Чудакът

Много вода изтече, откакто този човек се мярна за пръв път пред очите ми, а ми се струва като да е било вчера. Едно измамно чувство ме лъже, че е било вчера, а истината е, че са изминали шест годинки оттогава. Оня трети август стои ясен в паметта ми, като най-скорошна фотография! Пък да речеш, че през тия шест години аз съм срещал милостта му често-често, та затова помня и първата си среща с него. Къде ти! Той стоя в Н само две години и половина…

Аз ще ти кажа така. Ако някой ден тресне гръм от ясно небе, няма ли да запомниш тоя ден? Ще го запомниш, и още как… И второ: човекът, за когото става дума, стоя наистина само две години и половина в Н, но така завъртя нещата около себе си с особняческите си постъпки, и такова впечатление направи с работата си, че н-чани още приказват за него и комай няма скоро да го забравят; та и аз ще го помня, може ли, нали пръв го срещнах на н-ска земя!

Та въпросният човек едва смогна да си свали куфарите навреме и влакът потегли. Той се заоглежда и като забеляза едного от стрелочниците, кимна му любезно и му посочи с глава багажа си. Демек, бъди, другарю, добър, ела ми помогни. Тогова стрелочник, дето му кимна, беше един от мързеливците, и аз бях сигурен, че ще му обърне гръб, един вид, «аз, другарю, съм стрелочник, не съм ти никакъв носач, сбъркал си адреса»! Но за моя най-голяма изненада хайванинът се затича пъргаво, както не бях го виждал, грабна двата куфара и чевръсто ги понесе към чакалнята. Той беше як човек, но по това, дето жилите на врата му се изопнаха, разбрах, че багажецът на нашичкия бая си тежеше. А нашичкият, макар да се беше държал отстъпчиво спрямо долноряховчаннте, стигна до чакалнята усмихнат, сякаш носеше в куфара си врабци. После, като случих време, когато милостта му беше се залисал, аз повдигнах този багажец — тежеше най-малко четирийсет килограма, мушаменият търбух беше натъпкан и претъпкан с подвързани книги и разни инструменти. «Човек с железни мускули и такъв отстъпчив!» — рекох си наум и пак си помислих, че по широкия свят се срещат и такива хора, дето могат вол да свалят с юмрука си, а на мравката струват път.

Той даде петолевка на стрелочника за услугата и оня се стресна, защото, другарю, за подобна работа и един лев е много! Чест прави на мързеливеца, дето отказа да приеме толкова пари, и нямаше да ги вземе никаквецът, ако нашичкият не беше ги просто насила набутал в ръцете му. «Защо се затича за куфарите му? — попитах го после. — Тебе те мързи една кофа да лиснеш по градинката!» А той вдига глупавото рамене: «Знам ли — вика, — едни ластици като да ме придърпаха към тоя човек!» «Ще ти дам аз едни ластици! — мисля си наум. — Придърпаха те тебе кожените куфари!» — но не съм сигурен дали бях прав.

Сега искам да ти опиша, другарю, човека, какъвто го видяха очите ми. Да имаше най-много 35–36 години. Беше среден на ръст, дори малко по-нисък. Беше широкоплещест, а в кръста тънък. На лице беше възслаб, скулест, с мека кестенява коса, която решеше на път. Имаше високо, леко изпъкнало чело, под което меко блестяха гълъбовосиви очи. Те бяха, очите му, как да ти кажа — уж гълъбовосиви, пък току ставаха пепеливосиви, непроницаеми. И погледът им такъв — навремени мек и гладък като кадифе, някак си тъжно-ласкав, а друг път — когато сивият им цвят ставаше пепелив — само един бог можеше да го разбере! — той те претегляше като на кантар, да види колко чиниш, но не го правеше със злоба, а по-скоро с горчиво любопитство. Накратко, погледът му беше като ония някогашни речни вирове на нашата река Бързия, които помним само ние, кандидатите за пенсия — отгоре примамливи и прозрачни — и кротко небе се вижда в тях, и облачета като от памук, а по-надоле — сиви и все по-мрачни, синьозеленикави — никой не знае какво има в подмолите им. По-куражлиите момчетии от нашето село се гмуркаха навътре, но и те разправяха какви ли не щуротии. Едно се кълнеше дори, че видяло русалка. Като захванахме да го разпитваме как изглеждаше тази русалка, момчето ни рече: «Ами очите й като звезди, а косите й — като че ли са от свила на кукуруз!» Измишльотини, разбира се. Но едно съм запомнил: никое от акранчетата ми не слъга нещо страшно, нещо, което да плаши. Всички споменаваха дълбокото на вира с добро.

