Чудакът

Скръцнах със зъби, замахнах с мечето да го ударя, но в последната секунда се сдържах.

— Ах, какъв подлец си бил, какъв подлец! — изстенах аз.

Щерев най-после намери усмивката си на християнски мъченик и рече:

— Можеш да ме обиждаш колкото си искаш. Можеш и да ме удариш. Аз няма никому да се оплача.

— Това ще сторя след една година, плужек такъв — рекох му. — След една година аз така ще те обидя, че подлата ти душа да се сгърчи като настъпен червей, и така ще те «ударя», че никога да не посмееш да повдигнеш очи от земята! Аз нямах намерение да постъпвам подло, но ти ме предизвика и затова аз ще ти върна със същата монета. Една година не е много време. Ще почакам.

Оставих смачканото мече до кутията с бонбоните и излязох.

Когато се завърнах в бай Сандовата дача, намерих мушнато под вратата писмо. Мая ми пишеше от Сандански:

«Всичко, което се случи, стана по мой почин, не вини мъжа ми! Той е толкова безпомощен, че не ми стигат сили да го унижа докрай. Не ми се сърди. Търси утеха в твоите звезди и дано те да ти внушат — повече да не захващаме тази игра!

На другия ден открих в руския отдел на централната книжарница една нова книга от много известен съветски математик. С математически изследвания той излагаше хипотезата си за произхода на звездите, галактиките и изобщо на вселената. Върнах се вкъщи и се зачетох с молив в ръка. Чак призори забелязах, че печката отдавна е изгаснала, че стаята е изстинала като хладилник и че леглото ми стои непокътнато, както съм го оставил от оня ден. Но в душата ми горяха огньове. Забелязах в тази книга един прав път към истината, но той се отклоняваше от средата някъде встрани. Поне на мен тъй ми се струваше: «Ето ти случай и ти да опиташ силите си!» — рекох си наум. «В твоите две книги си се изкачил донякъде към истината. Сега имаш случай да сложиш крак върху едно по-високо стъпало!»

Излязох навън. Сипеше се тих сняг. Сграбчих с шепи от снега и разтрих лицето си; сетне наметнах шубата си и седнах отново пред масата.

До обяд нахвърлих нещо като работен журнал: през кои дни и часове да се трудя над генералната си задача — как заводът да преизпълни производствения си план; и през кои дни и часове от седмицата да залягам над уравненията, в които да се оглежда поне една малка част от истината за произхода на световете.

Трябва да се води денонощна битка.

А другото? Нека да го заключим засега с девет ключа! — рекох си наум.

Лили

Случайно, съвсем случайно научих за Лили. Поради недъга си тя била отдавна, много отдавна трудоустроена, работела като книговезка в дома си. Помолих да я предупредят, че ще й ида на гости, и един ден през април, прегърнал голям букет бели карамфили, почуках на вратата.

— Влез! — отговори ми познат и позабравен глас.

Посрещна ме русокоса жена на средна възраст с ангелски хубаво лице, тънка и стройна, съвсем леко приведена, но с почти неподвижен от хълбока надолу десен крак. Протегнала беше към мен дясната си ръка, а с лявата се подпираше на книговезката маса.

— Юлиян! — превърна се тя цяла на една щастлива и същевременно безкрайно тъжна усмивка.

Оставих букета на масата и я прегърнах.

— Милата ми! Бедничката ми! — целувах я по лицето и я галех по косите. После я повдигнах — беше лека, както някога — и внимателно я оставих на едно дървено кресло с възглавничка, натъкмено срещу масата. Приближих първия стол, който ми попадна, и седнах насреща й. През отворения прозорец надничаше току-що разцъфнал люляков храст.

— Това е моето царство! — посочи ми тя работилницата си.

Миришеше на хартия и лепило, на люляк. Разхвърляни книги, натрупани за подшиване коли, книговезка преса, картони, платна. Един библиотечен шкаф в дъното на работилницата. И вази с цветя — навсякъде, дори на работната маса, между книговезките шила, игли и макари с конци. Личеше си, че беше се приготвила да посреща гост. Тя самата беше облечена в бяла празнична рокля. Ръцете й бяха чисти, не беше похващала работа от заранта.

