Белият гущер

Но повече от всичко друго го поразяваше равнодушието, с което Неси се занимаваше със своето сексуално всекидневие. Разбира се, Алекси не знаеше как той се държи със своите многобройни приятелки насаме. Но по телефона Неси разговаряше с тях много сухо и делово, приемаше срещи или отказваше категорично и кратко, без да споменава имена, без да търси извинения или оправдания, без да изтърве нито една интимна дума. Със същото делово изражение ги въвеждаше в стаята си, когато те му позвъняха на вратата, а понякога въвеждаше по две и по три. Никога не им се усмихваше. Никога не ги изпращаше повече от прага на своя дом, макар че някои от тях закъсняваха до полунощ. Не бе забелязал никога да ги почерпи с нещо, дори с най-обикновена лимонада, дори с чаша вода.

Постепенно Алекси започна да се дразни. Той дори не разбираше колко това е спасително за самия него. Всичко, което може да измести пустотата, е хубаво и добро, дори разочарованието, обидата и унижението. А тия само го дразнеха, това бе всичко. А дали наистина на света не се бе извършило това, което някои наричаха сексуална революция? Не, глупости, каква сексуална революция? Може ли да се нарича революция нахалството, безочливостта, вопиещото безсрамие? В никакъв аспект това не можеше да се нарече ни свобода, ни нравственост. А за някакво истинско човешко чувство като че ли дума не можеше и да става.

Веднъж Алекси загуби съвсем търпение. И когато веднъж през хола му като тромави крачещи екскаватори минаха две момичета и изчезнаха зад вратата, той не можа да се стърпи.

— Почакай малко! — спря той сина си.

Неси наистина спря, погледът издаваше вътрешното му отегчение.

— Какви са тия момичета, които се мъкнат тук? — запита Алекси враждебно.

— Мои приятелки — отвърна Неси.

— А какво разбираш под тия думи?

— Това, което всички разбират.

Алекси едва не изръмжа вътрешно. Много му се искаше да залепи в тоя миг една хубава плесница на това надменно красиво лице.

— Слушай, аз не съм никакъв старомоден дурак — каза той с едва прикрито раздразнение. — Много добре знам какво значи младежка дружба. И докъде тя може да стигне — добави той иронично. — Но това, което виждам тук, ми прилича повече на разврат, ако ти е известен, разбира се, смисълът на тая дума.

— Не, не ми е известен — отвърна сухо Неси. — Аз не правя нищо повече от това, което правят хората и животните.

— А какви са тия сюрии момичета? Това нормално ли е?

— Мисля, че е съвсем нормално — отвърна Неси. — Не само нормално, но и разумно. В едно свободно общество и тия отношения трябва да бъдат съвършено свободни.

— Свободни не значи разпасани. Човекът не е животно.

— Знам, че не е! — отвърна с досада Неси. — И точно за това. Там, където липсват инстинктите, нали нещо трябва да ги замести. А за хората няма по-добър стимул от разнообразието. Или поне аз не познавам такъв!

Алекси неволно се понамръщи. До тоя момент дори не подозираше, че момчето може да има някакво вътрешно оправдание.

— А тебе известно ли ти е докъде води това разнообразие? — До пълно еднообразие, до мъртвило.

— Да, знам — отвърна Неси. — Важното е да изминеш пътя — по-къс или по-дълъг, все едно. И след това ставаш напълно свободен.

— За какво свободен?

— Как за какво? За себе си, естествено. За своите мисли, за своята работа, все едно. Дори животното не се занимава постоянно със своите детеродни инстинкти.

С това разговорът между тях завърши. Алекси се прибра в кабинета си с чувство на поражение. Бе загубил, разбира се, тая малка словесна схватка, и то по доста безславен начин. Може би момчето беше право за себе си. Особено пък ако наистина има съвсем бедно въображение, както твърдяха учените мъже. Алекси отдавна знаеше, че бедното въображение понякога е по-лошо от бедния живот. Знаеше го още от своите студентски години. Неговата малка таванска стаичка в Лозенец бе наситена и пренаситена с въображаем живот — интересен, красив, богат, по-пълен от всичко, което човек може да срещне на пътя си. Той просто мечтаеше да се прибере вечер у дома си, да остане сам с мечтите си, толкова съвършени и в същото време толкова покорни, колкото неговото въображение имаше сили да си ги създаде. Сега всичко това бе загубено завинаги. Той бе станал по-беден от всеки друг път в живота си.

