Чудакът

За да сложим точка на тази част от разказа, другарю, ще ти кажа, че монтажните работи в завода не вървяха, носеха се слухове, че там ще се разиграе скоро-скоро един кадрил. Трябвало е преди година още всички машини да са по местата си, а по онова време половината халета на «гиганта» стояли празни, можело из тях с автомобил да се разхождаш насам и натам. Такива приказки стигаха до «станцията», затова и аз си мислех тогава, че в ЗПЦМ-то без кадрил няма да мине!

Сега, като оплакнахме гърлата си с по една малка водчица, може да продължим:

Половин час след нашия разговор с «майстора» — гледам — негова милост отново се насочва към апаратната.

— Какво иска пак тоя! — сопна се телеграфистът. — Човек не успява да си прочете вестника от навляци!

Трябва да ти кажа, другарю, че колкото наближаваше време за първия белот, толкова телеграфистът ни ставаше все по-нервозен. Работата на телеграфиста е такава, че изнервя човека, затуй не придирях твърде, когато нашият повишаваше тон и езикът му започваше да реже. Началникът е длъжен да влиза в положението на хората си, нали? Навремето ушите ме заболяваха от псувните на моите огняри, но търпях. Началниците, за разлика от по-нисшите чинове, трябва по начало да са търпеливи и да разбират човека.

Майсторът пак ни се поклони твърде учтиво, на такива поклони не бяхме свикнали, та не знаехме дали се подбива с нас, или го прави насериозно.

— Имам една молба! — рече той.

— Нямате ли си работа? — сопна му се телеграфистът.

— Аз идвам тъкмо за работа! — усмихна ни се кротко майсторът. — Ще се намерят ли при вас някакви градинарски сечива? Мотичка например, гребълце?

— За какъв дявол… — зина телеграфистът, но аз навреме го прекъснах:

— За какво са на ваша милост градинарски сечива? — попитах го по човешки.

— Искам да поработя в градинката! — рече той.

Помълчахме някое време, после аз му рекох:

— Ами ваша милост разбира ли от градинарство? Ако става дума за нашата градинка, тя е държавна, не служи за развлечения.

— И за губивреме! — допълни ме телеграфистът.

— Моля ви се! — рече майсторът. — Аз няма да повредя държавната градинка. Ще ми се да я почистя само от плевели!

Нещо заседна в гърлото ми, пък и пустият му телеграфист заби нос в ролките си, като че ли онемя изведнъж. За щастие или за нещастие, един господ знае за какво, покрай апаратната мина единият от мързеливците стрелочници и аз му подвикнах:

— Ей, Милане! Дай на тогова една мотичка и едно гребло!

— Слушам! — отговори за пръв път по служебному дяволът и като изгледа в гърба майстора, направи кисела гримаса и заситни към магазията. А ние с телеграфиста, сякаш ни лук яли, ни лук мирисали, забихме носове в тефтерите и гузно — от толкова ми ти време! — тайничко запоглеждахме часовника дали е ударил часът за поредния белот.

Майсторът пък, той свали коженото яке, запретна ръкави на шарената си риза и смело навлезе сред трънаците на нашата отколе занемарена градинка…

После всичко си протече според разписанието. То е светаята светих на железничарската работа. За обяд разтворихме две кутии копърка, хапнахме набързо и почистихме масата. Довтаса и магазинерът. Пристигна потен-изпотен и бившият директор на банковия клон. Как се домъкна в тази жега с таратайката си, едно пежо отпреди войната, не ми идеше наум. Пък и защо ми трябваше да му мисля! Уж играех, уж хвърлях козове, пък току поглеждах през прозореца.

Майсторът беше почистил градинката до средата. Една голяма купчина магарешки тръне и изсъхнал жилав треволяк лежеше накамарена встрани. Толкова силно печеше дяволското му слънце, че по едно време очите ме заболяха и взех да бъркам валетата с попове.

— Ей, шефе, опомни се! — сгълча ме телеграфистът, с когото играехме в комбина.

— Ще изгубим играта!

Пепел му на устата, тоя ден наистина загубихме. Локумчетата изядоха магазинерът и бившият директор на банковия клон.