Наведох се и я целунах приятелски по устните.

— Разкажи ми как живееш — рекох й. Щях да я попитам: «Имаш ли грижи?» Но навреме се опомних и замълчах. Тя не искаше да ми дотяга с тревогите си, милата, затова ми се усмихна и повдигна рамене.

— Живея добре! — рече тя. — Имам постоянно работа. Не скучая.

Не могла да запише последния единадесети клас след моето заминаване поради боледуването си, но през следната година се оправила, подготвяла се и взела матура. Не че й трябвала кой знае защо тази матура, но така, да не би някога аз да се почувствувам виновен, че не могла да завърши средното си образование. Защото, каква вина съм имал аз? Никаква! Такива неща винаги и на всекиго могат да се случат. Нали? Следвала курсове, научила книговезки занаят. Трудоустроили я. Когато майка й починала, тя продала малкото им апартаментче и си отворила тази работилница. Ето, до работилницата е и спалнята й, а насреща е дворът с люляка. Има и една ябълка в двора, но тя е вече прецъфтяла… Развлечения ли? Ами да, слуша радио, гледа телевизия и книгите! Нали зная от някога още колко обича да чете!

Изведнъж легна сянка на лицето й, тя се замисли, но бързо се отърси от онова, дето беше неприятно в мислите й, и отново ми се усмихна.

— Чел ли си «Пан» от Хамсун? — попита ме тя.

Признах си, че «Пан» не съм чел.

Тя ми посочи една книга на рафта в ме помоли да я донеса.

Донесох й книгата.

Тя разлисти книгата, намери пасажа, който търсеше, и ме попита:

— Искаш ли да прочетеш на глас тия няколко реда?

— Защо не? — рекох. И зачетох:

«Седнала една девойка в заключена кула. Тя обичала един господин. Защо? Попитай вятъра и звездите, попитай бога на живота — защото никой друг не може да ти отговори. И господинът бил неин приятел и любим. Но времето вървяло и в един прекрасен ден той видял друга и чувствата му се изменили.

Като юноша обичал той девойката. Често я наричал свое благословение, своя гълъбица. Тя имала гореща, буйна и трепетна гръд. Той й казал: — Дай ми сърцето си. И тя му го дала. Той казал: — Мога ли да те помоля за нещо, скъпа? И тя с възторг му отговорила: — Да! Всичко му дала тя и той все пак не й благодарил.

А другата — той обичал като роб, като безумец и като просяк. Защо? Попитай праха по друма и падащия лист, попитай загадъчния бог на живота — защото никой друг не знае това. Тя не му давала нищо, о, не, нищо! А той все пак й благодарил. Тя казала: — Дай ми разума и спокойствието си. И той съжалил само, че тя не му поискала живота.

А неговата девойка затворили в кулата.

— Какво правиш, девойко, ти седиш и се усмихваш?

— Мисля за нещо, което бе преди десет години. Тогава аз се срещнах с него.

— Още ли го помниш ти?

— Още го помня.

А времето върви…

— Какво правиш, девойко? И защо седиш и се усмихваш?

— Аз извезвам неговото име на кърпичка.

— Чие име? На оня, дето те е затворил тук ли?

— Да, на оня, когото срещнах преди двадесет години.

— Още ли го помниш ти?

— Помня го, както по-рано.

А времето върви…

Какво правиш, затворнице?

— Старея, мъчно вече виждам и не мога да шия и изстъргвам варта по стените. От варта ще му направя чашка — подарък от мене.

— За кого говориш ти?

— За оня любим, за оня, дето ме затвори в кулата.

— Ти се усмихваш нему, че те е затворил в кулата?

— Аз мисля какво ще каже той сега. Вижте, ще каже той, моята любима ми изпрати чашка, не ме е забравила през тридесетте години.

А времето върви…

— Как, пленнице, ти все още седиш и нищо не правиш, и се усмихваш?

— Аз старея, аз старея, очите ми са слепи, аз само мисля.

— За оня ли, когото си срещнала преди четиридесет години?

— За оня, когото срещнах, когато бях млада. Може това да е било преди четиридесет години.

— Та мигар не знаеш ти, че той умря? Ти побледняваш, старице, ти не отговаряш, устните ти са бели, ти не дишаш…»