Гибелта на „Аякс“

Доста дълго пътувахме. Никъде по тунела нямаше ни врати, ни каквито и да било отвори. И все пак вентилацията ми се струваше много добра, въздухът беше съвсем свеж, макар и затоплен. Най-сетне сводестият тунел завърши с голям хол, съвсем подобен на първия. И тук имаше много електрокари. Трябваше да оставим нашия и да продължим пеша по истински лабиринт от коридори. Тук облицовката беше мека, доста похабена, изработена от някаква непозната материя в топъл кафяв цвят. Сега виждахме много врати, навярно номерирани, ако се съдеше по знаците върху тях. Подът беше мек, застлан с нещо като линолеум. Вървяхме дълго и все пак не срещнахме никакъв друг човек. Тоя подземен свят оставяше впечатление на мъртъв и обезлюден.

Най-сетне спряхме пред широка и солидна дървена врата. На нея бяха инкрустирани три златни кръста. По-късно разбрах, че това не са символи, а знаци за йерархия. Фини потропа почтително.

— Шефът! — обясни тихо Кастело.

— Най-главният?

— Така изглежда…

Без да дочака отговор, Фини отвори и ние влязохме. Озовахме се в много просторен и елегантен кабинет, облицован със старо, кафеникаво дърво. Точно срещу нас видях голямо масивно бюро, съвсем като земните, от старите епохи, разбира се. Всичко очаквах да видя в ледената пустиня, само не такова земно, солидно и внушително бюро. Зад него стоеше прав мъж на средна възраст с необикновено приятно и одухотворено лице. И съвсем неочаквано се усмихна. Това беше една от редките усмивки, които видях в тоя подземен свят. Погледът му беше дружелюбен, той се поклони едва забележимо и каза нещо на своя отривист език.

— Нашият хибао ви поздравява с добре дошли! — преведе Фини. — И ви пожелава приятно прекарване.

Аз му поблагодарих „сърдечно“, но Фини икономиса думата. Може би му се стори неуместна, а може би просто не я знаеше.

— Наричам се Куней! — продължи нашият домакин. — А това е моята дъщеря Ли.

Разбира се, веднага бях забелязал младото момиче. Дори за нашия земен вкус то беше поразително изящно и нежно. Косата му беше синя, кожата едва-едва златиста. Но най-красиви бяха нейните големи жълти очи. Лицето й не беше съвсем симетрично — горната част леко доминираше над много нежния овал на брадичката. В погледа й имаше нещо много детско и мило, но без капчица от натрапчиво любопитство.

— Добре дошли! — каза тя на езика на племената. — Нека бъде приятен и дълъг вашият ден…

Тоя поздрав беше общоприет, но тя го изчурулика наистина по много очарователен начин. По-късно научих, че само трима души от тоя подземен свят знаят езика на племената. Между тях беше и Ли. Разбира се, и тримата не го знаеха като мене.

Насядахме на дървени столове, наредени край стената. Може би в това имаше някаква церемония.

— Пътят ви е бил много тежък! — каза Куней. — Дори ние много рядко се решаваме да го изминем…

— Да, знам! — кимнах аз. — С храна ви снабдяват племената… Вие търгувате с тях…

— Те ли ви казаха? — запита Куней.

В тона му се усещаше любопитство и интерес.

— Да, но за тях това е нещо като предание… Знаете ли, че ви наричат „тъжните“?

Имах чувството, че Фини преведе неохотно думите ми. Може би не са били признак на най-добро възпитание, но аз нарочно го провокирах.

— Наистина ли?… За пръв път чувам! — каза Куней.

Усетих, че моите думи му направиха силно впечатление, макар че външно не се издаваше.

— А намирате ли, че те са весели?

— Не, разбира се… Не е в техния характер… Но са напълно доволни от своето съществуване…

— Това е естествено за тях! — отвърна Куней. — Те живеят своето истинско съществуване… Преди заледяването са населявали арктическите области…

— А вие доволни ли сте от вашия живот? — запита Ли. — Там — на вашата пътуваща звезда?

— Да, доволни сме… Макар че не харесваме много тая дума…

— И ние — каза Куней. — А вие знаехте ли, че нашата пътуваща звезда се намира във велика беда?

