Чудакът

«Ще видим — рекох си. — Такива заводски директори с телескопи не отиват в днешно време много далеч!»

И все пак тревога нахлу в душата ми, като оная първа заран, когато Юлиян ми би дузпа заради предварителното струпване на проклетите детайли…

Не преустанових визитите си у Щереви, но внимателно се осведомявах кога Юлиян ще ходи у тях (тоест — ще нощува в стаята си) и кога ТЕ възнамеряват да посетят астрономическата му «обсерватория»… Не исках да се срещам в интимна обстановка и лице в лице с тоя особняк, който беше за съжаление мой административен и технически шеф. Не че не бях сигурен в себе си, а просто… така. По принцип избягвам конфронтациите. Сблъсъците между началник и подчинен в повечето случаи не носят добро за подчинения. Тъй е било и май тъй ще бъде и занапред.

Беше през месец септември.

Един съботен следобед, както почиствах и потягах жигулата си, гледам — наблизо застанал Юлиян. Захвърлих намасления парцал и учтиво го поздравих.

— Продължавайте! — кимна ми Юлиян.

Наведох се и взех отново парцала. Какво пък, беше неработно време, можех да правя каквото си искам.

Юлиян запали от дългите си цигари, пуфна дим и се усмихна. Очите му гледаха приятелски и топло, сивият им цвят беше гълъбов, мек.

— Няколко пъти ви виждам да се занимавате все с едно и също — рече той. — Човъркате колата си. Нямате ли други интереси?

— Какви интереси? — попитах.

— Вестник да прочетете например или списание. Книга да разтворите! Библиотека направих към клуба за култура, не сте я посетили нито веднъж!

— Вие сте се интересували дали посещавам библиотеката? Какво внимание! — възкликнах аз. — Благодаря за отношението. Но що се отнася до книгите, аз си ги чета у дома!

— Така ли? — като че ли се усъмни Юлиян.

Той се усмихна недоверчиво, но не посмя да ми каже нищо повече. Сигурно си беше спомнил, че зад гърба ми стои влиятелен човек като Щерев и че с преподавателката по литература Мая, тази забележителна жена, аз съм разговарял на културни теми не един път. Кой ли пък можеше да докаже противното?

Юлиян всмукна няколко пъти от дългата си цигара, махна ми мълчаливо с ръка и се отдалечи, размахвайки леко ръцете си встрани.

След няколко дена той ми върна тъпкано за лъжата с книгите. Заядлив и дребнав екземпляр! Правителството държеше ЗПЦМ да влезе час по-скоро в пусковия срок, а той се занимава с личния ми живот, взел ме на мушка и ме превърнал в център на вниманието си!

Но… «Шерше ла фам!» — са казвали французите… За него беше по-важно да ме компрометира в очите на Мая.

Беше неделя вечер. Заварих Юлиян у Щереви — Мая току-що беше сложила Соня да спи.

Щерев изглеждаше уморен, прозяваше се, дремеше в креслото до прозореца, а Мая и Юлиян седяха до пианото, разглеждаха някакви нотни съчинения и от време на време тихичко си разменяха по някоя дума. Като ги гледах така интимно да си приказват, дяволът си няма работа и запали някакъв неприятен огън в душата ми.

— Другарю директор — рекох, като се доближих до тях, — няма ли да наблюдавате звездите тая вечер? Според другарката Мая вие съзерцавате редовно нощното небе!

— Не съм ви казвала, че той «съзерцава» нощното небе! Такава превзета дума не съм употребила!

— Не се съмнявам — каза Юлиян. — Такава дума вие не бихте изрекли.

— Когато бях в Париж — рекох, — разходих се една вечер до Монмартър и там един амбулантен астроном ми предложи да гледам планетата Юпитер с телескоп.

— Колко интересно! — каза Юлиян и по устните му се плъзна усмивчица, остра като бръснач. — А през кой месец беше, ако си спомняте, тази знаменита вечер? — Мисля, че беше през април, около католическия Великден!

— Ха-ха-ха! — засмя се весело и зловещо Юлиян. — Виж ти! Къде открихте този амбулантен астроном? На кое място беше инсталирал телескопа си?

— Забравил съм! — рекох. — Навярно на височината?

— Ами да, на височината.

— И каква забележителна постройка имаше на височината?

— Май че тогава нямаше никаква!

