Когато си в лодката

Павел Вежинов

Когато си в лодката

1

Вече втори ден — по нашите земни часовници — „Сириус“ се въртеше около тая проклета Луна, червена и гладка като огромен детски балон. Всъщност наричахме я Луна само защото не знаехме какво друго име да й дадем. Нейната майка-планета представляваше съвършено мъртво небесно тяло; на което според нашите специалисти никога не е имало органичен живот. Някъде далече в черното небе светеше с призрачна светлина тяхното зелено слънце. И изобщо намирахме се в един разреден и пустинен край на нашата галактика, където всичко ме потискаше и внушаваше предчувствия за нещастия и беди. Усещах, че и другите членове на екипажа са обхванати от някаква непонятна нервност, най-лошото, което можеше да се случи в кой да е галактически кораб. Само нашият комендант беше, както винаги, спокоен и уверен. На своите двеста и тринайсет биологически години той изглеждаше все тъй непоклатим, железен и мъдър — истински жив плакат на Столетието на големите космически завоевания. Такива като него бяха останали не повече от десетина и, струва ми се, благодарение само на тяхната дяволска упоритост Големият съвет за космически проучвания все още пращаше разузнавачески кораби по различните краища на галактиката. Но ние струвахме на човечеството невероятно скъпо — почти всеки трети от земното население трябваше да работи заради нашите доста безплодни скитания из пустошта. На всичко отгоре нашият век бе започнал да затъва в някакво непонятно и непредвидено от науката епикурейство, тъй че на земята всички ни гледаха като някакви празноскитащи негодници. Нашият комендант им отвръщаше с нямо презрение, което на борда на нашия кораб всъщност не беше и толкова нямо. Имах чувството, че ако зависеше от него, той би останал да скита вечно между своите доста скучни звезди.

Точно в пет часа на екрана се показа неговото студено и костеливо лице.

— В пет и трийсет всички при мен! — заповяда той, както винаги, малко безучастно и сухо.

— Слушам, Пер…

Той ни виждаше и слушаше всички едновременно. Това право на коменданта съществуваше сега само в галактическите кораби. Но само след миг чух на екрана познатия тих, меден звук — знак, че бяхме останали сами.

— Славин, защо се усмихна преди малко? — запита той.

Тонът му не беше нито строг, нито любопитен.

— Не помня, Пер…

— Не хитрувай, Славин… Когато чу заповедта, ти се усмихна…

Понасъбрах малко кураж.

— Уважаеми Пер, заклевам се, че не се усмихнах. И все пак имате право да мислите така.

— А каква беше причината? Аз се поколебах.

— Искрено, Славин.

— Просто ми е чудно защо събирате съвета, като и без туй всичко решавате сам.

— И това ви дразни?

— Ни най-малко… Вие сам казахте, че съм се усмихнал.

— Но тоя път грешиш! — поклати костеливата си глава комендантът. — Тоя път наистина ще вземем решението общо…

— Аз съм винаги на ваше разположение, Пер…

— Но интересно е, че се усмихна само ти, Славин… Другите го приеха като естествено.

— Страхувам се, че сте наблюдавали само мен — отвърнах аз.

Но комендантът сякаш не ме чу, погледът му ме следеше внимателно.

— Славин, в никой случай не взимай думите ми за забележка — каза той и тоя път гласът му звучеше много по-меко. — Но аз винаги съм смятал, че на тоя кораб най-добре ме разбираш именно ти.

Преди още да отворя уста, екранът угасна. Признавам, че се смутих. Всъщност той беше прав — аз наистина трябваше да го разбирам най-добре. Преди всичко именно аз бях историкът, който най-добре познаваше неговите двеста години. И освен това със своите лични деветдесет и шест години бях на второ място по възраст всред екипажа. Много повече неща ни събираха, отколкото ни разделяха. И все пак не го разбирах — той ми се виждаше странен, героичен и малко смешен, като някакъв древен хидалго. И малко тъжен понякога, както стават тъжни хората у нас, преди да умрат. Но аз дълбоко чувствувах, че той скоро няма да умре. Като че ли никога нямаше да умре_това ми се виждаше просто противоестествено. Без него животът като че ли би загубил истинската си стойност. Аз наистина се бях усмихнал, макар и в себе си. Беше ми просто смешно да съветваш такъв човек.

