Страница 30 из 32
— Утре ви каня на официална вечеря — каза Дюран. — Навярно ще присъствува и директорът.
Димов го погледна едва ли не уплашено.
— Много ви моля!… Ама знаете ли как не обичам официални срещи и вечери.
Дюран се замисли.
— За вечерята някак си може да уредим… Но тогава ще се наложи да дойдете още веднаж в бюрото ми. Няма да ви се размине без една официална благодарност. Да не говорим за мисис Доналд!
— Не ми е приятно да услужвам на милиардери — изсумтя Димов.
— Без шеги! Навярно ви чака и парична премия. Най-малкото от страна на застрахователната компания.
— С удоволствие ви я отстъпвам — усмихна се Димов.
— Не се шегувайте. Това не са малко пари!
— Не се шегувам, но у нас това е абсолютно забранено. Държавен служител може да получи само законната държавна премия. И нищо друго.
— Ха! — възкликна Дюран. — По тоя начин ще услужите на капиталистите. Знаете ли колко ще се зарадват? Тия пари и без друго ги бяха прежалили.
— Знам! — отвърна Димов. — Но принципът си е принцип.
Дюран го зяпаше любопитно.
— Странни хора сте вие! — измърмори той.
Опитаха се да спрат едно такси. То наистина спря, но в него седеше млада жена с доста претенциозен вид. Цялото й поведение подсказваше, че с удоволствие би ги приела и двамата. Дюран само махна с ръка, шофьорът предвидливо замина.
— А това не влиза ли във вашите задължения? — усмихна се Димов. — Да я приберете на топло.
— Има си хора за тая работа — отвърна неохотно Дюран.
Тая нощ Димов заспа веднага — без никаква мисъл в главата, макар да съзнаваше много добре, че има за какво да се мисли. На сутринта отиде в Българското посолство, където го прие посланикът. Димов му разказа всичко — до арестуването на мадам де Вол. Посланикът слушаше поразен.
— Познавам мадам де Вол — каза той. — Идвала е даже в нашето посолство. Минаваше за лява голистка. И с основание, сигурен съм, че е участвувала много активно в съпротивителното движение против немската окупация.
— Доста странно! — каза Димов замислено.
— Наистина странно!… Но всичко е добре дошло за нас. Скоро свикваме пресконференция. По друг повод, разбира се. Но ще използуваме случая да обясним на господа журналистите, че дължат на нашата страна едно извинение. За всички ония хули, които посипаха по наш адрес.
След посещението при посланика Димов разгледа „Лафайет“. Без особен резултат, разбира се. Купи само пет-шест газови запалки — подарък за най-близките приятели и сътрудници. И още толкова стила — от най-добрите. Спря за миг пред едно мъжко поло, но махна с ръка и отмина. Стори му се прекалено елегантно за един скромен криминален служител. След това обядва в едно случайно бистро, взе такси и отиде в Галерията на модерното изкуство. Началото не беше никак окуражително. И Матис, и Пикасо го оставиха доста хладен. И тъкмо беше потънал в някакво непонятно за него очарование в салона на примитивистите, някой го побутна по ръката.
— Господин Димов!
Той се обърна учудено — млад, учтив човек го гледаше с нескрит респект. Димов си припомни веднага, че го бе зърнал веднаж някъде около Дюран.
— Господин Димов, инспектор Дюран ви моли да дойдете веднага при него.
— Нещо се е случило?
— Не мога да ви кажа.
Димов погледна със съжаление недогледаните галерии и тръгна с младия човек.
— А откъде знаехте, че съм именно тук? — запита той.
— Френската полиция всичко знае! — пошегува се младежът.
Навън ги чакаше кола, която веднага ги заведе в бюрото на Дюран. Като го видя, инспекторът стана усмихнат и тръгна срещу него. Никога не бе изглеждал в такова добро разположение на духа. „Навярно е пипнал премията от застрахователната компания“ — помисли Димов развеселен.
— Вие сте чуден човек! — говореше шеговито Дюран. — Тръгнал по изложби, вместо да купи чифт хубави обувки на жена си.
— Трябва да си купя жена по-напред — все тъй шеговито отвърна Димов.
— Ами купете си французойка. Ще ви намерим една с намаление.
— От плас „Пигал“?
— Не, моля ви се, напълно порядъчна.
— Пак ще ми излезе доста скъпичка. След сватбата, искам да кажа. Предпочитам българките, те са ужасно пестеливи.
Двамата седнаха — Дюран зад бюрото си.
