Следите остават

— Знаете ли, имам едно момиченце, такова палавче като вас, само че по-малко, разбира се… То го изпусна през прозореца… Добре, че майка му го видяла, иначе щяхме да останем без ключ… Друг нямаме, всички сме ги изпогубили…

— В тая кооперация ли живеете? — попита Пешо. — В тая — отвърна бързо мъжът. — А ти, момченце, да не си загубил ключа?

— Как ще го загубя, никъде не съм ходил! — кимна Пешо и от притеснение изпразни целия джоб. Тук между лимонадените топчета, вървите, парчетата тебешир и алуминиевата острилка за моливи той веднага зърна и секретния ключ.

— Ето го! — каза той с облекчение. — Помня аз, в тоя джоб го сложих!

На Пешо се стори, че непознатият бързо и някак нелюбезно дръпна ключа от ръцете му. Тоя жест никак не отиваше и на ласкавия му глас, и на приятелската му усмивка. Без да каже нито дума повече, непознатият им обърна широкия си гръб и бързо се запъти към черния вход на сградата.

— Интересен човек! — измърмори след него Веселин. — Дори не поблагодари!

— Такива са възрастните! — забеляза с огорчение Бебо. — Докато им трябваш, добри са, пък после…

— Такива са! — поклати глава и Веселин в знак на най-дълбоко съчувствие.

Само Пешо сърдито и намръщено мълчеше.

У ДОМА

Скоро момчетата излязоха на улицата. Там и небето като че ли бе по-светло, пък и лампите хвърляха изобилна светлина. На тролейбусната спирка се бе събрала обикновената опашка от хора, някои се мъчеха да четат вестници, други надничаха в далечината с надежда да съзрат червената звезда на идващия тролейбус. По тротоарите имаше все още много хора, момиченца кресливо играеха на дама. Момчетата ги погледнаха пренебрежително и отминаха нататък. В тоя миг зад гърба им се понесе момичешко гласче:

— Пешка—а. — Пошка! Пешка… Пошка!

Пешо сърдито бръкна в джобовете си, но не се обърна. Ама пък „излагация“ — да викат по него момичетата. Гласът зад него продължи:

Пешка, Пошка, майка ти кокошка! Татко ти петел, много е дебел!

Това беше вече много. Пешо се обърна, а с него и цялата му компания. Момиченцата бяха престанали да играят и гледаха към тях, ухилени едва ли не до ушите.

— Кой вика? — попита грозно Пешо.

Мълчание. Само усмивките изчезнаха от засмените лица на децата.

— Питам ви кой вика, сополанки такива!

Тоя път гласът му бе така недвусмислено заканителен, че едно от малките момиченца веднага се обади.

— Виж горе! — и то посочи с тънкото си пръстче.

Пешо вдигна очи. На един от прозорците на партерния етаж, облегната на перваза, стоеше Юлия чувствувайки се в безопасност и далече от властта на момчетата, тя гледаше към тях с тържествуващи очи, цялата изчервена. Беше облечена в синя копринена рокличка, изобилната и къдрава руса коса свободно падаше до рамената. Макар да беше такава хубава и деликатна, момчетата сега я гледаха едва ли не с омраза. Пешо приближи няколко крачки и вдигна към нея очи.

— Защо викаш? — попита той строго, но все още сдържано.

— На пък, вика ми се!

Предизвикателният отговор в миг забърка момчето.

— Ти си… ти си… маймуна! — едва избъбри той.

— Аз пък казвам, че пък ти си маймуна!

Пешо отстъпи крачка назад. Разговорът не се развиваше добре за достойнството му.

— Като те хвана на улицата, аз добре ще те науча! — каза той мрачно, като измерваше Сърдито с поглед красивото момиченце.

— Бреее! А пък тебе като те хване татко, знаеш ли какво ще ти направи?

— Какво? — полюбопитствува презрително момчето.

— Ще те напердаши веднъж здравата — това!

— Къси му са на твоя татко ръцете, това да си знаеш!

— На твоя татко са му къси ръцете!

Пешо се взря смаян в разгневеното лице на момиченцето.

— Ама ти защо се заяждаш с мене? — попита той учудено. — Какво съм ти направил аз на тебе?

— Направил си ми!

— Нищо не съм ти направил!

— Ами защо ми каза веднъж „буржоазка“!

