Чудакът

Ето го на, това странно предание за девойката в кулата.

Тя протегна ръка и ме погали по косите.

— Ти няма да умреш! — каза тя.

Помълчахме, после аз й казах:

— Хайде да ме научиш да шия колите. Искаш ли? Ще идвам, когато имам време, ще шия и ще си приказваме. Или пък ще ти чета от книгите, когато ти работиш. И времето ще върви.

— А! — каза тя. — Непременно ще те науча. Това е толкова лесно. И толкова е хубаво!

После взех да дохождам при Лили по-често. Подшивах колите, но повече й четях.

И времето вървеше.

Неписани закони

Времето вървеше и отношенията ни с Щерев станаха почти такива, каквито бяха преди. Казвам «почти», защото той не възобнови някои свои противни предишни навици, от които ми се гадеше и ми беше дошло до гуша — да ме гледа умоляващо, страдалчески или да ми се усмихва с отчаяната усмивка на осъден… Уф! Не мога да търпя душевно слаби мъже. Откъде се пръкват, мъките ги взели! Такива ти е неудобно дори с рога да окичиш… Та сега, като скри от мен «богатството» си чак в Сандански и като му попремина страхът, захвана да се държи по-човешки, но все едно, приближи ли се до мен — не човек сякаш, а плужек в човешки образ пълзи наоколо, тъй ми се струва.

Две седмици след последния ни «интимен» разговор с него получих по пощата сума, равна на наемите, които му бях плащал за петтях изминали месеци. Беше справедливо, аз не бях стъпвал изобщо горе. Като ми, върна парите, предупреждаваше ме, един вид, че не ме иска повече за наемател, тоест че не желае изобщо да се мяркам в къщата, му. Хе-хе… Ще видим, ще видим, нека да падне първият сняг…

Понеже мисля за Мая, искам да кажа няколко думи за писмото й. Не вярвам да го е писала искрено. Съчинила го е от страх да не рухне кукленото й щастие. А може би — от милосърдие. По-милосърдните жени са склонни към саможертва, но затова пък и по-бърже им минава — животът си има неписани закони.

Среща

Нещата в завода вървяха добре. Редовно предавахме на държавата бакърен прокат и оловен прокат, и бронз. Преизпълнявахме плана. Радостно ми е, кой генерал не се радва, когато армията му върви напред и жъне успехи! Да, а в сърцето ми е пусто. Радостта ми минава — ако е правилно така да се изразя — през главата ми, а не през сърцето. Мъча се да си представя това образно: ето, сърцето ми е като прозорец, а над прозореца са спуснати кепенци.

Все по-малко излизах по къра, все по-рядко лягах вечер на онази полянка сред лозето, за да се взирам в бездънните тъмни дълбочини на небесния купол. Не се взирах изобщо в небесните висини. Там имаше галактики, които напук на първоначалния взрив, вместо да се отдалечават от центъра на експлозията, връщаха се назад; вместо — центробежно, както искаха уравненията, движеха се центростремително, пукната пара не даваха, че това противоречи на теорията за разширението на вселената. Трябваше да открия уравнения, които да обяснят тия «ретро» настроения у някои галактики, а тези галактики бяха може би милиони… Защо трябваше безкраят на формите, в които се проявяваше вечната материя, да произлиза само от ЕДИН първоначален взрив, па бил той и «свръхвелик»? Защо тези първоначални взривове да не са милиони… и да се повтарят многократно, и при всеки нов първоначален взрив да се образува нова ВСЕЛЕНА? Защото не е ли глупост да се твърди, че има само «една» вселена? Вселените са безкрайно много, те се срещат, разминават и при тия срещи и разминавания някои техни отделни светове може би се сливат в анихилационни прегръдки.

Чудна работа ми предстоеше, но през тия месеци не ми се залягаше над празните листове хартия: колкото наближаваше месец декември, толкова повече се разсейвах и на мястото на установените неща нахлуваха какви ли не фантазии. Престанах да се занимавам изобщо с уравнения. Трябваше да се случи нещо, да падне например един голям сняг, да побелее светът, да заговори тишината, за да се открехнат най-после ония спуснати кепенци, да влезе в сърцето ми живот и светлина…

Сняг заваля в началото на декември. Веднъж, като се прибирах, бях ходил в книжарницата, един москвич ме изпревари и меко спря на двадесетина крачки пред мен. От колата изскочи Соня, поизточила се, в мокасини и с бяло кожено калпаче.