— Последно, кога заминавате?
— Както ви казах. Утре сутринта.
— Тогава ще ви направя един малък сюрприз — каза Дюран. — По случай вашето заминаване.
Той бръкна в едно от чекмеджетата и извади оттам плик. Беше голям плик, доста плътен. Димов едва не се намръщи — какво значи това? Възнаграждение за усърдието? Той вече го бе предупредил, и то съвсем недвусмислено.
— Какво е това? — запита Димов сдържано.
— Отворете, отворете!
Димов неохотно отвори плика. Вътре имаше само няколко фотографии. Отначало те нищо не му говореха. Някаква широка стая в стил „ампир“. Маса, отрупана с бутилки и богато ядене. Полупияни мъже, всичките в есесовски униформи с пречупен кръст на ръкавите. Само три жени, и трите много хубави и елегантни. Но едва като се взря много внимателно, Димов разбра, че една от трите жени е мадам де Вол.
— Къде намерихте това? — запита спокойно Димов.
— В сейфа на Кулон?
— Не, на много по-сигурно място. В трезора на Националната банка. В личната касетка на Кулон.
— Да, сега всичко идва на мястото си — каза Димов.
— Очевидно Кулон не е страдал от излишна доверчивост.
— И не е сбъркал — отвърна доволно Дюран.
— Разпитахте ли мадам де Вол?
— Да, разбира се. И то веднага. Тоя път тя направи пълни самопризнания. Откровени, драстични, бих казал, яростни. Изглежда, че беше вбесена от предателството на Кулон. Говореше за него с ненавист. Но въпреки това не скри нищо от своите престъпления.
— И какви по-точно?
Дюран гледаше втренчено своя колега, на устните му бе кацнала някаква непонятна усмивка.
— Няма да ви държа в неизвестност, както често вие го правите. По-приятно ми е да ви стресна. Мадам де Вол е убила не само Кулон. Тя е убила и Периа.
Димов слушаше поразен. И мълчеше.
— Признайте, колега, че само това не сте очаквали? — обади се Дюран.
— Да, наистина — кимна Димов. — Допусках друго. Допусках, че мадам де Вол е в дъното на заговора срещу Периа. Допусках, че има друга, неизвестна причина за смъртта на двамата. Бях почти сигурен, че Периа не е знаел за идването на Кулон на летището в София. И все пак смятах, че Кулон е убиецът… В края на краищата тоя удар, толкова професионален и мъжки.
— Не забравяйте, че тя е минала немска разузнавателна школа.
— Да, разбирам. Но тогава не знаех това. Тържествените нотки в гласа на Дюран изглеждаха доста спаднали. Все пак неговият колега бе проникнал в същината на работата.
— Да почнем отначало. Ето този тук — Дюран го посочи на снимката — е Грюне, един от шефовете на парижкото гестапо. Той лично е вербувал мадам де Вол, тогава Жанет Грие, отначало само като своя любовница. Колкото и да е умна и наблюдателна, мадам де Вол не знае как е направена тая снимка. И от кого. Може би това е било ход на някаква друга агентура. Не знае как тая снимка е попаднала у Периа. И, за съжаление, навярно и ние никога няма да узнаем. По-късно мадам де Вол минала специална школа и много умно била лансирана сред дейците на съпротивителното движение. Там тя, според нейните лични показания, се е занимавала само с разузнавателна дейност, с доносничество, искам да кажа.
— Да не би със своите сегашни самопризнания да иска да скрие политическите си престъпления?
— Не знам. Не ми се вярва. Мадам де Вол твърди, че не е вършила никакви особени предателства. Малко е знаела. Пък не се и чувствувала длъжна да казва всичко. И да прави всичко.
— Такъв човек прави всичко — каза намръщено Димов.
— Ще поразчепкаме и тоя въпрос… Но сега за сега да се върнем към нашето дело. След войната като заслужил човек мадам де Вол се издига до поста, който досега заемаше. У нас това съвсем не е лека кариера за една жена. Тя прави впечатление на всички със своя блестящ ум. И с безукорното си поведение. Това продължава до деня, в който пред нея се появява Периа със своите снимки. С тия снимки той е изнудвал мадам де Вол и тя му е служела безпрекословно. Но тоя самонадеян негодник не се задоволил само с това. Като Грюне той направил мадам де Вол своя любовница. И това му изяло главата. С течение на годините мадам де Вол научава две важни неща, които той издал в крайно пияно състояние. Първо, къде е сейфът. И втората по-фатална грешка: кой е Кулон.