Страница 31 из 43
— Готово! — каза русият диверсант. — Времето мина! Ще говориш ли?
— Няма да говоря! — каза рязко Пешо и очите му сякаш засияха от решителност хубавото му мургаво лице стана и по-хубаво, и по-светло.
Тоя вдъхновен израз не се изплъзна от внимателно наблюдаващото око на русия диверсант и той учудено попита:
— А защо, моля ти се? Какво толкова нещо… чудно и страшно има в такава проста работа! Защо не искаш да говориш?
— Ей така! — упорито и мрачно отвърна Пешо.
— Но защо така?
— Защото изобщо не искам да говоря с… предатели!
За пръв път русият диверсант трепна и погледна сериозно и втренчено момчето. Пешо веднага разбра, че е сбъркал, че им е подсказал това, което знаеше и не биваше да казва.
— Интересно! — измърмори русият злобно. — А защо трябва да бъдем предатели?
— Какво правите тук с тоя апарат! — Пешо посочи с глава предавателя. — С кого имате връзка?
— Тъй! Значи, ти не искаш да говориш?
— Не искам!
— Тогава ще проговориш насила! — каза русият и се обърна към вратата. — Донеси ми шнура на котлона!
Диверсантът с грубото лице излезе мълчаливо и скоро се върна с електрическия шнур. По светналите му очи можеше да се познае, че той се е досетил какво са намислили да правят с момчето…
Русият диверсант скъса долния контакт на шнура, отдели жичките, после втъкна другия край на шнура в един контакт точно над главата на момчето.
— — Ясно ли ти е? — попита той тихо, като погледна Със студен змийски поглед момчето.
— Не ми е ясно! — отвърна глухо Пешо, макар да се беше досетил!
— Сега ще разбереш! Електрическият ток спокойно може да убие възрастен човек, та камо ли момче като тебе! Е, ще те поопърлим!
Ти какво ще кажеш за тая работа? Не е ли по-хубаво да си кажеш всичко доброволно?
— Няма какво да казвам! — отвърна Пешо и очите му отново засияха.
— Добре, ще вадим! Ето само за опит!
Русият бързо докосна ръката на Пешо с оголените жици. Електрическата искра разтърси слабичкото тяло на момчето, то слабо извика. — Ще говориш ли?
— Не!
Лицето на момчето отново стана гордо и светло, каквото, е било навярно лицето на неговия баща, когато са го изтезавали в полицията.
— Вържете му устата! — каза решително русият. — На него и без това не му трябва!
Диверсантът с грубото лице се наведе над Пешо и бързо му завърза устата.
След пет минути и тримата диверсанти седяха около ниската кръгла маса в хола. Стаята бе съвсем тъмна, защото се бояха да запалят електричеството и макар да бяха съвсем близо един до друг, те не можеха да видят дори лицата си, които сега бяха вече наистина мрачни и разтревожени. Майорът беше съвсем изтрезнял, диверсантът с грубото лице неспокойно сумтеше. Само русият изглежда бе запазил напълно присъствието на духа.
— Ясно е, момчето няма да проговори! — каза той тихо и като че ли замислено. — Това екзалтирано типче е навярно от комунистическо семейство, здравата се е нагълтало с разни „Млади гвардия“…
— Ти го остави на мен — каза майорът, — пък ще видим…
— Няма време, пък и няма смисъл! Не вярвам да научим нещо особено!
Според мене това е някаква момчешка история, иначе досега органите на Държавна сигурност да са ни пипнали…
Тая възможност беше толкова страшна, че за момент и тримата замълчаха.
— За нас има само един важен въпрос! — продължи русият с понижен глас. — Момчето само ли е действало, или с помощници! Явно е обаче, че не са казвали нищо на милицията, иначе момчето нямаше да бъде сега само! Тогава най-късно утре ще разберат, че тяхното приятелче е изчезнало и тоя път ще довтасат не сами!
— Ами да не довтасат нощес? — обади се мрачно майорът.
— Нали казваш, че вратата на входа е заключена?
— Заключена е…
— Не би я заключил, ако навън го чакаше някакъв помощник.
— То не се знае!
— Вярно е, че не се знае. Така или иначе — ние трябва веднага да офейкаме! Аз ще се обадя веднага на Б8, ще предупредим и Тороманов! След половин час нас не трябва да ни има вече тука!
— А какво ще правим с момчето?
— Ще го оставим тук вързано.
