Чудакът

«С тоя човек няма да се разбирам!» — и едно усещане, че губя почва под краката си, започна да ме обхваща. «Още не сме се запознали като хората, и вече ме предупреждава отдалече със секири и макари, а сега нарича глупост мерките ми за икономия на време!»

— Още одеве ви казах, че струпвам детайли, за да икономисвам време! — рекох.

Той се изсмя: в очите ми, безцеремонно, като че ли имаше работа с някой най-обикновен работник!

— Тези ръководещи другари — кимна той към Щерев и Никодимов — се изказаха за вас много ласкаво, а вие продължавате да държите на една очевидна глупост! В края на смяната губите време, за да си проправяте път сред струпаните детайли, и това вие наричате икономия на време! Вие прахосвате монтажно време за функции, които не са ви присъщи, и същевременно твърдите, че ускорявате монтажа. Как да ви разбирам, другарю Спиров, ще ми обясните ли?

Нищо не му обясних, защото усещането, че губя почва под краката си, правеше главата ми да се върти и стомахът ми да се надига към гърлото.

Вечерта отидох у Щереви. Тъй и тъй, казвам на Щерев, отчаял съм се, много лошо започна! Защо се залови за мене тоя човек?

А той, какъвто е великодушен и добър, тупа ме приятелски по рамото и ме утешава. Не е — казва — само до тебе, с мнозина започна, може да се каже — с всички. Никому не се размина. Не видя ли на събранието какви трески хвърчаха?

Бях на събранието, видях да хвърчат трески и настроението ми помръкна още повече: «Ако Юлиян се задържи, аз през плет няма да видя повишение!» — въздъхнах в себе си. Кошмарен човек!

Щерев имал чувството, че бил строг и малко зъл, но че си разбирал от работата. Само не могъл да си обясни жеста му с почерпката. Тридесет-четиридесет шишета водка със съответните мезета — а те бяха доста богати, защото съдържаха маслинки, чушчици, половинка яйце и резенче сирене, — това прави почти една директорска заплата. Но да оставим настрана разноските, казваше Щерев. Него го впечатлило друго, което било още по-необикновено. На събранието не се церемонил, дялкал трески от инженери и работници, джаста-праста право в очите! А на трапезата се развеселил, вдигал наздравица за тия, дето най-остро критикувал, и накрая се разпял, песни взел да пее! Какъв човек! И що за характер? — чудеше се Щерев.

— Кошмар! — рекох. И понеже за мен не вдигна наздравица на почерпката, допълних: — Опасен тип!

— Защо? — обади се Мая. Тя се обади за пръв път тази вечер, а лицето й, кой знае защо, пламна като божур.

— Как защо? — рекох. — От такъв може всичко да се очаква! Вземе те на око, понижи те в службата, а после те вика на почерпка и вдига наздравица за светлото ти бъдеще!

— Това е интересно! — каза замислено Мая.

— По-скоро е зловещо! — намръщих се аз.

— Боже мой! — каза Мая. — За вас всеки по-особен човек е «тип» и всяка по-особена постъпка е «зловеща»!

— Аз уважавам редовните хора и нормалните постъпки — рекох.

— А за мен е интересно всичко, което излиза извън рамките на трафаретното и банализираните представи! — каза Мая.

Погледнах Щерев. Той слушаше жена си с наведена глава.

— Вие сте си наумили да оригиналничите! — рекох. — Лошо време сте избрали. Днес ни е дошло до гуша от оригиналности.

— А на мен ми идва понякога до гуша от «редовности» — каза Мая и пак се изчерви.

— Мая — каза кротко Щерев, — ти заради нашия квартирант ли говориш така? Настройваш се на неговата вълна?

— Как ти дойде на ум! — намуси се Мая.

— Какъв квартирант? — попитах аз.

— Не знаете ли? — каза Щерев. — Ние му дадохме под наем горната стая.

— На кого сте я дали? — не повярвах аз.

Мая побърза да отговори:

— На Юлиян Евтимов я дадохме. На новия директор.

«Всичко е свършено!» — помислих си и усетих да избива по челото ми студена пот. «Всичко е свършено!» — биеше кръвта ми по слепоочията, както камбана на погребение.

— Трябва да съберем до напролет пари за колата! — някак сконфузено се усмихна Щерев. — Нали имаме вноска за «Лада».

