Гибелта на „Аякс“

— Интересно! — отвърна той шеговито.

— Жълти очи, дълга коса, бронзова кожа.

Той замълча за миг. Представих си го как стои, зяпнал от учудване пред предавателя.

— Точно така!… Откъде знаеш?

— И ние все знаем нещичко — похвалих се аз. — Познават ли езика на племената?

— Само един от тях…

Това не ме учуди — при тяхната изолация.

— Как ще се разберете?

— Все пак имаме един преводач… Те са цивилизован народ… Най-възрастният от тях носи дори очила… Както ми се стори — със златни рамки…

— Златни рамки в ледената пустиня — измърморих аз. — Наистина интересно…

— А вие продължете по моя радиолъч… Ще ви се обадя при първа възможност…

Ние продължихме по ледената пустиня. Сигналът методично пиукаше, но Кастело мълчеше. Свечери се. Кастело все тъй не се обаждаше. Най-сетне падна нощта, но ние продължихме на фарове. Радиосигналът ни упътваше безпогрешно. Пътувахме часове и часове, а Кастело все още не се обаждаше. Отново ме обзеха мрачни предчувствия.

— Не ставай дете! — смъмра ме най-сетне Толя. — Какво може да му се случи?… Освен да нагъва люта вода, що пари езика и гърлото…

Това можеше да се очаква от Кастело — беше достатъчно любопитен и свободомислещ. И Толя наистина беше прав. Мъчно можеше да се допусне от тяхна страна някакво коварно действие. Навярно те ясно съзнаваха, че сме много по-силни от тях. И най-малкото биха се страхували от нашето наказание.

И все пак се принудихме да спрем шейната и да починем. Спахме на смени, чакахме да се обади Кастело. Но трудно заспивах, когато идваше моят ред. Безпокояха ме всякакви мисли. Защо не живеят другите край океана?… Все пак там имаше живот, имаше храна, имаше хора… Защо не попитах Кастело, дали наистина не лаят като кучета?

— Защо не спиш? — запита ме Толя.

— Защото не мога…

— Вземи нещо успокоително… Или за сън…

— Тогава пък няма да ме събудиш…

— Не знаех, че имаш такива нерви! — каза Толя. — Хенк смяташе, че ти си с най-здрави нерви между нас.

— Това не са нерви! — отвърнах аз. — Това е само излишно въображение…

Сутринта тръгнахме доста рано, без да сме се наспали съвсем. Кафето, разбира се, доста ни ободри, но това не беше достатъчно. Щем не щем, глътнахме по едно хапче. Беше отличен стимулатор, изведнъж се почувствувахме превъзходно. Мрачното ни настроение се разсея без остатък, сега дори и пустинята ми се струваше приветлива. Най-сетне към девет часа Кастело се обади:

— Защо мълча досега, италианско чучело? — извика Толя беззлобно. — Защо не се обади?

— Просто нямах възможност!

— Какво става при вас?

— Няма да ви кажа.

— Защо?

— Защото сте две добри приятелчета! — отвърна Кастело. — И не искам да ви развалям удоволствието… Предпочитам да видите всичко с очите си…

— Пак ли ще изчезнеш?…

— Не!… Сега ще взема предавателя със себе си… Вървете напред, момчета… И бъдете внимателни…

Тоя ден изминахме само 250 километра. Все пак си мислехме, че ще стигнем след два дни, а пристигнахме след четири. Просто ми е неприятно да си спомням тия безкрайни, кошмарни дни. Пътят ставаше все по-стръмен, все по-осеян с препятствия, гледката все по-дива. Най-сетне Кастело се разтревожи сериозно за нас, предложи да ни вземе със „Заря“.

— Не! — отвърнахме ние едва ли не в хор. — Ще дойдем сами… Не искаме да загубим шейната…

— Няма да я загубим… Ще я приберем след това някак си…

Ние отново отказахме. Бяхме вече достатъчно амбицирани — не искахме да бъдем победени от ледената пустиня, от хаоса от пропасти и глетчери. За пръв път ни се случваше да се борим със сурова и негостоприемна природа. Никога нямаше да ни се случи и на Земята. Искахме да спечелим тая борба, да заприличаме по нещо на старите велики откриватели. За наше учудване Хенк много добре ни разбра.