— Глупости! — обади се диверсантът с грубото лице. — Най-добре е, преди да тръгнем да го пречукаме.
— Защо да го пречукваме?
— Как защо? Ами, че мръсничето знае вече всичко! Знае за предавателя, разучило е добре мутрите ни!
Русият диверсант сам знаеше това по-добре от него, и все пак беше решително против убийство. Цялата работа беше в това, че двамата му помощници имаха тежки присъди от местната власт. За тях нямаше вече път назад. Неговото лично положение обаче не беше така безнадеждно. Дори да го заловяха, той щеше да се отърве с някоя така или иначе поносима присъда, докато убийството на момчето щеше да го изпрати направо на бесилото. Но можеше ли да им каже това? Не можеше! От друга страна, вярата му в добрия изход на цялото предприятие след дългото доброволно затворничество в апартамента на инженера бе вече силно намаляла.
— Не съм съгласен да го убиваме! — каза той решително.
— Не бива да забравяме, че тук ние имаме не само подривни задачи, но и политически! Ако убием момчето, тяхната пропаганда ще — използува това, за да настрои против нас целия народ!
Как си мислите вие това — зверски убито момче! Ами нали и най-простият зарзаватчия ще настръхне! Не, не съм съгласен!
— А съгласен ли си сами да си сложим врата на дръвника? — сърдито избоботи диверсантът с грубото лице. — На това пък аз не съм съгласен.
— Нито пък аз! — добави сухо майорът.
Русият диверсант погледна часовника си със светещия циферблат и се обърна към майора:
— Ти върви веднага на предавателя! След малко ще те търсят!
Майорът бързо стана от мястото си.
— Какво да предам?
— Предай, че групата поради непредвидени обстоятелства ще замине за обект 14 тая нощ, вместо утре през нощта. И като помълча един миг, обърна се към диверсанта с грубото лице:
— Върви и ти да му помогнеш с шифъра! Аз ще се свържа веднага с Б8 и ще уредя нашето заминаване!
Двамата диверсанти станаха от местата си и обзети от тревожно нетърпение, бързо се упътиха към банята. Русият мъж постоя още половин минута на мястото си, после едва чуто въздъхна и тръгна към телефона. Непредвидените събития въпреки привидното му спокойствие се бяха отразили зле на неговото самочувствие.
ЮЛИЯ ДЕЙСТВУВА
Мъчително и страшно беше за Юлия да чака в запустелия двор. Скрита между храсталаците, тя потреперваше от среднощната хладина и от лошите мисли, които преминаваха през ума и. Понякога някоя птица изпърхваше между тъмните клони на дърветата, понякога котка скачаше внезапно върху перваза на оградата и Юлия замираше уплашена на мястото си. Но в тия минути повече от всичко друго тя се страхуваше за своя малък приятел, който така странно бе изчезнал в голямата бяла къща. Какво се бе случило с него? Защо не излизаше? Макар да и бе съвсем трудно в тия страшни минути да мисли спокойно, тя разбираше, че няма никакви разумни причини да се бави дълго вътре. Колко време е нужно, за да провери дали ключът отваря вратата? Сигурно не повече от пет минути. Досега бяха минали много пъти по пет минути, а от него нямаше никаква следа.
Къде изчезна той? Жив ли беше или му се бе случило вече някакво непоправимо нещастие?
Разкъсвана от противоречиви мисли, тя чакаше зад оградката и не сваляше поглед от входната врата. Ами сигурно ли е, че е влязъл наистина в къщата! Не може да бъде сигурно, тя не го е видяла! Но къде може да отиде той в късния нощен час? Дали не му е дошло на ума да извести незабавно милицията — още тая нощ да я извести предвид някаква опасност? И това беше възможно, но тя не вярваше. Тя чувствуваше, че той е вътре — в голямата бяла къща, и тръпнеше от страх! Какво му се е случило, защо не излиза?
Най-после Юлия разбра, че е опасно и безсмислено да чака повече тука. Ако с него се е случило нещастие, тя е длъжна да му помогне, да го спаси! Макар да разбра ясно това, все пак и беше необяснимо трудно да се откъсне от мястото си. Струваше и се, че щом тръгне нанякъде, там горе ще се случи някакво невъзвратимо страшно нещастие, което вече никой няма да може да поправи. Да, по-хубаво е веднага да изтича в милицията, да предупреди, да извика помощ, но въпреки това нямаше воля да помръдне от мястото си и да свали поглед от неподвижната врата!