Екранът светна, показа се бледо, малко уродливо лице.

— Как си, Славин?

— Защо ме питаш, щом знаеш? — измърморих аз недоволно.

— Виждаш ми се малко потиснат — каза той. — Нищо, ще ти мине. И изобщо готви се за път, момченце!

Това ме изненада.

— Сигурен ли си, Херц?

— Е, не съвсем… В нашата работа винаги има рискове… Това е добър шанс за теб, момченце, тоя път здравата се наскучахме…

И беше прав, разбира се. Това невероятно червено кълбо, около което сега кръжехме, беше единственият свестен обект в рейса ни.

— Имаш ли чувство, че ни чакат изненади? — запитах аз.

— И още какви! — отвърна Херц доволно. — Да не мислиш, че са я построили току-тъй — за нищо.

Екранът отново угасна. Но точно в пет и трийсет ние влязохме с Херц в голямата зала, след като добре си бяхме побъбрали. Всички места освен нашите вече бяха заети. Голямата зала ни служеше и за банкети — в нея се събирахме на някой по-важен празник или при тържествени случаи. Тогава Пер вдигаше своята голяма чаша с комендантския знак и произнасяше къс тост. Много странен беше комендантският му знак — глава на антилопа, животно, което сега трудно се намира дори по зоологическите градини. Всички смятаха, че не особено му подхожда, но в края на краищата човек познава себе си и своите вкусове по-добре от другите. Сега Пер седеше на своето място мълчалив и замислен и съсредоточено наблюдаваше ръцете си. Леко посивялата коса наистина му приличаше. Това напоследък като че ли беше станало мода, особено на Марсовите колонии, но аз, разбира се не вярвах, че се интересува от модите. Той чисто и просто не се интересуваше от външността си.

— Ами да започнем — обади се най-сетне той. — За втори път всички данни, включително и най-новите, бяха предадени на анализатора. И този път заключението е категорично — касае се за изкуствено, създадено от ръцете на мислещи същества небесно тяло. Всъщност да се стигне до такова заключение няма нужда и от анализатор. По всяка вероятност става дума за нещо като жалон, като маяк или ориентировъчен знак. Не е изключено да е и снабдителна база на някоя неизвестна на нас цивилизация. Или пък има някаква друга функция, която ние дори не подозираме. Едно само е ясно, че това огромно тяло не е поставено тук без никакъв смисъл. Й наш дълг е да проникнем в тоя смисъл, да разгадаем тайната му. Вие сами разбирате колко важно е това. За пръв път из нашите странствувания из Космоса ние влизаме в контакт с някаква цивилизация, която в техническо отношение стои по-високо от нас. Защото, съгласете се, такова нещо ние не бихме могли да сътворим и след хилядолетия. Можете ли да си представите какви гигантски кораби са пренесли тоя огромен материал, какви неизмерими средства са похарчени за строежа. И ако някой каже, че всичко това е направено, за да ни смае, сигурно ще се излъже.

Той спря за миг и механично посегна към джоба си. Знаех, че е потърсил там цигарите си, но, разбира се, не ги извади. Той пушеше винаги сам, и то в часовете, определени за сън. Доколкото си спомням, цигарите уж подпомагали мисловния процес, макар че това ми се виждаше глупаво. Техният безобразен дим надали можеше да се сравни с нашите съвременни стимулатори. Херц твърдеше, че комендантът сам си отглеждал тютюна в своята дача на Кордилерите. И макар да беше официалният психолог на експедицията, и през ум не му минаваше, че това странно занимание на коменданта може да се нарече и порок. За него Пер беше чисто и просто съвършенство.

— Има ли някакъв въпрос? — запита внезапно комендантът.

Залата мълчеше. И тъкмо Пер се готвеше да продължи, обади се Гавон:

— Възможно ли е на Луната да има живи човешки същества? — попита той. — От тия, които са я построили?