— Добре, добре! — кимнах с глава и слушах камбаните. И като ги слушах, една спасителна мисъл изведнъж ме осени: ами защо да не използувам Щереви, за да се сближа с Юлиян? Щом съм техен приятел, току-виж, че съм станал и негов! Хората така се сближават, като се събират и разговарят, като заедно ядат и пият. Приятелството не пада от небето.

— Браво! — плеснах се с длан по коляното си. Умно сте постъпили, като сте дали стаята под наем — рекох. — Защо да стои празна? А дето сте я предложили на новия директор, и това е умно! По-добре на един директор, на човек с връзки и авторитет, отколкото на някой кой и да е.

— Но вие нали не го одобрявате? — каза Мая.

— Какво да правя! — въздъхнах. — Ще го търпя заради моята малка приятелка Соня…

Започнах да ходя всеки ден у Щереви, като се надявах да срещна Юлиян. Той беше техен наемател вече. Но оставах с «пръст в устата» — Юлиян не се вестяваше.

Една вечер запитах Мая:

— Наемателят ви да не се е отметнал? Да не би да си е намерил друга квартира?

— О, не! — възкликна Мая. — Той не се е отметнал. Но използува хубавите летни вечери, за да наблюдава звездите. Той е физик, астроном, звездите са негова специалност, сега пише книга за тяхното възникване и развитие. — Тя помълча и все така — малко развълнувано, малко вдъхновено — допълни: — Знаете ли, че аз наблюдавах през неговия телескоп планетата Юпитер? Ах, да знаете колко царствена изглежда тази планета!

— Я виж! — рекох без особен възторг и на свой ред помълчах. — Телескоп, казвате. Чудно!.. Нима той има телескоп?

— Не особено голям, но все пак — телескоп! — каза тя.

— Я виж! — повторих като някакъв папагал думите си. — Планетата Юпитер сте наблюдавали?… Излиза, че вие сте ходили в неговата ергенска квартира, дето е в дачата на бай Сандо ханджията?

— Да — кимна Мая, — аз му ходих на гости преди няколко вечери. — В очите й лумнаха игриво-лукави огънчета. — Със Соня и моя мъж — допълни, като че ли след нарочна пауза тя.

Аз почувствувах тая нарочна пауза и душата ми се наля с негодувание и жалост.

— Наистина — рекох. — Когато човек заема висока длъжност, като Юлияновата, на гости му ходят и първенци, и красавици, и всякакъв елит. Тежко на низшите! Ние ходим на кино веднъж в седмицата и понякога се разхождаме вечер по главната улица! Какво да се прави — въздъхнах, — всеки се ражда с късмета си.

— Грях ви на душата! — погледна ме с укор Мая. — Как ви дохождат наум такива думи! — Тя помълча и повдигна рамене. — Това приказвате вие, дето през вечер сте у нас!

Усетих се, че попресолвам гозбата, затова реших да завия кормилото.

— Извинявайте! — рекох и направих малък поклон. — Това е едничката милост, която съдбата още не ми е отнела… Но щом на сцената се появяват звездните небеса и планетите, и един телескоп, който ги приближава до очите ни — бог може да ми отнеме и тая едничка моя радост!

— Ох, какви думи! — сбърчи носле Мая, сякаш изневиделица я лъхна лоша миризма. — Не ги обичам подобни изрази! Двойка пиша на абитуриент, който се изразява така!

— Какво искате да кажете? — направих аз разтревожено лице. Всъщност аз наистина се разтревожих, защото думата «двойка» никога не беше звучала приятно в ушите ми. А в създалата се обстановка след Юлияновото появяване тя ми напомняше една пъклена бомба със закъснител. Току-виж, че на тази занесена провинциална романтичка (телескоп, звезди, планети, Юпитер!) още утре й хрумнало да ми тегли с червено мастило една дебела черта! Затова изобразих (макар и насила) весела и безгрижна усмивка и махнах с ръка: — Не чувствувате ли, Мая — рекох, — че се занасям? Какво си мислите вие, че ще ви ревнувам от един заводски директор, дето гледа нощем звездите? Моля ви се, Мая, моля ви се!

Наведох се и галантно целунах ръката й.

— До утре! — рекох.

— До утре! — кимна ми тя, но аз не бях чак такъв тъпак, за да не забележа, че по лицето й се изписа една, уви, принудена усмивка.