Следите остават

— Спри колата! — със същия мразовит глас заповяда полковникът.

Шофьорът удари спирачките, колата спря на самотното, тъмно, безлюдно шосе. Само фаровете, които есе още горяха, осветяваха късче от гъсто зашумена горичка.

— Горе ръцете! Шофьорът бавно, без желание вдигна ръце. — По-високо! Само ако помръднеш, и ще те застрелям!

Шофьорът замръзна в неудобната си поза. За миг полковникът видя в огледалото неговото мъртвешки пребледняло, отчаяно лице.

— Пешо! — обърна се той към момчето. — Излез от колата, без да затваряш вратата! Иди при шофьора, бръкни в десния джоб на палтото му и извади оттам пистолета Внимавай добре да не натиснеш спусъка!

Пешо, който бе наблюдавал е ням възторг цялата сцена, пъргаво изскочи от колата и като отвори предната врата, влезе при шофьора. Още щом бръкна в джоба му, той усети студеното дуло на пистолета.

— Дай ми оръжието! — каза полковникът и за пръв път се усмихна.

— Така, много добре?

Сега полковник Филипов имаше в ръцете си два пистолета. Той заповяда на шофьора да излезе на пътя и отново нареди на Пешо внимателно да го обискира В него вече нямаше никакво друго оръжие.

— Седни си на кормилото! — заповяда отново полковникът. — Пешо, влизай и ти.

Шофьорът мълчаливо се настани не старото си място.

— Слушай сега, приятелю, какво ще ти заповядам! започна полковникът вече със съвсем спокоен, смекчен глас. — Първо — ще запалиш мотора и ще продължиш пътя си. Второ — няма да увеличаваш скоростта повече от 20 километра в час. Трето няма да се отбиващ никъде! Четвърто — ще спреш пред дирекцията, ще вземеш куфара ми и ще вървиш две крачки пред мен до кабинета на директора. Всичко това ще извършиш, сякаш тук между нас нищо не се е случило! Ако се опиташ да направиш нещо друго освен заповяданото, та сам ще си бъдеш виновен, няма повече да си играем с тебе! Всичко ясно ли е?

— Ясно е! — отвърна с мъртвешки глас шофьорът.

— Хайде тръгвай!

Колата бавно пое, тоя път с бързината на каруца. За да се спаси от всякаква изненада, полковникът запали лампата в купето. Известно време всички пътуваха мълчаливо, после полковникът запита:

— Ти познаваш ли ме? Знаеш ли кой съм аз?

— Не те познавам — каза шофьорът глухо.

— Лъжеш, ти много добре ме познаваш… Казвам се полковник Филипов… Моето име известно ли ти е?

— Не ви познавам! — отново след кратко мълчание отговори шофьорът.

— С лъжи, приятелю, няма да отидеш далече! — каза полковникът строго. — Защо извади пистолета от задния джоб и защо го премести в джоба на палтото?

— Той си беше в джоба на палтото.

— На всичко отгоре ти ме правиш на сляп! Е, добре, защо един почтен шофьор може да държи в джоба на палтото си зареден пистолет с отворен предпазител?

— Пътищата тук са опасни — отвърна глухо шофьорът.

— Вярно е, че са опасни! — усмихна се полковник Филипов. — Понякога и по такива загубени шосета се разхождат офицери от Държавна сигурност!

Шофьорът нищо не отвърна.

— Лъжите ти не се отличават с голяма оригиналност! — каза полковникът. — Ти лъжеш просто по най-глупавия начин!

— Нищо не лъжа и нищо не знам! — отвърна шофьорът.

— Ето гузният негонен бяга! Ти всичко знаеш и всичко ще кажеш! Разбира се, това ще бъде в твоя полза! То ще облекчи съдбата ти! В края на краищата над твоята глава не виси такава присъда както над главата на Владо Попов например или Петър Заяков! Та докато пристигнем, добре си помисли!

Полковникът ясно видя в огледалото как шофьорът трепна, как очите му леко се разшириха. И само след една минута той вече едва ли не съжаляваше, че бе повел тоя разговор. По шосето срещу тях се зададе моторна кола със силни фарове. Започнаха да сигнализират за разминаване. Неприятна тръпка мина през тялото на полковника. Ами ако шофьорът удари колата в камиона? При такава страшна опасност за него това ще бъде все пак някакъв изход — или смърт за всички, или ако остане жив — спасение! Фаровете идваха все по-близко, на полковника вече му се струваше, че двете коли ще се ударят една в друга. Искаше му се да извика — внимание! — но стисна устни. За какво сам ще подсеща?