— Ха-ха-ха! — засмя се повторно Юлиян, но този път съвсем зловещо.

— Моля! — засегнах се аз. — Не виждам да съм казал нещо смешно, за да се смеете така!

— Как така да не сте казали смешни неща? — Сивите му очи бяха потъмнели и погледът им ме смазваше като безмилостен валяк. — Първо — рече той, — през април никаква планета Юпитер не се вижда привечер. Това е известно дори на амбулантните астрономи, както благоволихте да се изразите. Второ, на височината над Монмартър се издига огромната старинна катедрала «Секрекйор», която е била построена на същото това място преди повече от два века!

— Може да е ставало дума за друга планета, а не точно за Юпитер. А катедралата да не ми е направила впечатление. Нито съм астроном, нито архитект! Не, не виждам основание да се смеете по такъв обиден начин!

— Привечер през месец април не се виждат никакви планети, затова по него време не се появяват на височината никакви «амбулантни» астрономи. Вие не сте помирисвали Монмартър, приятелю, а говорите за «амбулантни астрономи» и за планети. Това е толкова смешно, че ако не беше другарката Щерева тук, аз щях още да се смея, и с такъв смях, какъвто вие, по всяка вероятност, не сте чували до днес!

— Всеки помни от Париж различни неща! — повдигнах аз пренебрежително рамене.

Боже мой, лицето на тоя човек изведнъж потъмня и оня проклет валяк на погледа му безмилостно се насочи към мен!

— Ходили сте в Лувъра, нали? — попита ме той.

— И то не един път! — рекох.

— Е, и какво има пред Лувъра?

— Какво може да има? Улица има, какво друго?

— Ха-ха! Ха-ха! — отново се разсмя Юлиян, но този път в зловещия му смях прозвучаха сякаш злобни нотки. — Защо лъжете, че сте били в Париж?

— Оставете човека! — помоли го Мая, без да ме погледне.

Да си жива сто години, царице моя, за благите думи! Обля ме пот, загубих дъх от притеснение.

— Благодаря ви, Мая, че се застъпвате за мен! — промънках. — Този човек не разбира от шеги. Аз се шегувам, а той взима отговорите ми на сериозно. Хе, хе!

И побързах да се измъкна. Току ме запитал за книгите, дето уж ги чета вкъщи. А вкъщи нямах дори четвърт книга. Бях дошъл в Н да правя завод, а не да се забавлявам с книжки.

Ето какъв дързък и безсъвестен човек беше Юлиян. Той използуваше служебното си положение, за да се гаври с по-ниските чинове и по този начин да се издига в очите на красивата Мая като голям началник и железен мъж!

Кошмар!

Бележки на автора за младежките години на Юлиян и за живота му в градчето Н по онова време

Евтимовците

Когато Юлиян се роди, село Горно Ряхово се намираше на половин ден път от Н. По онова време от Горно Ряхово до околийското градче се пътуваше с конска каруца, пътят беше мек, подир каруцата дълго се стелеха сивобелезникави къдели прахоляк. Двадесет години по-късно, Юлиян тъкмо беше завършил гимназия, от Н до Ряхово се стигаше за около един час, тогава тъкмо бяха асфалтирали пътя и новите автобуси го навиваха за броени минути. В днешно време за Горно Ряхово пак се стига за около половин ден, както е било някога си, когато по мекия път са се търкаляли каруци и колелетата им са затъвали до главините си в дълбока кал. Върнало се беше времето назад не защото каруците бяха се върнали отново на мода, къде ти, нито коне има днес, нито каруци! — тези неща бяха останали на доизживяване само в спомените на по-старите хора, само там, в мъглявината на възпоминанията топуркаха коне и дрънчаха весело колелета. Някогашните неща нито бяха се върнали, нито можеха да се върнат, ами село Горно Ряхово като обезлюдя и като промени поминъка си, престана да се интересува за Н, а Н, като се превърна в индустриален град, загуби интерес към Горно Ряхово и му обърна гръб. Оживеният някога път помежду им опустя, асфалтът се изрони, зинаха дупки, като че ли хиляда танка го бяха млели и тъпкали с веригите си. Затова, ако си наумеше някой да мине по него с лека кола и не искаше да рискува ресорите на колата си, той пътуваше по набраздената му и издълбана снага с десетина километра в час, тоест половин ден, както е било във времената на шарените каруци и ракиените бардучета.