— Добре, продължавайте! — съгласи се той, макар и неохотно. — Макар че губим ценно време…

— Ние не го губим…

— И все пак внимавайте да не си счупите поне черепите… Другото как да е ще поправим…

Продължихме сами всред ледения хаос. Изкачвахме се все по-нагоре… Ставаше все по-студено, все по-глухо и страшно…

ТРЕТА ЧАСТ

1

Очите им наистина бяха продълговати и жълти, кожата златиста, тъмните коси падаха свободно на раменете им. По-късно научих, че при раждане косите им са нежносини, потъмняват постепенно, докато при зряла възраст стават съвсем черни. Колкото и да се взирах в лицата им, не открих в техните черти никакви следи от суровост или жестокост. Бяха спокойни и благородни лица и наистина оставяха впечатление на дълбока замисленост и печал.

Само говорът им напомняше малко нещо за думите на песента. Беше висок, много отривист и при едно скарване, да речем, наистина можеше да остави впечатление за лай. Но не можех да си представя как тия сдържани, мълчаливи и спокойни хора ще се карат. И те бяха малко по-дребни от нас, но като че ли по-изящни. Изобщо техният външен вид съвсем ме успокои. Направи ми впечатление и много вежливия тон, с който им говореше Кастело. Впрочем той разговаряше само с единия от тях — малко по-едър и с малко по-тъмно лице. Разговаряше, разбира се, на езика на племената.

Ние приближихме до широка желязна врата с бронзови инкрустации. Точно по средата й беше поставен нещо като герб — глава на антилопа. Едрият мъж, който се наричаше Фини, започна да натиска някаква сложна система от лостове. Вратата се отвори, влязохме в широко предверие, облицовано с много фин мрамор. В дъното имаше три нови железни врати, по-изящни от външната. Фини се упъти към най-дясната и я отвори. Пред нас се показа доста широка кабинка в приятен оранжев цвят. Знаех, че това е асансьор. И знаех, че ще ни отведе дълбоко под земята. Но колко дълбоко?… Кастело загадъчно мълчеше.

Фини натисна някакво метално копче, асансьорът потегли. Не можех да преценя бързината му, защото се движеше много шумно. Едва сега Кастело се поусмихна и лекичко ми намигна. Това беше първата проява на неговия истински характер. Иначе досега се бе държал сериозно и сдържано като своите домакини. Навярно се шегуваше с доста примитивния им асансьор. Но колкото и да бе примитивен, все пак беше истински електрически асансьор. И то на заледената планета, която смятахме за пустиня:

— Кога пристигна „Стрелец“? — запитах аз.

„Стрелец“ беше третата ни ракета, най-малка, но най-маневрена.

— Вчера — отвърна Кастело.

— И сега колко хора имаме тука?

— С вас — шест…

— Как е долу?

— Ще видиш! — отговори той. — Ще ти кажа само, че женичките им ги бива!…

Каза го със съвсем сериозен глас, но очите му се смееха.

— Защо си толкова сериозен? — запитах го аз.

— Съветвам те да бъдеш и ти като мен! Тук никак, ама никак не е прието човек да се хили…

— Искаш да кажеш, че нямат чувство за хумор?

— Май така ще излезе…

Помисли малко и добави все така сериозно:

— Изобщо горе беше много по-весело…

Не се съмнявах. Каквито и странни неща да срещнехме тук — все пак щяхме да живеем в дупка. И при това хората, с които щяхме да общуваме, не показваха никакви белези на любопитство, приятелство или сърдечност. Дори не ни поглеждаха. По-късно разбрах, че да се вглеждаш в ближния, за тях е, най-меко казано, простотия или невъзпитание. Само по едно нещо те приличаха донякъде на хората от племената — по черните си кожени дрехи. Но, разбира се, бяха ушити много добре, почти елегантно…

Асансьорът се спуска в дълбините на земята комай цяла вечност. И все пак накрая спря. Фини отвори вратата и ни даде възможност да влезем първи. Озовахме се в много просторен хол, целият облицован в нежнорозов мрамор. Беше осветен от меки, матирани електрически глобуси. Край стените бяха наредени десетина електрокара, повечето товарни. Видяха ми се доста грубо изработени и много стари. Насядахме в един от тях, с много корави седалки, макар и облицовани в кожа. От хола се разклоняваха в три различни посоки три сводести тунела. Поехме по средния. И той беше облицован в мрамор, макар и не така фин като в предверието. Додето погледът ни стигаше, виждахме само дългия низ на лампите, които все така меко сияеха. Електрокарът беше на всичко отгоре доста бавен, сцеплението на механизмите му съвсем грубо, така че порядъчно дрънчеше по мекия под.