с тази лъжа? Беше ли наистина сигурен, че някой ще дойде през нощта в този дом?
Авакум повдигна рамене:
— Нищо нямах на ум тогава и нищо по-конкретно не предполагах. Хрумна ми, че трябва да остана незабелязан в къщи — и останах!
Той помълча и се усмихна:
— Имах чувството, че нещо ще се случи тази нощ, или още по-точно, че нещо трябва да се случи през тази нощ…
Той лежеше буден в леглото си, облечен, наметнат само с шлифера си, който беше поизмокрен вече от дъжда. Вслушваше се в почукването на капките по дървото на перваза, в тихия разговор на вятъра с чепатия бор и нищо не мислеше.
Като че ли времето беше престанало да тече.
Стресна го сподавеното скърцане на външната порта. Някой я отвори, после този някой мина през пруста, чу се щракането на ключалката и всичко потъна отново в предишната тишина.
„Портата скръцна само веднъж? — помисли Авакум. — Сега тя стои отворена, като че ли очаква някого. Ключалката също щракна само веднъж.“
Той лежеше в тъмнината с отворени очи.
Сетне му се стори, че някой минава през пруста — това бяха по-тежки и по-неуверени стъпки. И отново настъпи тишина.
Дъждът все така си почукваше по дървото на перваза.
По едно време го досмеша — трябваше ли да простине под мокрия шлифер заради любовните срещи на Балабаница?
Но не помръдна. Все очакваше да се случи нещо по-особено, нещо, което имаше по-пряка връзка с впечатленията, които съзнанието му беше попило през деня.