В 4 часа след обяд ни се обадиха от ЗПЦМ-то:

— Абе, тоя Евтимов още ли е при вас?

— На привършване е! — рекох.

— Какво? — изуми се нечий глас.

— Нищо! — рекох. — Чака проклетия ви джип!

— Е, да почака! — рече с облекчение гласът. — След един час пристигаме!

Точно един час трябваше на майстора, за да прогони маркуча до градинката и да полее изобилно с вода спечената като кирпич земя.

Телеграфистът не рачи да се помръдне от мястото си, но аз излязох да погледам. И видях, че човекът беше сътворил едно чудо, той беше повдигнал Лазара от гроба. На мястото, където се синееха магарешки тръни и тровеха очите други бодили, бяха повдигнали розови и небесносини личица петунийки и ружи, подаваха главички пъстри невенчета, усмихваха се маргаритки. Е, не бяха свежи, виждаше се, че бяха боледували, но си личеше, другарю, че по стъбълцата им беше наново потекъл живот.

В 5,00 ч. следобед пристигна джипката на «гиганта.» Майсторът се изми на чешмата, среса грижливо и на път кестенявата си коса. После дойде при нас в апаратната, благодари ни със светнало лице за гостоприемството и се извини, че не е имал възможност да почисти както трябва градинските ни сечива. Остави ми визитната си картичка, поклони ми се и с младежка походка, размахвайки сегиз-тогиз ръце, тръгна към джипа. Шофьорът беше натоварил вече двата му кожени куфара и мушамения мех.

И когато джипът запраши из пътя, другарю, аз погледнах визитната му картичка и прочетох на глас:

И в апаратната ни като че ли падна гръм. Гръм от ясно небе…

Разказ на юриста

Да, аз съм началник на «Отдел персонал» или «Завеждащ кадри» по старому. Образованието ми е юридическо. При ЗПЦМ съм от началото на строежа.

Съжалявам, другарю редактор, но трябва да ви предупредя най-напред, че в моя кабинет не се пуши. Ето, на тази табелка е отбелязано, но като повечето пушачи вие не й обърнахте внимание. Затова съм принуден да ви напомня. Извинявайте!

Заповядайте от фъстъците, пийнете си лимонада, развличайте се! Тези неща може би не са ви по вкуса, затова пък са полезни, а ползата според мен е единствената реална мярка за доброто.

Колкото до забраните — без тях не може. Измислил ги е общественият разум. Продиктувало ги е общественото самосъхранение. Аз не мога да си представя какъв би изглеждал животът, ако ги нямаше забраните! Един хаос… Да, разбирам ви, възпитанието, самодисциплината, казвате. Добре! Но какво са самовъзпитанието и дисциплината? Те са рожби на забраните. Моля! Забраната да се пуши възпитава у човека чувство на уважение към непушача. Забраната да се напуска работното място за щяло и нещяло приучва трудещия се към дисциплина. Виждате ли? Затова думата «забрана» би следвало да се изписва с главно «з».

Да. А бившият директор, Юлиян Евтимов, не обичаше забраните. Как съумя с тоя си стил на работа да надвие трудностите — той завари тук един голям батак! — и да заслужи своя Орден на труда — златен, не проумявам! Чудя се! Защото той не само не зачиташе забраните, но в много случаи проявяваше дори либерализъм! Признавам си, че неговите успехи са за мене тайна, която още не съм разгадал и едва ли някога ще разгадая.

И как да разгадая, другарю! Юлиян Евтимов беше изключение от общото правило, и от всякакви правила, а такива случаи аз отказвам да коментирам. Като споменах думата «либерализъм», вие ме погледнахте въпросително. Не, разбира се, не става въпрос за политически либерализъм, не ме разбирайте криво! В политическо отношение Юлиян Евтимов беше чист като бяла хартия. И в нравствено отношение, бих казал, защото освен дето пушеше, той не играеше на карти и не ходеше с развалени жени. Пък и пушенето му не беше вулгарно… извинявайте! Той пушеше с лула, а аз съм слушал да казват, че с лула пушат обикновено свестни хора, сериозни. Професори, политици, държавни мъже.