Това искам да ти кажа, другарю — дълбокото в погледа на този човек беше добро. Добро, но поръсено като че ли малко-отмалко с горски пелин.

Като остави куфарите си между чакалнята и апаратната, той тръгна да се поразтъпче из района на гарата. Странно и малко смешно ходеше тоя човек! Не че стойката му беше лоша, държеше се изправен, навремени размахваше ръце встрани, сякаш пропъждаше разни досадници, които го връхлитаха и му пречеха да гледа напред или да мисли за своите си работи. Или пък приличаше на човек, който просто се брани от конски мухи! Но туй, повтарям, вършеше навремени, иначе си вървеше нормално, е, напомняше на зает с мислите си човек, излязъл да се поразходи из перона на гарата, очаквайки да мине и да си замине пътническият влак.

След като се нагледа на платформите за товарене и разтоварване и обиколи навесите, под чиито козирки чакаха камионите от ЗПЦМ дузина сандъци, всеки от които тежеше най-малко по един тон, нашият човек застана на прага на апаратната, поклони се на телеграфиста и учтиво го запита:

— Бихте ли ми казали, другарю, дали от Завода за преработка на цветни метали е пристигнало някакво съобщение за мен?

— Кой сте вие? — учуди се телеграфистът, защото никой до тоя час не му се беше покланял толкова учтиво.

— Аз съм Евтимов — каза човекът.

— А-ха! — каза телеграфистът.

— Ю. Евтимов?

— Ю. Евтимов.

— Ами тъй кажете! — кимна телеграфистът. — Откъде ще знаем, че тъкмо вие сте този «Ю. Евтимов»! Преди половин вас се получи телеграма за вас от завода. Той размота телеграфната ролка и като стигна до едно място на лентата, прочете: «За Ю. Евтимов. Молим да обадите на същия, когато пристигне, че джипката получи сериозна повреда, стоп, да почака. Началник ЗПЦМ Наумов.»

Аз видях, другарю как по лицето на човека се изписа най-напред израз на безкрайно учудване. То беше по-голямо от учудването на телеграфиста, когато оня му се поклони. После туй учудване бавно угасна, като светлината на електрическа крушка, когато токът намалее и накрая секне.

— Джипката, казвате вие! — повтори той. Кой знае защо, той изговори думата «джипка» малко натъртено.

— Аз не казвам нищо, тъй пише в телеграмата! — засегна се телеграфистът.

Нашият човек помълча някое време и аз забелязах как по лицето му започна да се изписва една загадъчна усмивка.

— Е, добре! — каза той накрая. — Аз ще почакам тази джипка!

— Ами ще почакате, какво ще правите! — рече телеграфистът.

Той беше обут в кафяви кадифени панталони. Носеше късо кожено якенце върху карирана жълто-червена спортна риза.

— Вие да не сте някой майстор от завода? — намесих се в разговора аз. Зададох въпроса си любезно, защото ми се стори, че телеграфистът май прекаляваше със суровия си тон. Телеграфистът си говореше така; само когато играехме белот, гласът му ставаше мек като памук.

— Майстор съм! — кимна нашият човек и пак се усмихна загадъчно.

— Какъв майстор? — попитах. — Има всякакви майстори.

— Машинен майстор, монтажист — рече той.

— Добре — рекох. — Туй е добра професия. Ако човек се старае, тази професия носи добри пари.

Когато отворих дума за парите, аз пак видях онази промяна в погледа му, за която споменах одеве. Една дълбочина се открои, светла на повърхността и тъмна, и малко горчива към подмолите. — «Лесно май ги харчиш паричките! — помислих си. — Обича ги, но не умее да пести!»

— Извинявайте! — кимна ни той и се отдалечи.

Дойдоха помощникът, магазинерът, маневреният локомотив наду пищялка, около навесите закипя работа. Пристигнал беше от ЗПЦМ-то тежкотоварен камион. «Закипя» не е най-точната дума, другарю, през такива дни, какъвто беше тогавашният, работата по-скоро «мърда», а кръвта на човека кипи; нямаше още пладне, а живакът в термометъра се качваше вече към тридесеттях!