— Не, разбира се… Това открихме едва тука…

— Тогава с каква цел предприехте това пътешествие?

Съзнавах, че отговорът ми е извънредно важен за тях:

— Не знам дали ще ме разберете… Но просто искахме да знаем…

— Разбирам го много добре… Но това ли е единствената причина?

— Не е единствената! — признах си аз. — Човек не може да живее сам даже на своята собствена звезда… И винаги сме мечтали да срещнем и други хора в звездното небе… Да срещнем братя…

Погледът на Куней леко заблестя.

— Вашият отговор много ми хареса!

— А вие знаехте ли, че има и други хора по пътуващите звезди?

— С тоя въпрос са се занимавали само най-просветените! — отвърна Куней. — Ние смятахме, че е безкрайно далече времето, когато хората от звездите ще могат да говорят помежду си… А че могат да пътуват до звездите — това изобщо не предполагахме…

— И все пак ние сме тук… Какво бихте желали да получите от нас?

— Знание! — отговори той простичко.

Помисли малко и добави:

— Сега целта на нашето знание е да се спасим от нещастието… Да се спасим от заледяването…

— Това никак не е лесно! — предупредих го аз.

— И това знаем… И все пак някой ден ще успеем.

Гласът му звучеше много категорично. Той ни погледна внимателно и добави:

— Вие сте уморени!… Вървете да си починете… Ще имаме възможност да разговаряме много пъти…

Заедно с Толя получихме две самостоятелни стаи в съседство със стаята на Кастело. Моята доста приличаше на кабинета на Куней, само че беше по-тясна. Дървената й облицовка ми се стори сравнително по-нова, от по-светъл дървен материал. Докато се чудех откъде могат да намерят дървен материал, другите двама влязоха в стаята ми. Поговорихме малко, Кастело ни каза какви са последните инструкции на Хенк.

— Сега трябва отново да учим език — измърмори той с досада. — И да заредим нашите компютри с достатъчно информация… Тогава ще превеждат и работят вместо нас апаратите…

— За цяла година работа! — с не по-малка досада изрече Толя. — В тая ужасна дупка…

Наистина бяхме уморени, трябваше да починем малко.

— Поспете добре! — каза Кастело. — Ще ви потърся към осем часа… Ще отидем да вечеряме заедно…

Той ми посочи една малка врата:

— А това е баня… Ще можете хубаво да се окъпете…

Това откритие ме въодушеви. Веднага влязох в банята — беше просторна, облицована с фаянсови плочи, сини на времето, но сега съвсем избелели. И ваната беше доста широчка, вдълбана в земята. Имаше два изящни позлатени крана, които на всичко отгоре пускаха, както е редно, студена и топла вода. Направих ваната по свой вкус и блажено се изтегнах. Не бях се къпал кой знае откога. Чувствувах се наистина щастлив след ужасното безкрайно скитане през ледената пустиня.

Едва не заспах в банята — така бях уморен, Поизмих се грижливо с някакъв сапун на прах, но усещането не беше никак приятно. Имаше и кърпа за бърсане, изтъкана от някаква малко грубичка материя, доста прилична на лен. Изобщо имаше всичко, което една елементарна цивилизация изискваше. В стаята ми се намираше порядъчно легло — малко тясно и късо за моите размери, но все пак легло. Имаше само два трикраки дървени стола, гардероб, закачалка. Не, не беше чак толкова лошо в тая „дупка“, както се бе изразил Толя.

Към осем часа Кастело ни повика за вечеря. Ресторантът не беше далече. Много ми приличаше на пищните ресторанти от началото на двайсетия век — мрамор, дърво, желязо, кристални полилеи, — но всичко доста износено, макар и чисто. Вътре се намираха само десетина души от местните хора — видяха ми се малко по-хилави от тия, които бях срещал досега, и все така мълчаливи. Те едва погледнаха към нас, сякаш бяхме някакви досадни и ненужни чужденци, и продължиха да се хранят мълчаливо. На една странична маса седеше сам Сеймур. Като ни видя, лицето му светна. Седнахме, разбира се, при него, сърдечно се ръкувахме. Стори ми се в добро настроение, успокоен и за мое учудване дори малко понапълнял.

— Как ги намираш? — посочих аз с глава моите съседи.