— Чичо Юлияне! — хвърли се детето в ръцете ми. Повдигнах го и притиснах двете му бузки към устните си.

— Аз казвам, че си ти, а мама ми казва: «Глупости! Тъй ти се е сторило!»

Валеше гъст, пухкав, разкошен сняг. Настъпваше привечерният здрач.

Когато наближихме москвича, лявата му предна врата се отвори, показа се Мая.

— Соня, аз ще те наплескам! — каза Мая. — Защо слизаш, без да ме питаш?

— Но, мамо, това е чичко Юлиян! — каза детето, като не изпускаше ръката ми.

Мая беше без шапка, в разкопчано кожено палто, с къса пола, която откриваше коленете й. Тя ми подаде лявата си ръка, а дясната не сваляше от волана.

— Наистина си бил ти! — каза някак равнодушно тя. — Здравей!

— Здравей, Мая! — казах аз. — Как си? — Студ някакъв полази към сърцето ми, но усетих, много добре усетих, че ония кепенци бяха започнали тихичко да се разтварят. — Кога пристигна?

— Преди една седмица! — кимна тя. И се извърна към Соня: — Още ли не си седнала на мястото си? — Гласът й беше фалшиво сърдит.

— Чичко Юлияне, ела и ти с нас! — задърпа ме Соня към купето.

— Друг път, момичето ми! — рекох й. Помогнах й да се настани. — Довиждане, Мая! — протегнах на Мая ръка.

Сипеше се помежду ни сняг, здрачът синееше вече, но ми се стори, че за миг или за по-малко тя ме изгледа с тревога и с някаква безкрайна мъка. Навярно тъй ми се беше сторило, защото помежду ни се сипеше гъст сняг и зимният здрач беше станал по-син.

— Довиждане, Юлияне! — каза Мая. И добави, като затваряше вратичката: — Навярно ще се видим пак.

Колата бавно потегли.

Какъв сняг

Сняг и преспи затрупаха пътя на височината, наложи се да сваляме с шейни контейнерите с метал, които ни изпращаха за преработка. Беше опасно, но нямаше как. Пък и кой знае защо, опасностите вече не ме вълнуваха, тревожех се само за момчетата, които щяха да водят шейните. Реших да се спусна пръв по траверса, за да отворя на другите «път». Тоя следобед, връщайки се от завода, където беше ходила при мъжа си, Мая спря москвича си пред моята портичка и ми изсвири с клаксона да изляза.

Мая ми каза:

— На 31 следобед ще ти дойда най-после сама на гости. — Тя помълча малко, стисна ръката ми и допълни: — На туй мъчение трябва да сложиме най-после край, не мога вече!

— Благодаря ти, Мая! — рекох.

Разгърнах палтото и, притиснах я силно до гърдите си.

И зацелувах лудо устните й, които така всеотдайно ми предлагаха душата й и искаха моята.

— Мъжът ми ще води Соня при старите — успя да каже тя. — Ще се забавят до вечерта!

— Ще те чакам, Мая! — казах аз.

Беше се задъхала, като да изкачаше нанагорнище. После се усмихна и рече:

— Ще се върнем заедно до вкъщи, накупила съм много играчки и украшения за елхата… Искам да окичим заедно елхата, съгласен ли си?

— О, да! — рекох. — А мъжът ти?

Тя отново ми подаде устните си. Не беше разумно, защото можеше да ни види някой, но ние не се отделяхме вече един от друг.

Сетне Мая ми каза:

— Към четири часа ти застани на верандата и гледай към пътя. Щом се покажа с москвича на височината, излез на шосето да ме посрещнеш!

Щерев беше й купил в началото на месеца дългоочаквания МОСКВИЧ.

— Непременно ще те посрещна, Мая! — рекох. — Непременно ще те посрещна на шосето!

Гледах дълго подир колата й. Дълго гледах, докато тя се скри на завоя. И тогава осъзнах, веднага след като колата се скри в завоя, че това беше нашата последна среща. Чистият сняг ли ми го каза, белият простор ли, който се ширеше пред очите ми, вятърът ли, който, плъзгайки се по снега, свиреше като на тънка стоманена струна?