Страница 4 из 15
— Надали, Пер! — въздъхнах аз омърлушено. — Лесни загадки се поставят само на деца. Преди всичко трудно е да решим дали тая загадка се крие в личността на Мойсей, или в личността на Микеланджело… Или може би в самата статуя и нейната трагична съдба. Аз мисля, че ще решим тоя проблем, след като много внимателно проучим всички материали. А това би могло да стане успешно едва когато се върнем на Земята.
— Да, Славин, но представи си, че в загадката се крие предупреждение — каза комендантът. — И ако не го знаем, може би няма да успеем да се върнем назад…
— Да, Пер, това наистина ще бъде най-лошата от всички възможности….
— Ами тогава не е зле малко да си напънем мозъците… Разкажи какво знаеш за Мойсей…
— За съжаление твърде малко, Пер… Той е бил полулегенда, полуисторическа личност от сферата на религиозните митове, описани в библията. Във всеки случай сега никой не спори за неговото реално съществуване. Доколкото си спомням, живял е около хиляда и двеста години преди новата ера. Несъмнено е бил образован човек и опитен пълководец. А ето нещо интересно — той е извел, именно извел Израелевото племе от Египет на път за Обетованата земя. Походът му е бил много дълъг и мъчителен и самият Мойсей е умрял, преди да стигнат до целта си. Както при всички случаи, свързани с религиозните митове, на Мойсей се приписват различни чудеса.
— Какви чудеса? — запита комендантът.
— Малко наивни, разбира се, каквито са всичките библейски чудеса. Например с едно махване разделил на две Червеното море, за да мине през него племето му. И какво още — май че съм ги забравил. Нещо за небесната манна и водата в пустинята. Да, армията му останала съвсем без вода… Тогава Мойсей ударил с жезъла си скалата и от нея потекла вода…
— Какво е това „жезъл“? — попита Гавон. — Нещо като меч?…
— Малко е трудно да ти обясня… Представи си къса пръчка, изработена от благородни метали и украсена със скъпоценни камъни. Освен това забравих да ви кажа, че Мойсей е автор на един от най-старите законници в историята на човешките общества — така наречените „Десет божи заповеди“. За нас те са прекалено елементарни, но навремето са играли огромна роля в етичното възпитание на народите….
Аз замълчах, беше ми трудно да се сетя нещо повече.
— Знае ли се какво е предизвикало Микеланджело да направи именно неговата статуя? — запита комендантът.
— В „Енциклопедията на древните изкуства“, която се намира в моята картотека, има подобна справка за статуята — отвърнах аз. — Може би ще трябва да я прочетете, Пер, сега ми е трудно да си спомня подробности. Но знам, че през вековете статуята на Мойсей е била символ на величието и могъществото на човешкия дух…
— Да, това е нещо! — измърмори заинтригуван Гавон.
— Според преданието сам Микеланджело е бил много доволен от творбата си. Когато статуята била съвсем готова, той я ударил с чука си по коляното и произнесъл знаменитата фраза: „Говори, Мойсей!“
Аз трепнах и замълчах. И другите се спогледаха. Мисълта ми беше съвсем нелепа, но кое ли от това, което ни обкръжаваше, изглеждаше в тоя миг естествено и реално?
— Ами опитай, Славин, какво ти струва? — обади се в шлема гласът на коменданта.
— Да, наистина — измърморих аз.
След това бавно се изкачих още две стъпала и спрях в подножието на величествената статуя. Спомням си, че някаква неясна тревога глождеше сърцето ми. Но това бяха глупости, разбира се. Усмихнах се малко пресилено, после вдигнах бронирания юмрук на скафандъра и ударих мраморното коляно: „Говори, Мойсей!“
В следния миг опората под краката ми изчезна, погълна ме необятен мрак. Усещах само, че летя с шеметна бързина към дъното на някаква бездна. И след това загубих съзнание.
2
Лежах по гръб на някакво тясно, кораво легло, облян в ослепителна светлина. Нищо не помнех, нищо не разбирах. Усещах само, че не съм сам, но светлината ми пречеше да видя тия, които ме заобикаляха. Не можех да помръдна, сякаш бях вцепенен, пък и изобщо не чувствувах тялото си. Чувах само лек шум около себе си и слаби, неясни човешки гласове, които нещо тихо си говореха.