Пешо се замисли. Вярно, казал и бе веднъж така.

— Казах ти го, защото си буржоазка — Затова ти го казах!

Сините красиви очи на момиченцето се отвориха широко от обидата, после внезапно плувнаха в сълзи. То бе така поразено и смаяно от повторното обвинение, казано при това с такъв сериозен глас, че в миг се отдръпна назад, после разплакано подхвърли:

— Ще те обадя аз на твоята учителка, ще видиш!

— Добре! — каза злорадо Пешо. — Само че ще почакаш малко да мине ваканцията!

— Ух, какъв си лош! — кипна внезапно Юлия. Лош си, лош си!

Пешо помисли нещо да и отвърне, но зърна в миг фигура на възрастен човек, който се мярна в дъното на стаята, и побърза да се махне.

Все пак никак не му бе весело на сърцето, споменът за разплаканото момиченце му тежеше. Той изкачи бавно стълбището до третия етаж, бръкна разсеяно в джоба си за ключа и го пъхна в ключалката. За негово учудване ключът не се превъртя. Той натисна втори път, сега още по-силно, но отново не сполучи.

Каква е тая работа, да не е сбъркал етажа? Разбира се, че не е на вратата беше прикачена позната медна табелка с надпис „Кирил Андреев“. Момчето измъкна обратно ключа и внимателно го погледна. Само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че не държи в ръцете си своя ключ. Този наистина бе съвсем като неговия, но зъбците му бяха други и, разбира се, никак не беше чудно, че не успя да отвори вратата. Но откъде се е взел у него този чужд ключ?.

Една бърза мисъл го накара смутено да се почеше. Много ясно — той е сбъркал своя ключ с ключа на непознатия човек в дворчето. Тъй е станало, не може да бъде друго!

Момчето позвъни и вратата отвори майка му. Тя беше нисичка пъргава жена, със също такава бяла гладка кожа като на сина си, добродушните и очи се спряха на момчето малко учудено.

— Как тъй толкова рано! — каза тя доволно, — А ключа загуби ли?

— Не съм — отвърна късо момчето. — Татко върна ли се?

— Откога още!…

Пешо отиде в кухнята да се измие. Интересни хора са това възрастните, никой не им пречи да закъсняват, а ето че не закъсняват. Родителите му бяха вече вечеряли и той седна да се храни самичък. Докато ядеше, навън се позвъня, някакъв мъжки глас се чу в антрето, но Пешо не обърна внимание. След четвърт час той влезе в дневната стая. Баща му седеше в едно от креслата и четеше вестник, но по това, че дори не вдигна глава да го погледне, момчето разбра, че работата никак не е на ред.

Бащата на Пешо беше секретар в едно от министерствата. Момчето бе взело от него високия ръст и твърдия му характер. Беше около четиридесетгодишен, но вече посивял, лицето му изглеждаше винаги малко уморено. Пешо знаеше, че бе почнал да побелява в затвора, където бе прекарал четири години като политически затворник.

Най-после бащата вдигна поглед от вестника и измери сина си от главата до петите. Погледът му беше не на шега сърдит.

— Седни! — каза том твърдо.

Пешо седна. Умът му бързо работеше — какво лошо може да е направел? Доколкото си спомняше — нищо, ама съвсем нищо особено. Наистина вчера бе прекарал в плувния басейн на банята два часа вместо един час, но откъде баш а му може да знае това. Освен това какво? А, да! — беше си скъсал днес ризата на бодливия тел на футболното игрище. И това не може да бъде — баща му никога не обръщаше внимание на такива работи.

— Преди малко идва при мене бащата на Юлия! — заговори тон строго.

Пешо си отдъхна — такава значи била работата!

— Оплака ми се от тебе! Викал си на Юлия „буржоазка“? Вярно ли е това?

Вярно е — отвърна учуден Пешо. — Пък тя си е буржоазка…

В очите на баща му мина внезапно сянка от смях.

— Кой ти даде на тебе право да кръщаваш хората с имена? — попита той все пак доста понамръщен. — Отде накъде Юлия ще бъде буржоазна?

— Ами тъй… Как тъй?

— Все ходи с едни роклички, с едни панделки, все нещо се цупи… Кажеш и две думи — току заплаче. Отново сянка на смях се мярна в очите на баща му.