Тогава какъв избор имаше Неси? Просто никакъв. Единственият му изход бе да умножава фактите на действителността, доколкото стигат силите и възможностите му. Но дори най-крилатите мечти завършваха с насищане, та камо ли бедната човешка действителност. Краят на пътя. Или началото на пътя, както бе казал синът му. Сам той не знаеше, неговият път бе свършил.

Но за голямо учудване на Алекси от тоя ден Неси престана да мъкне своите женски сюрии. Настана старата тишина в къщата — тъжна и пуста, както всичко друго през изминалите години. Докато един ден някакво момиченце доста любезно го поздрави в хола. Алекси вдигна очи и го погледна учудено. Бе много по-дребно от ония крачещи екскаватори, почти стройно, лицето му бе дружелюбно усмихнато. И на всичко отгоре като че ли познаваше това лице, беше го виждал някъде.

— Руми, ти ли си?

— Аз съм, чичо Алекси — отвърна без никакво смущение момичето.

Да, разбира се, дъщеря на един от неговите бивши колеги и приятели. Той се бе съвсем откъснал от тях през последните години, по те все пак си съществуваха. Дъщерите им бяха пораснали, а самите те навярно бяха поостарели и оглупели. Нищо, така си върви животът. Но сам той не знаеше как точно върви. И Руми, както всички други, без никакво стеснение се напъха в скотобойната на сина му. Отвратително. Много по-отвратително от всеки друг път. Ония, месестите, с тежките бюстове и увиснали задници, му бяха съвсем непознати. Непознати и нереални е все едно. Можеше да си помисли, че синът му по някакъв начин събира отпадъците на града. А Руми? Познаваше я като бебе. Познаваше я като дете. Познаваше я като момиченце. Веднъж се бе напикала в ръцете му за голяма радост на Трифон, на глупака, на неговия най-добър приятел през ония години.

Близо една седмица Алекси се бори със съвестта си. И най-сетне съвестта победи. В края на краищата нямаше право да остави едно момиче, дъщеря на негов приятел, в ръцете на някакъв получовек, полуизрод. Като се навъси страшно, Алекси с натежало сърце посети Трифон в министерството. Кабинетът му наистина бе много хубав, с елегантни мебели и един, стар, евтин ковьор точно зад неговия масивен гръб. Самият Трифон му се стори доста напълнял, с румени бузи, цветущ, но победен. Зарадва му се малко фалшиво, покани го в най-близкия фотьойл, напусна тежкото си бюро и седна срещу него. На прага се появи секретарката му, също месеста, благоуханна, с лимби на слепите си очи. Трифон поръча кафе, тоник, предложи дори копяче, но Алекси категорично отказа. Двамата седяха един срещу друг, чувствуваха се неловко, Алекси малко повече може би, защото не знаеше как да започне. А защо тоя дебелак не го попита на какво дължи това посещение? Изведнъж една неочаквана мисъл мина през ума му.

— Знаеш ли в колко часа снощи се е прибрала дъщеря ти? — запита тон внезапно.

— Знам — отвърна късо Трифон и направи жалък опит да се усмихне.

— И къде е била?

— И това знам!

— И си съгласен с това? — попита Алекси.

Някакво зло пламъче блесна в очите на Трифон, но веднага угасна.

— А какво да направя?

— Как какво да направиш? Да я хванеш за ухото, разбира се.

— Глупаво и безсмислено! — отвърна Трифон без никаква надежда в гласа си. — Глупаво и безсмислено.

— Как тъй безсмислено?

— Нима не разбираш, че нямаме никакъв друг изход, приятелю! — каза уморено Трифон. — Никакъв, освен да се предадем — напълно и безусловно.

— Така ли смяташ? — попита Алекси объркан, тъй като никога през живота си не беше се предавал никому освен па Корпелия.

— Да, точно така!… Защото другият изход е безславно поражение. И да загубим всичко, разбираш ли, всичко, включително и самите тях.