Следите остават

Най-после машинката на баща и престана да работи, в кабинета се чуха стъпки. Юлия се обърна към стената, присви се на кравайче и замря. Нека, като мине край нея, той да си помисли, че тя дълбоко спи. За да бъде това по-убедително, Юлия започна да диша равномерно и вече не стискаше така силно клепачите си.

Скоро вратата се отвори, баща и влезе в хола. Като мина край леглото и, той спря и поседя там половин минута, която се стори на Юлия безкрайна. Изведнъж тя почувствува, че баща и се навежда над нея, усети дори дишането му и в следния миг меката му ръка ласкаво погали косата и.

Изведнъж Юлия като че ли забрави всичко друго — така дълбоко я трогна тая неочаквана милувка. Баща и се изправи, постоя мълчалив няколко секунди над леглото, после влезе в спалнята си. Щом стъпките му утихнаха и ивицата светлина под вратата угасна, Юлия бързо стана и с боси крака приближи до прозореца. От мястото си тя добре виждаше голяма част от протежението на улицата и входа на Пешовата кооперация. Нямаше никакво съмнение, че ако той излезе, тя веднага ще го забележи. Но сега улицата беше съвсем пуста, само една котка притича бързо по тротоара и изчезна в тъмните дворове. Тъмна и пуста бе и цялата фасада на зданието, в което живееше Пешо.

Юлия постоя така около четвърт час с очи неподвижно вперени в далечния вход. Понеже беше само по нощница, скоро и стана студено от среднощния хлад, очите и почнаха да сълзят от напрегнатото взиране. Прииска и се да потърси някаква дреха и да се наметне, но не смееше да се отдели нито за секунда от прозореца. Кой знае, можеше да се случи тъй, че точно в тоя момент той да излезе от дома си и току—виж, че го пропуснала! Не, няма да помръдне от мястото си, ще чака докрай.

Освен всичко друго, колкото повече минаваше времето, толкова по-настойчиво в душата и се промъкваше страхът: — ами дали той вече не е излязъл? Може би точно така е станало, може би той е помислил, че няма време за губене! Не стои ли тя тука напразно, докато някъде там далече над неговия живот е в смъртна опасност? Времето течеше мъчително бавно, сякаш минутите бяха часове, тя героически се бореше и със студа, който вече я караше да потреперва, и със съня, който започна да тежи на клепачите и, но не помръдваше от мястото си. От главата и изчезнаха всички мисли, не знаеше и не помнеше вече нищо освен едно: да не го изпусне!

В края на краищата Юлия съвсем загуби чувство за времето. Час ли бе стояла, два или повече, тя вече не знаеше. Дали нямаше скоро да се съмне? Но небето над нея бе все така тъмно и все така спокойно и безстрастно горяха по улицата електрическите лампи. Тя вече цялата трепереше от студ, но не помръдваше!

И изведнъж, точно когато най-малко очакваше, вратата на кооперацията се отвори и на улицата излезе Пешо. Тя го позна в същия миг, макар той да бе застанал в сянката на свода и да оглеждаше внимателно улицата. Първата и мисъл бе да извика: «Пешо!» — но викът замря на гърлото и. Внезапно я обзе страх и срам! Ами как ще вика тъй, с цяло гърло! Нали ще я чуят баща и и майка и? Какво ще си помислят те за нея и дали изобщо ще я оставят да поговори с Пешо, за да го разубеди! Пък какво ще помисли и сам Пешо, дали няма да я намрази за цял живот, задето така необмислено го е издала пред външни хора и задето е вдигнала такава среднощна врява за техни лични работи. Юлия видя как той обърна гръб и тръгна бързо по улицата в посока, обратна на тяхната къща, но не извика, замълча разтреперана и ужасена.

Изведнъж и дойде нова, спасителна мисъл: ами защо да не изтича след него, защо да не го догони? Тя се нахвърли върху дрехите си и започна да се облича. За нещастие лявата и обувка не се оказа на мястото си. Тя започна да я търси трескаво — под кревата, под масата, под столовете, но обувката никъде я нямаше. След студа гъста горещина обля цялото и тяло. Ами сега? Да запали ли лампата? В тоя миг тя настъпи нещо кораво и разбра мигновено, че именно това е загубената обувка. Тя я обу бързо, после почти изтича до прозореца. Оттам пътят бе много по-кратък и лесен. Те живееха на партерния етаж, височината не беше голяма и на нея вече няколко пъти и се беше случвало да скача през прозореца, като стъпи най-напред на циментовия цокъл и оттам — на тротоара. Сега това бе изпълнено със светкавична бързина, и тя се оказа след миг на тротоара, макар и с ожулено коляно, макар и несъзнателно накуцваща, но твърдо решена да настигне Пешо по улиците.