С все сила се напрягах, за да разбера къде съм, но нищо не стигаше до ума ми. Не изпитвах никакво чувство за опасност и страх. Просто лежах като зашеметен или парализиран, измъчван от силната светлина. Лежех съвършено безпаметен, като че ли лишен от собствена личност. Най-сетне в слабия шум около мен се открои ясен и силен глас:
— Да започнем, колеги.
Това беше казано на някакъв странен език, но още по-странно беше, че го разбирах. Шумът около мен бавно утихна, после гласът продължи:
— Драги колеги, това, което виждате пред себе си, е прекрасен екземпляр от хуманоидна маймуна. Преди десет дни ние я заловихме в умерения пояс на тая доста любопитна планета. Според нашите зоолози Сваск и Фертекс тия маймуни може би вече са стъпили по пътя на развитието към човешко съзнание. Те обитават сравнително голи и скалисти планински масиви, което ги е улеснило да се изправят на задните си крака. За предните крака ние спокойно можем да говорим като за ръце — пръстите са добре развити и с тях те могат да боравят в някои случаи даже по-добре от нас. Нещо повече — хуманоидите ходят на лов не само индивидуално, но и колективно. Най-важното е, че за разлика от всички други животни на планетата те единствени си служат с камъка като оръжие за самозащита и нападение. Така например екземплярът, който виждате, е улучил Сваск точно по шлема на скафандъра от едно разстояние, което трийсет пъти надминава дължината му.
Настана кратко мълчание, навярно сега всички разглеждаха камъка. Започна да ми става ясно, че се намирам в експерименталната зала на някакъв космически кораб и някъде наблизо разглеждаха някакъв експонат.
— Да, камъка си го бива! — обади се някой шеговито. — Ако Сваск не е бил с шлема, сега щяхме да разглеждаме тука мозъка му.
— Ако изобщо му се намира такъв — добави друг. — Иначе как да си обясня, че така глупаво се е оставил да го улучи.
— Как го залови, Сваск?
— Ами върнах му комплимента — обади се някакъв добродушен глас. — И аз го улучих точно на същото място с ампула безвреден упойващ газ… Най-интересното беше, че жена му напусна панически полесражението. В това отношение, както виждате, съвсем приличат на нашите жени.
— Да продължим нататък! — каза този, който бе заговорил пръв. — Според Сваск и особено според Фертекс възможната еволюция на хуманоида към човешко съзнание ще бъде изключително бавна. Развитието на планетата е навлязло в много стабилна геологическа ера при слаба радиация, а това, както знаете, не благоприятствува пораждането на мутации. Това още повече важи за топлокръвните млекопитаещи, които сега са доминиращ животински тип на планетата. Тоя нещастен гигант, който виждате тук, е доста объркано животно. Макар по хранене да принадлежи по-скоро към хищниците, той няма никакви органи за нападение освен ръцете. Физическата му сила е нищожна в сравнение с другите хищници, а и средствата му за отбрана са незначителни. За него е доста трудно да си намира храна и да се пази от другите зверове. Нашите зоолози смятат, че не е никак чудно да изчезне като вид още преди сериозно да стъпи по пътя на човешкото развитие. Ето защо ние решихме да направим един експеримент, който, ако успее, ще има решителни последици за развитието на планетата. Но по тоя въпрос ще докладва нашият старши биолог, любезният Уртекс. Имаш думата, Уртекс. Но ако може, брате мой, тоя път по-късо.
— Съвсем късо! — обади се някой с припрян глас. — Ние заложихме опита върху пет екземпляра от същия вид хуманоиди. Те не са съвсем еднакви, има между тях някаква разлика, главно в състоянието на умствените способности. Този, който виждате, е сравнително най-добре развит. Аз го наблюдавах дълго време как лови риба — вършеше това доста умело. При това хвърляше уловената риба на брега, където я събираше жена му. Когато ме забеляза, той видимо се стъписа, но не избяга. Зяпаше ме така любопитно, сякаш разбираше, че сме пристигнали от Космоса. И съм сигурен, че ме халоса по главата повече от любопитство, тъй като по всичко изглежда, че те не ядат себеподобните си…