Следите остават

— Ние не познаваме нашите деца! — каза Андреев замислен. — Струва ни се, че са прозрачни като стъкла, а те постоянно ни изненадват!

— Туй е, защото те за нас винаги си остават деца — отвърна полковникът. — А те не са вече деца, те са разумни момчета!

— Да, вярно е! — с неочаквана за тона на разговора им горещина се съгласи Андреев. — И да ти кажа право — именно заради това не се сърдя на моя син!

— За какво да му се сърдиш? — учуди се полковникът. — Само това остана — да му се сърдиш!

— Е! Как да няма за какво! Ами да речем за тая негова доста глупавичка постъпка — да се намъкне по-среднощ при диверсантите!

— Не си прав! — замаха с пръст полковникът.

— Чакай, нали казах, че не му се сърдя!

— Няма място за сърдене! В края на краищата все пак това са момчета и каквото са направили до тоя момент, е повече от много!

— А благодарение на него диверсантите не избягаха ли?

— Това е вече съвсем друг въпрос! Пък и диверсантите все още не са избягали!

— А ето — аз отивам дори по-далеч — каза разгорещен Андреев. — Дори да избягат! Нищо, пак няма да му се сърдя! За нас диверсантите не са кой знае какъв проблем, пък и да са проблем — той е временен, утре вече няма да съществува! Но за нас съществува друг остър и най-жизнено важен проблем — да възпитаваме истински достойни граждани на републиката… А това аз го разбирам така — да възпитаме смели и силим младежи, самостоятелна и храбри! Да звънтят те като най-чиста стомана, да се гордеем с тях! Да имат свое лице, своя глава на плещите, своя физиономия! Ето това ми се иска! Да си кажа право, никак не харесвам такива препарирани педагози, които превръщат послушанието в покорност насаждат в децата ни тоя дух на подчиненост, на които те сами робуват от десетилетия! Та какво може да излезе от такава деца!

— Дявол да го вземе, ти си прав! — каза полковникът. — Не съм мислил по тия въпроси, но така ми се струва — ти си прав!

Андреев замълча.

— Разбира се, това не е всичко — каза той след малко, вече не с толкова повишен тон. — В смелостта трябва да има разум, иначе ще върнем всичко назад. Трябва да има съзнателна дисциплина… А ето че тука моят син сериозно се провини… Тъкмо в тоя момент в стаята влезе Пешо. Като вадя полковника лицето му светна.

— Заловихте ли ги, другарю полковник? — попита Пешо радостно.

Полковникът поклати глава.

— Все още не сме, мойто момче! Но ще ги заловим!

И като се замисли за миг, добавя:

— Ако помогнете още малко, непременно ще ги заловим!

Пешо целият пламна. Какво по-хубаво от това — отново да се включат в работа, да се притекат на помощ с всичките си сили.

— А как можем да помогнем, другарю полковник? — попита той възбудено.

Полковник Филипов отново се замисли.

— Като ся припомните всичко, но абсолютно всичко, което се е случило между вас и Тороманов. Вие, разбира се, много разказахте и извънредно много ни помогнахте, но данните се оказаха недостатъчни. Бандитите пропаднаха като че ли в земята, не можем да от крием от тях никаква следа. Аз искам отново всичко да премислите, всичко да си припомните дори най-малката и най-незначителната подробност! Може да се случи тъй, че някоя дреболия, на която досега не сме обръщали никакво внимание, да ни посочи макар и крайчеца на вярна следа… Разбираш ли ме какво искам да кажа?

— Разбирам, другарю полковник! — отвърна Пешо поразочарован.

Той очакваше, че работата ще бъде по-сериозна — ще следят някого, ще пътуват нанякъде с мощните коли на Министерството. Полковник Филипов сякаш усети какво става в душата на момчето и побърза да каже.

— А доловим ли вярна следа, отново ще ви потърсим за помощ. Важното е да получим някакво указание, макар и най-дребното, да се заловим за нещо. Сега сме буквално като с вързани очи…

— Другарю полковник, момчетата чакат долу! — каза Пешо.

— Чакат ли?

— Като видяхме колата, помислихме, че се е случило нещо важно!