Улиците бяха съвсем пусти, по тях не се мяркаха никакви хора. И ако би минал по това време някакъв човек, той би се удивил дълбоко на неочакваната гледка: върви, почти тича по глухата улица момиченце със къса рокличка, къдравата му косица се развява от слабия нощен ветрец, лицето му е бледо и тревожно, погледът напрегнат. Накъде се е запътило такова самичко и уплашено в късната нощ? Няма ли то родители, кой го е оставил да излезе само, не се ли страхува от глухата пустош на нощните улици? Ако има добро сърце, той би го спрял, би го запитал, би му помогнал. Но Юлия не срещна никого, пък и да беше срещнала някой, дори не би го забелязала — така цялата бе обзета от желание непременно да стигне Пешо. Той наистина излезе преди нея, той е момче и крачи бързо, но затова пък тя ще тича, да, да — ще тича през целия път, но пак ще го намери, пак ще говори с него!

Юлия започна да тича. Гърлото и засъхна, устата и се изпълни със стоманеногорчив вкус, краката и почнаха да се подкосяват, но тя продължаваше да тича. И внезапно се случи нещо по-лошо — остра болка в стомаха, вляво към далака, почти я накара да спре и да се превие. Не, не може повече! Тя започна да ходи — отначало бавно, докато болката я отпусна, после по-бързо, докато отново затича. Тъй — с тичане и ходене — тя най-после пристигна на улицата, на която живееха бандитите.

Още от първия поглед Юлия разбра, че по нея не се мярка никакъв жив човек. Уплашена, с разтреперани крака, едва преглъщаше от умора, тя намали хода. Вече няма смисъл да бърза, вече е късно. Така тя стигна до входа на зданието и като спря нерешително пред входа, натисна дръжката.

Затворено!

Изведнъж и се доплака, сълзи бликнаха от очите и. Изпуснала го е, свършено! Ами ако го е изпреварила но пътя? Ами ако още не е пристигнал? Тогава той може всеки миг да пристигне и да я завари тука!

Тя се уплаши! Ами какво ще каже, като я види? Каквото иска да каже, но тя ще го чака! Само че не е ли неудобно тук пред входа? Юлия се огледа. Още при миналите идвания тя беше видяла, че точно срещу зданието има малка старинна къща с изглед на миниатюрен замък — с високи тесни колони пред масивния дъбов вход, с масивни фронтони над прозорците, със скулптурни фигурки под покрива. От входа към двора водеха много широки, бели каменни стъпала, които почти се сливаха с тревата в двора. Самият двор бе отделен от улицата с ниска зидана ограда, с решетка по цялото протежение от ковано желязо. Къщата изглеждаше занемарена, фасадата и бе изранена от недалечна експлозия на самолетна бомба през войната, красивата желязна врата към улицата бе килната на една страна и оставена непоправена. Без повече да мисли, Юлия се промъкна в двора, тихо си проправи път между гъстите храсти, след това се изправи със затаен дъх до оградата. От това място не беше никак трудно да се наблюдава и улицата, и насрещната къща.

Юлия внимателно се огледа. По улицата все още не се мяркашеникакъв човек, прозорците на апартамента, в който се криеха бандитите, бяха тъмни, плътно затворени и все така облепени със стари вестници, Юлия въздъхна горчиво и зачака.

РАЗПИТ

Запасният майор от царската армия Крум Пешев бе дежурен в апартамента на инженер Дончев между единадесет и три часа. Според всекидневното разписание той бе длъжен точно в един и тридесет през нощта да влезе в радиовръзка със задграничната централа, да предаде сведенията и да приеме текущите заповеди и разпореждания. Майорът бе около 45—годишен, висок, мършав, но с месест, в двойни размери нос, вече доста зачервен от злоупотреба със силни спиртни напитки. Коравото му, набраздено с дълбоки бръчки лице, доста неудобно за бръснене, бе обрасло в десетдневна брада, късите му подстригани мустаци се бяха вече слели с околната косматост. В първите десетина дни на своето доброволно затворничество бившият царски офицер се бръснеше по навик всеки ден, но след това безделието, скуката, примесена с всекидневния страх да не бъдат разкрити, както и горчивата безнадежност и непрекъснатото пиянство, бяха убили у него тая привичка на цивилизацията. Точно в един и двадесет майорът стана от широкото тапицирано кресло, в което полулежеше и за да не заспи, сръбваше от време на време отмерена глътка силен коняк. Стаята беше съвсем тъмна, а през вратата на отворената спалня долиташе неспокойното басово хъркане на двамата му другари. Радиопредавателят беше в банята. Доста широчкото, облицовано в бели порцеланови плочки помещение имаше само едно съвсем тясно прозорче, което бе така грижливо облепено с вестници и черна хартия, че нито лъч светлинка не можеше да се види отвън. През нощта те палеха електричество само в банята, там работеха нощем и с радиопредавателя. До самото предаване имаше още десет минути, но майорът искаше да послуша малко музика, която нямаше опасност да бъде чута от други хора, тъй като я приемаше с радиослушалките. Той въздъхна, почеса небрежно разголените си гърди и като взе шишето с коняк, бавно се упъти нататък.