Шофьорът обаче беше съвсем далече от всякаква подобна мисъл. Премазан от неочаквания ход на събитията, все още зашеметен и до смърт изплашен, той благополучно доведе колата пред голямото, осветено от лампите лице на дирекцията. Както му беше заповядано, шофьорът излезе от колата, взе куфара на полковника и без да се оглежда, закрачи с убита походка по стълбите. Полковник Филипов, който нито за секунда не го изпускаше из погледа си, вече предчувствуваше — не, вече знаеше, че шофьорът ще заговори. Придружен от Пешо, той мина по вътрешното стълбище и като пристигнаха на втория етаж, шофьорът спря пред широка бяла врата с надпис „Главен директор“.

— Тука е! — каза той глухо.

— Добре! Почукай и влез!

Шофьорът покорно изпълни заповедта. Щом влязоха в широкия, удобно мебелиран кабинет, полковник Филипов веднага видя хората, които бяха вътре. Зад бюрото седеше с уморено и разсеяно лице директорът на мините Стефан Бобев, а в едно от страничните кресла, облечен цивилно, началникът на минната охрана, лейтенантът Наумов. Щом видя госта си, директорът се усмихна и стана прав, но лейтенантът, който бе уведомен за инкогнитното посещение на полковник Филипов, дори не помръдна от мястото си.

— Наумов! — каза полковникът. — Носиш ли белезници?

Офицерът трепна.

— Намират се, другарю… той не завърши, както мислеше, „полковник“…

— Добре, Наумов, сложи ги на тоя ваш приятел…

На него така ще му бъде навярно по-удобно, пък и ние ще се чувствуваме по-спокойни!

За един миг полковникът си направи удоволствието да види изумените лица на двамата мъже в стаята.

— Хайде, хайде по-живо!

Шофьорът, вече съвсем сломен и лишен от каквато и да е надежда, покорно протегна ръцете си.

След малко разпитът започна.

— Слушай внимателно! — каза полковникът. — Аз зная, че диверсантската група, която се криеше в квартирата на инженер Дончев, е сега тука, в минното поселище или някъде наоколо. Аз зная, че на 26 през нощта ти я изведе от квартирата на инженера и на другия ден си я довел тук със служебната кола на мините. Сега мен ме интересува преди всичко къде се крият! Къде е квартирата им! Ти знаеш това нещо и сега чакам да го науча от тебе!

За миг на лицето на шофьора се появи колебание, той мълчеше.

— Чакам! — повтори твърдо полковник Филипов.

— Господин полковник, вие… вие трябва да ми обещаете, вие трябва да ми дадете честна дума, че това… ще облекчи съдбата ми…

— Аз не съм съд и аз лично не мога нищо особено да ти обещая! — каза строго полковникът. — Но това, което ти искаш — то се разбира от само себе си… Ние не сме зверове като вас, на нас са чужди злобата и отмъщението!… За нас е важно да нямаме врагове, които да подриват мирния живот на нашата страна!…

Ако ти дадеш основания да смятаме, че ще се поправиш, нашият съд ще ти даде цялата възможност да живееш, да изкупиш вината си и да станеш нов човек… Някой ден ти отново ще бъдеш свободен и целият този живот, който сега си водил, ще ти се вижда като тежък и страшен кошмар! Някой ден ти ще се срамуваш, че така упорито си се старал да навреждаш на родината си!

Шофьорът мълчеше.

— Добре, аз ще говоря! — каза той внезапно и лицето му потъмня от приток на кръв. — Аз ще кажа всичко, което знам… И без друго играта е пропаднала, няма смисъл да се закопаваш за една пропаднала работа…

— Къде се крият? — настоя полковникът.

— Тук в селището… в квартирата на зъболекаря.

— На зъболекаря? — възкликна директорът. — Това не може да бъде!

Шофьорът го погледна със затаено презрение.

— Те са при зъболекаря! — повтори той вяло.

— И петимата, или Тороманови останаха в София?

— Само трима са… Вие знаете на двамата имената, а третият и на мене не е известен… Тороманови, разбира се, останаха в София, те тук само ще пречат…