— Браво! От вас нищо не може да се скрие! — засмя се полковник Филипов. — Добре, иди и поговори с тях… Нека тая вечер всички отново да помислят, пък утре към обед трима души от вас ще дойдат при мен да поговорим!

— Веднага, другарю полковник! — отвърна Пешо стегнато, почти по войнишки и побърза да излезе.

— Имам надежда в тях — каза полковник Филипов, когато останаха сами. — И като че ли именно в тях е най-голямата ми надежда… Убедих се, че момчетата виждат шиха, за конто възрастните понякога са слепи.

На другия ден към обед Пешо, Веселин и Чарли влязоха в кабинета на полковника. Момчетата бяха сериозни, лицата им имаха делови изражения и полковник Филипов веднага се досети, че разговорът няма да мине напразно. И тримата се разположиха в удобните кресла, извадиха листове хартия, после Пешо запита:

— Можем ли да почнем, другарю полковник:

— Цял съм внимание! — каза полковник Филипов напълно искрено. Пешо започна доклада си, другите двама от време на време нещо допълниха или прибавяха. Когато след половин час завършиха всичко, което имаше да кажат, лицето на полковника изглеждаше оживено, в очите му се се появил радостен блясък.

— Вие сте просто чудни момчета! — каза той възхитен.

— Има ли нещо важно? — попита с надежда Пешо. — Разбира се! Първо, от описанието се вижда, че колата не е „Шевролет“, а навярно „Буик“…

— Аз и видях марката — каза Чарли смутено.

— Къде?

— Върху капака на задното колело!

— А ето — капакът навярно бил чисто и просто сменен — Това, първо, и второ — много е важен тоя белег върху задния десен калник! Ако знаехме по-рано тази подробност…

— Сега късно ли е?

— Не, не е късно… Освен това за мен е много важен случаят с ходатайството в мините… Защо Тороманов е искал в навечерието на такива важни събития да се назначи на работа в мините?

— И ние мислехме за това! — каза Пешо.

— Ето една следа, която не трябва да изпускаме! Директорът на мините е мой личен познат, той ще ни помогне в издирването! Достатъчно е само още днес да му се обадим!

Полковник Филипов поговори още четвърт час с момчетата, после ги изпрати чак до голямото стълбище.

— И тъй — довечера си стойте в къщи! — каза той на прощаване. — Може би някой от вас ще ми потрябва!

— Бъдете спокоен, другарю полковник! — отвърна за всички Пешо.

Момчетата заслизаха по стълбите с повдигнато самочувствие. Ето — те бяха отново необходими, отново ги търсеха, отново бяха влезли като активни участници в преследването на диверсантите.

ВНЕЗАПНА РАЗВРЪЗКА

На другия ден точно в 8 и 20 вечерта на гара Хвойна пристигна с доста голямо закъснение редовният пътнически влак. Беше се вече здрачило, край старите брястове около гаричката прелитаха с бледи припламвания светулчици, тихо подсвиркваха в клоните им нощни птици. От запад вече прииждаше мракът и гасеше последните светлинни по небето. Гарата бе тиха, тъмна и глуха — като всички малки провинциални гарички — и понеже наоколо нямаше никакво голямо селище, почти напълно безлюдна. Началникът на гарата с бледен газов фенер в ръка бе единственият посрещач на влака.

Големият черен локомотив спря с пъшкане, като се обвиваше с бяла пара. От вагоните слязоха само неколцина пътници, повечето от тях работници в мините, и още една двойка, която началникът на гарата веднага забеляза. Това бяха възрастен, доста добре облечен цивилен мъж и момче с къси панталони — навярно баща и син и навярно същите ония гости, които колата на главния директор чакаше. Само преди пет минути шофьорът на директора бе дошъл да попита за закъснението и се бе прибрал отново при колата си със сърдито мърморене.

Пътниците бяха с лек багаж — само мъжът носеше в ръка неголям хубав кожен куфар. Момчето се озърна, сякаш чакаше да види някого, и учудено каза:

— Май че няма никакъв шофьор!

— Не може да няма! — отвърна убедено мъжът. — Сигурно ни чака при колата си!